Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Нийл Геймън

Книга за гробището

Благодарности

Първо, най-важно и завинаги: имам огромен съзнателен, а несъмнено и несъзнателен, дълг към Ръдиард Киплинг и двата тома на забележителната му творба „Книга за джунглата“. Прочетох ги като дете, бях развълнуван и впечатлен и оттогава съм ги препрочитал много пъти. Ако сте гледали само анимационния филм на „Дисни“, непременно прочетете и книгата.

Този роман е вдъхновен от сина ми Майкъл. Той беше само на две годинки, когато през лятото караше колелото си с три колела из гробището и тогава книгата се появи в главата ми. После ми трябваха над двайсет години, за да я напиша.

Когато започнах да я пиша (започнах с четвърта глава), единствено молбите на дъщеря ми Мади да разбере какво става по-нататък, ме накараха да продължа след първите няколко страници.

Гарднър Дозоа и Джак Дан първи публикуваха „Надгробния камък на вещицата“. Професор Джорджия Грили говори за книгата без да я е чела и като я слушах, успях да избистря идеите си.

Кендра Стаут бе с мен, когато видях първата Таласъмска порта и бе така добра да преброди няколко гробища с мен. Тя бе първата слушателка на първите глави и страшно много хареса Сайлъс.

Художничката и писателка Одри Нифенегър е и гид из гробища. Тя ме разведе из западното гробище Хайгейт — истинско чудо, потънало в бръшлян. Много от това, което тя ми разказа, се промъкна в глави шеста и седма.

Много приятели четоха книгата, докато я пишех, и всички даваха мъдри съвети — Дан Джонсън, Гари Улф, Джон Кроули, Моби, Фара Мендълсън и Джо Сандърс, както и много други. Те забелязваха места, които трябваше да оправя. Но все пак ми липсваше Джон М. Форд (1957–2006), който беше моят най-добър критик.

Изабел Форд, Елиз Хауърд, Сара Одедина и Клариса Хътън бяха редактори на книгата от двете страни на Атлантика. Благодарение на тях книгата изглежда добре. Майкъл Конрой режисира аудио книгата с истински размах. Господин Маккийн и господин Ридъл направиха чудесни и много различни илюстрации. Мерили Хайфец е най-добрия агент в света, а благодарение на Дори Симондс във Великобритания всичко вървеше отлично.

Писах тази книга на много места, сред които къщата на Джонатан и Джейн във Флорида, една вила в Корнуол, хотелска стая в Ню Орлийнс. Не успях да пиша в къщата на Тори в Ирландия, защото там ме повали грип. Но въпреки това тя ми помагаше и ме вдъхновяваше.

И като завършвам тези благодарности, съм абсолютно уверен в това, че забравям не само един, а десетки важни хора. Извинете ме! Благодаря на всички ви!

Нийл Геймън

Костите тракат над камъка в мрака.

Това е беднякът, когото никой не чака.

Популярна детска песничка

Първа глава

Как Никой отиде на гробището

От мрака изплува ръка с нож. Дръжката му бе от полирана черна кост, а острието — по-фино и остро от бръснач, толкова тънко, че ако ви среже, може и да не разберете — е, поне не веднага.

Ножът вече бе свършил работата си в тази къща и по острието и дръжката се сцеждаха капчици влага.

Входната врата все още бе леко отворена. През процепа, откъдето се бяха плъзнали ножът и мъжът, сега се процеждаха струйки нощна мъгла и се виеха из къщата.

Някойси Джак спря пред стълбите, които водеха към горния етаж. С лявата ръка измъкна от джоба на черното си палто голяма бяла носна кърпа, избърса ножа и ръкавицата на дясната ръка, а после върна кърпата на мястото й.

Ловът бе почти свършил. Жената остана да лежи в леглото си, мъжът — на пода в спалнята, а по-голямото дете — в ярко боядисаната си стая, заобиколено от играчки и недовършени строежи с конструктори. Сега оставаше да се погрижи само за едва проходилото бебе. Тогава задачата щеше да е изпълнена.

Някойси Джак изпъна пръсти. Той бе професионалист и професионализмът не му позволяваше да се усмихне, преди да свърши работата докрай.

