През 1955 г. кандидатствах във Висшия институт по механизация и електрификация на селското стопанство / ВИМЕСС /. От канцеларията на Института получих писмо, че съм приет и трябва да представя необходимите документи за записване. Това предизвика голяма радост в нашия дом, като особено радостен бях аз, защото се осъществява моята мечта да уча за инженер. Тогава баща ми Любен, вечна му памет, ми каза: – Аз ще дойда с тебе, да ти намеря квартира. Зная, че ти трудно ще се справиш с тази работа. Баща ми беше сериозен, но не затворен в себе си, а общителен човек. Лесно се запознаваше с непознати хора и можеше да води приятелски разговори. Той имаше един приятел от съседното село Козар-Белене, на име Костадин. Николай, синът на Костадин, когото аз не познавах, също е приет във ВЕМЕСС и двамата бащи вече се бяха договорили, ние синовете им да живеем в една квартира. След няколко дни с баща ми отиваме в град Левски да се качим на влака за Русе. На гарата вече чакаха Костадин и синът му Николай. Тогава се запознах с моя бъдещ съквартирант и с баща му. Бащата Костадин беше симпатичен мъж, леко подвижен, весел и общителен. С приятелски разговори във влака пътуването мина бързо и пристигнахме в Русе. Отидохме направо пред сградата на Института, за да видят бащите ни къде ще учим 5 години. Ние бъдещите студенти влязохме веднага да се записваме, а бащите ни тръгнаха по близките улици да търсят квартира. Договорихме се, че ще ги чакаме тука докато се върнат. След няколко часа те се върнаха, изпълнили задачата и отидохме веднага да видим квартирата. Къщата беше на улица Стара Загора, близо до Института. През подлез се влизаше в малко дворче с клозет /външна тоалетна/ и от дворчето по стъпала – в къщата, която имаше само две стаи. В едната живееше хазайката, а другата се даваше под наем. Стаята беше малка, съвсем скромно обзаведена с две единични легла, една маса, два стола и закачалка. Печка за отопление нямаше, но нямаше и място за печка. Пет години живяхме в тази квартира и не сме ползвали отопление, въпреки, че в някои студени нощи водата за пиене в бутилката получаваше ледени кристали. Но бяхме млади, с гореща кръв и това не ни плашеше. Ние се съгласихме да наемем стаята, защото беше близо до Института и на сравнително нисък наем. Родителите ни се договориха с хазайката, платиха наема за един месец и си заминаха. Ние с Николай започнахме да си подреждаме скромния багаж и след една година тя беше украсена със снимки на любими артисти и певици

Тодор Хаджиев в студентската си квартира

Хазайката, с име Стоянка, беше тиха и скромна вдовица, пенсионерка. Живееше сама в тази стара къща, защото синът й със своето семейство са отделно в апартамент. По-късно го виждах да идва и помага на майка си в домашната работа. След време, като се опознах с хазайката, започнахме да водим приятелски разговори. Виждах я да лежи в леглото си някой след обед и да чете книги. Един ден погледнах книгата, която тя четеше – беше роман със шаблонни любовни истории. – Хазайке, ти си възрастна жена, защо четеш такива любовни романи? Какви чувства предизвикват те в тебе? – Запитах я аз. – Тошо, ние старите хора не можем да правим вече любов, но като четем любовни истории се вълнуваме заедно с героите, събуждаме чувства заспали и си спомняме за младите години! – Отговори ми Стоянка, усмихвайки се.

В съседната къща, в която се влизаше от същия двор, живееха следните интересни личности:

Възрастно самотно семейство руснаци – бежанци от Гражданската война в Русия 1918–1920 г. Жената се движеше трудно, затова често си приказваха с хазайката, седнали на ниски столчета в двора. В същото време мъжът й готви нещо в тенджера на котлон. Един ден чух, че жена му вместо да отиде да му помогне, вика: – Миша, ты плохо вариш рис! /Миша, ти лошо вариш орис!/. Тя започва да му обяснява какво да направи, но той, руснакът, работеше както си знае. Друг път рускинята разказваше на хазайката: – Ходих при зъболекар и на руско-български език му обяснявах от какво се оплаквам, но той ме прекъсна и ми каза: – Госпожо, моля Ви, говорете или на български, или на руски, за да се разберем! Аз зная руски, а Вие сигурно не знаете български, затова говорете ми на руски!

Самотна жена на средна възраст, доста напълняла. Тя споделяше своите проблеми с хазяйката: – Трудно ми е вече да живея сама, како Стоянке! Имам нужда от мъж да ми помага и аз ще го уважавам и ще се грижа за него. Няма значение на каква възраст е. Тази самотна жена сигурно се надяваше Стоянка да й помогне да си намери мъж. Докато живеехме с Николай 5 години в тази квартира, напълнялата самотна жена не си намери подходящ мъж.

Самотен мъж, висок, строен и симпатичен. Работел като учител в русенско училище и сигурно има семейство в някое близко село, защото често отсъства и ходи на лов. Един ден видях под стряхата на къщата окачени наденици. Хазайката ми каза, че са негови. Ловната дружина са убили диво прасе и си разделили месото. Той направил тези наденици и ги окачил под стряхата да съхнат.

