Останките от имперския щурмови флот се носеха през мрака между звездните купове. Имаше един тактически носител на изтребители, два тежки крайцера, един лек, тяхната флотилия от пазачи-разрушители, спомагателни съдове и кораби, транспортиращи оцелелите от Първа имперска гвардейска дивизия.

Във фланга на формацията бе разположен огромният боен кораб „Виктори“.

На неговия мостик Стен гледаше към тактическия екран, но не виждаше нито сиянието „отпред“, изобразяващо Империята… нито символите „отзад“, които съответстваха на разкъсвания от анархия Алтайски куп.

Два И-дни по-рано:

Стен: Пълномощен посланик. Личен емисар на Вечния император. Адмирал. Безчет медали и награди, от Галактически кръст надолу, включващи Почетен кавалер на Имперския двор. Герой.

Сега:

Стен: Предател. Ренегат. „И да не забравя — помисли си той, — убиец.“

Сред символите, изобразяващи това, което е „зад“ „Виктори“, имаше и един сочещ доскорошното местонахождение на имперския разрушител „Калигула“, с неговия адмирал Мейсън и над три хиляди лоялни имперски моряци. Всичките изтребени от Стен, задето бяха изпълнили пряка заповед да разрушат планетата, помещаваща алтайската столица — заповед, издадена лично от Вечния император.

— Шефе, трябва да ти кажа нещо.

Погледът на Стен се фокусира отново. Алекс Килгър. Неговият най-добър приятел, доста закръглен обитател на свят със силна гравитация, който вероятно единствен знаеше повече от Стен за смъртта и разрушението.

— Давай. — Част от съзнанието на Стен успя да се откъсне от мрачните мисли и дори му се стори малко странно, че двамата все още използват техния сленг от отдавна забравените дни в секция „Богомолка“, свръхсекретното подразделение на Императора.

— Кат’ се има предвид, че ти нямаш никакъв опит на престъпник и си прекарал досегашния си живот кат’ пееш химни и прочее, сигур няма как да знайш, че таквиз кат’ теб нямат време да миришат цветенца, щото ще им се разтегне вратлето.

— Благодаря ви, мистър Килгър. Обещавам да се стегна.

— Не го приемай навътре, момко. Това е шибана служба, но все някой трябва да я кара.

Стен извърна очи от екрана. Около него в очакване стоеше вахтата на „Виктори“. Командният състав на неговия отдавнашен личен отряд, хора, които по-скоро представляваха цяло едно разузнавателно управление, отколкото сбирщина потенциални затворници.

Двайсет и трима гурки — непалски наемници, прочути с това, че служат само като лична охрана на Императора, — но тези бяха постъпили доброволно на служба при друг: бяха се заклели да охраняват своя бивш началник Стен.

Ото. Шестима други бори. Набити космати чудовища с дълги бради, жълтеникави зъби и висящи почти до земята юмруци. Биха били еднакво щастливи да разкъсват някой противник с голи ръце или да опустошават банковата му сметка при някоя хитроумна междупланетна търговска сделка. Освен това си падаха по едаична поезия. Още сто от тях в момента се намираха на други места из „Виктори“.

И най-важният — макар и оставен накрая — техният командир.

Синд: Човек. Снайперист експерт. Наследник на отдавна изчезнал култ на воини. Високоуважаван боен командир.

Красива. Приятелка и любовница на Стен.

Стига съм ровичкал остатъците, помисли си той. Килгър беше прав — не му е присъщо на вълка да лежи на слънчева полянка и да слуша жуженето на пчелички, не и ако не е решил да започне нова кариера като постелка пред камината.

— Оръжейно?

— Сър? — Младата жена го гледаше очаквателно. Стен си спомни, че името й беше Рензи.

— Върнете хората в дневните помещения. Командир Фрестън — този беше дългогодишен комуникационен офицер — искам да, уф, какъв съм тъпак. Отменете.

— Вие двамата — заговори отново Стен, като повиши тон. — И всички останали заинтересувани — слушайте внимателно. Нещата се промениха. Току-що обявих война на Императора. Което ме превръща в предател. Никой не е задължен да изпълнява заповедите ми. Никой, който остане верен на клетвата си, няма да бъде наказан. Ние ще…

Думите му бяха прекъснати от воя на сирените, след като оръжейният офицер бе изпълнил първата му команда.

И това беше единият отговор.

Следващият дойде от Фрестън:

— Извинете, сър. Имаше статичен шум и ви изгубих за малко. Вашите заповеди?

Стен вдигна ръка, давайки знак на Фрестън да почака.

— Оръжейно, искам всички станции „Кали“ и „Гоблин“ в пълна бойна готовност. Някои от нашите имперски приятели може да се втурнат на лов за ренегат. А и „Калигула“ се ескортира от четири разрушителя. Ако някой от тези кораби започне атака, пратете един „Гоблин“ в околността и го взривете без предупреждение.

— А ако продължат да нападат?

Стен се поколеба.

— Ако продължат, потърсете ме. Няма да изстрелвате „Кали“ без моя заповед и всеки запуск трябва да бъде потвърден от мен или от мистър Килгър.

„Кали“ бяха насочвани от оператор кораборазрушители.

— Това е в разрез…

— Това е заповед. Изпълнявайте я.

— Тъй вярно, сър.

— Командир Фрестън, осигурете ми безопасна връзка с генерал Сарсфийлд, на който и кораб да се намира. — Сарсфийлд беше командир на гвардейците и следващ по ранг след Стен. Фрестън се наведе над пулта.

— И още нещо — рече Стен. — Нали сте завършил пилотското училище?

— Тъй вярно, сър.

— Да имате някакви ужасни грехове в миналото си, които да ви пречат да се превърнете в корабен капитан, достоен за подражание? Да сте се удрял в адмиралския кораб? Да сте лъскал оръдията с карболова киселина? Да сте пренасял контрабандна бира? Да сте говорил цинизми? Да сте се отдавал на полови извращения?

— Не, сър.

— Чудесно. Чувал съм, че пиратите правят блестяща кариера, преди да ги обесят. Сега „Виктори“ е твой кораб, господинчо.

— Да, сър.

— Не ми благодари. Това означава само, че ще си следващият след Килгър за високия пост. Мистър Килгър?

— Сър?

— Всички свободни от вахта да се съберат в главния хангар.

— Да, сър.

И в този момент Стен забеляза, че ръката на Алекс се отделя от кръста му. Би могъл да опипва неволно някоя стара бойна рана около опашката. Но не и Килгър — пръстите му докосваха дръжката на миниуилигъна, затъкнат отзад в колана. Алекс не обичаше да рискува: верността към Императора в абстрактния й смисъл бе приемлива, но ако някой се опиташе да изпълни обещанието да „защитава Империята и нейните добродетели до смърт“, щеше да е сред първите кандидати за мъченичество. И нищо чудно Килгър да посрещнеше със задоволство подобен изблик на вярност.

Екранът примигна. Сарсфийлд.

— Генерале, имате ли представа какво се случи?

— Тъй вярно.

— Много добре. В светлината на новите събития сега вие сте най-старшият офицер във флота. Докато не получите други заповеди от Империята, съветвам ви да продължавате да поддържате курса към най-близките имперски светове. Освен това бих искал да ви предупредя, че всеки опит да попречите на курса на „Виктори“ или на неговите маневри ще бъде посрещнат с максимална сила. Но, от друга страна, нито един от корабите ви няма да е изложен на опасност, стига да спазвате тези инструкции.

Старият воин се намръщи. Пое си дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но явно промени намерението си.

— Съобщението ви е прието.

— От мен край.

Екранът угасна. Стен се зачуди какво се канеше да каже Сарсфийлд — че никой от имперските кораби не разполага и с една четвърт от огневата мощ на „Виктори“, нито е командван от самоубийци? Или — Стен дори се наруга за романтичното настроение — щеше да му пожелае успех? Вече нямаше значение.

— Джемедар Лалбахадур?

— Сър!