Косата и очите му бяха тъмни, а ръцете му бяха скрити в черни ръкавици от най-фина агнешка кожа.

Стаята на бебето бе на най-горния етаж. Някойси Джак заизкачва стъпалата, килимът поглъщаше стъпките му. Бутна вратата на стаята и влезе. Обувките му от черна кожа, лъснати до блясък, приличаха на тъмни огледала, в които се отразяваше луната — мъничка и наполовина пълна.

Истинската луна надничаше през прозореца. Мъглата размиваше светлината й, но Някойси Джак нямаше нужда от много светлина.

Различи силуета на детето в креватчето — главата, ръцете, краката, тялото.

Креватчето имаше висока дървена решетка, за да не излиза детето. Джак се надвеси над него, вдигна ръката с ножа, прицели се в гърдите и… Отпусна ръка.

В креватчето лежеше плюшено мече.

Детето го нямаше.

Очите на Някойси Джак бяха привикнали към мъждивата лунна светлина, затова не запали лампата. Всъщност светлината нямаше значение. Той притежаваше други умения.

Някойси Джак подуши въздуха. Не обърна внимание на миризмите, които нахлуха в стаята със самия него, отся уханията на къщата и се съсредоточи върху миризмата на това, което търсеше. Помирисваше дете — мирис на мляко, на бисквитки с шоколадови парченца и киселата нотка на влажна нощна пелена за еднократна употреба. Помирисваше бебешки шампоан и нещо малко и гумено — играчка, помисли, не, по-скоро нещо за смучене.

Доскоро детето е било в стаята. Воден от обонянието си, Някойси Джак слезе по стълбите насред високата, тясна къща. Провери банята, кухнята, сушилнята и дори надникна под стълбите, където откри семейните велосипеди, купчина празни пазарски торби, една мръсна пелена и стопяващите се тънки езици мъгла, които се бяха промъкнали през отворената входна врата.

Някойси Джак изсумтя — кратък звук, в който се долавяше едновременно раздразнение и задоволство. Плъзна ножа в калъфа във вътрешния джоб на дългото палто и излезе на улицата.

Навън луната и уличните лампи светеха, но мъглата задушаваше всичко — убиваше светлината и заглушаваше звуците. Нощта беше сенчеста и опасна. Джак погледна надолу по улицата към светлините от затворените магазини, после обърна поглед нагоре, където последните високи къщи се редяха по хълма на път към тъмното старо гробище.

Някойси Джак подуши въздуха. После, без да бърза, се заизкачва по хълма.

Откакто проходи, детето се превърна в радост и грижа за своите родители. Без всякакъв страх то се навираше навсякъде, катереше се, мушкаше се и се промъкваше къде ли не. Тази вечер то се събуди от звука на нещо, което падна и се разби. Скоро му доскуча и затърси начин да излезе от леглото.

Леглото бе с високи дървени решетки, същите като на кошарката на долния етаж, но детето бе сигурно, че може да се измъкне. Само трябваше да стъпи някъде…

Примъкна в ъгъла голямото плюшено мече, после се хвана за решетката, стъпи с единия крак върху корема на мечето, с другия — върху главата му и се изправи. С малко усилия успя да се претъркули от другата страна на решетката.

С глухо тупване детето се приземи върху купчина плюшени играчки — някои му бяха подарени за първия рожден ден преди шест месеца, а други наследи от по-голямата си сестра. Ударът в пода го изненада, но не се разплака. Знаеше, че ако се разплаче, някой ще дойде и ще го върне обратно в леглото.

После изпълзя от стаята.

Катеренето нагоре по стълбите е сложна работа и още не го бе овладял напълно. Обаче знаеше, че спускането надолу е много по-лесно. Спусна се по стъпалата, друсайки се върху пухкавото си дупе.

Засмука биберона, гуменият миротворец, за който майка му постоянно повтаряше, че вече е твърде голям.

От спускането по стълбите пелената му се разхлаби и когато преодоля последното стъпало и се изправи, тя падна. Детето я прекрачи, без да й обръща внимание и продължи само по нощница. Стълбите, които водеха към стаята му и семейството му, бяха стръмни, но вратата към улицата бе отворена и сякаш го канеше да мине през нея…

1
{"b":"285474","o":1}