Приятелите ми Ангел Георгиев и Александър Васильовски живееха в друга квартира, но често идваха в нашата квартира. Те бяха с Николай в специалността „Селскостопанско машиностроене” и заедно си работеха курсовите проекти. Един ден на обяд в студентската столова Ангел ми каза: – Елате тази вечер с Николай при нас, да се почерпим. Ние, разбира се, отидохме. Как ще откажем приятелско черпене? Бяхме приятно изненадани с вкусна печена наденица. Аз нещо си помислих и затова попитах Ангел: – Ачо, от къде имате тази вкусна свинска наденица. Ангел вместо да отговори ме попита: – Ти не си ли виждал скоро такава наденица? – Скоро виждах такава наденица под стряхата на нашата квартира, но вече я няма. – Няма я, защото ние сега ядем тази наденица! – Каза Ангел. Без да коментираме повече, с тази наденица и червеното вино, което Ангел беше донесъл от село Деков, компанията си направи такава богата вечеря, каквато не бяхме правили до тогава.

За нас, младите студенти във ВИМЕСС, първата година се оказа най-трудна. Някои момчета и момичета за пръв път се отделяха от дома и родителите си и трябваше да се научат сами да се справят с живота. От друга страна, обучението по Висша математика /Диференциално и Интегрално смятане / с два изпита и по Теоретична механика / Статика, Кинематика и Динамика/ с два изпита, се оказа невъзможно за някои студенти. Получиха двойки на изпитите, не се справиха и на поправителните изпити и трябваше да напуснат Института.

Естествено е, че ние с моя съквартирант Николай Костадинов Николов се опознахме и сприятелихме най-напред. Той беше в специалността „Селскостопанско машиностроене”, но лекциите се слушаха от всички групи заедно в големите лекционни зали. Затова сутрин ходехме пеша до Института, а през свободното време се разхождахме в центъра на Русе и разглеждахме забележителностит му.

Николай и Тодор пред лъва в центъра на Русе, 1955 г.

Тих и скромен като мен, но Николай по-лесно се свързваше с момичета. Харесали се с Янка – младата готвачка в кухнята на студентската столова и започнаха да се разхождат и да ходят на кино. Тя му сипваше по-големи порции и това му харесваше, защото е свикнал вкъщи майка му да го храни добре. Приятелството между Николай и Янка не остана скрито за приятелите му, защото когато някой ме попита: „Къде е Колю?”, аз отговарях: „Колю е с Янка”. Това звучеше като: „Колюсянка” и Николай получи прякора:”Сянката”. Янка ме запозна със своята приятелка Людмила от село Байкал Плевенско. Тя учеше в Средното училище „Баба Тонка” Русе и живееше при своя леля. Беше едно срамежливо самотно момиче с красиво лице, излъчващо някаква скрита тъга. Аз също самотен младеж и най-напред се харесахме като събеседници. Въпреки, че не съм много приказлив, повече говорех аз, а тя ме слушаше с интерес, като се обаждаше само от време на време. Един ден Людмила ме помоли да й помогна в решаването на някои задачи по математика и аз я поканих в квартирата си. Николай го нямаше – може би беше на кино с Янка. Ние се настанихме на масата и Людмила извади от чантата си учебник и тетрадка, на която трябваше да се решават задачите, зададени за домашно. Започнахме да решаваме задачите, но аз повече се заглеждах в стройното тяло и красивото й лице, а по-малко в тетрадката. Момичето беше облечено в ученическото облекло – черна пола и блуза. Имаше дълга черна коса, оплетена в две плитки, които висяха пред гърдите й. Това предаваше още по-чаровен вид на нейната фигура и аз усещах, че заедно с нейните биологични лъчи в мен се забиват и стрелите на любовта. Едва дочаках да решим задачите, прегърнах я нежно и я целунах по румената буза и устните. Тя не се отдръпна грубо, само се притесни и нищо не каза, от което разбрах, че й хареса. Така започнахме ученическа любов с Людмила, без плътски удоволствия. Разхождахме се из русенските паркове, разказвахме си за нашите семейства, коментирахме въпроси по различни теми и дори понякога се целувахме, седнали на някоя пейка. Една вечер, тъкмо се целувахме седнали в крайдунавския парк, минават двама патрулиращи милиционери. /Тогава в градските градини и паркове имаше постоянна охрана. Затова не се трошаха пейките и детските съоръжения./ Тъй като Людмила беше с ученическа униформа, сержантът извика: – Ученици, имате две нарушения: Първо стоите в парка след вечерния час за учениците, 8 часа и второ, целувате се на обществено място, което е забранено. Тогава аз подадох на милиционера личния си паспорт и му казах: – Аз съм 20-годишен студент и закъ+сняхме с приятелката ми, защото нямаме часовник. Ще се приберем веднага. Милиционерът ми върна паспорта и нареди: