— Казваш ми твърде малко. А какво си дошъл да търсиш в Константинопол?

Поех си дъх.

— Да сбъдна съдбата си, като намеря онази, която ми е предопределено да открия. Онази, която обичам.

Това я впечатли. Момичетата на седемнайсет години са податливи на такива приказки дори във Византия, където съзряват рано и ги омъжват на дванайсет. Пулхерия се задъха и скръсти благопристойно ръце върху високите хълмчета на гърдите си. Потръпна. Стори ми се и че зениците й се разшириха за миг.

— Невъзможно е — възрази тя.

— Нищо не е невъзможно.

— Моят съпруг…

— Спи — прекъснах я. — Тази нощ… под този покрив…

— Не. Не можем.

— Пулхерия, опитваш да се бориш срещу съдбата.

— Георгиос!

— Има връзка между нас… която се простира през вечността…

— Да, Георгиос!

„Я по-леко, прапраправнуче, не си развързвай езика. Доста е тъпичко да извършиш времево престъпление, като се хвалиш, че си от бъдещето.“

— Така ни е писано! — прошепнах й. — И трябва да се случи!

— Да! Да!

— Тази нощ.

— Тази нощ, да.

— Тук.

— Тук — повтори Пулхерия.

— Скоро.

— Когато си тръгнат гостите. Когато Лъв е в постелята си. Ще те скрия в стая, където е безопасно… ще дойда при тебе…

— Ти знаеше, че ще се случи още в деня, когато се срещнахме.

— Да. Знаех. На мига. Каква магия си ми направил?

— Никаква, Пулхерия. Магията властва и над двама ни. Събира ни, създава този миг, сплита нишките на съдбата, за да се срещнем, разкъсва границите на самото време…

— Толкова чудно говориш, Георгиос. И толкова хубаво. Сигурно си поет!

— Може би.

— След два часа ще бъдеш мой.

— И ти моя.

— И завинаги.

Потреперих, щом се сетих за времевия патрул, надвиснал като дамоклев меч.

— Завинаги, Пулхерия.

Тя повика слуга и му каза, че на младежа от Епир виното му е дошло в повече и искал да си легне в някоя от стаите за гости. Аз се олюлявах правдоподобно. Воден от слуга със свещ в ръката, тръгнах като на поклонение из лабиринта на двореца и бях въведен в обикновена стая някъде в дъното на сградата. Имаше само ниско легло, а правоъгълна мозайка на пода беше единствената украса. През тесния прозорец проникваха бледи лунни лъчи. Слугата ми донесе кана и леген за миене, пожела ми да си почина добре и ме остави сам.

Чаках милиард години.

До мен се процеждаха звуци на далечна веселба. Пулхерия не идваше.

Казвах си, че е шега. Изигра ме. Младата, но опитна в светското коварство господарка на дома е решила да се позабавлява за сметка на братовчеда от провинцията. Ще ме остави да се тюхкам тук до сутринта, накрая ще заръча на някой слуга да ми поднесе закуска и да ме изпроводи навън. Или след два-три часа ще заповяда на някоя робиня да дойде при мен. Или ще ми изпрати беззъба старица, докато гостите се кискат зад потайни процепи в стената. Или…

Поне хиляда пъти се колебаех дали да не побягна. Просто докосвам таймера и се изстрелвам напред по линията в 1204 година, където Конрад Зауерабенд, Палмира Гостаман, семейство Хагинс и останалите мои туристи спят, без да бдя над тях.

Да офейкам? Сега? Когато всичко се подреди толкова добре? Какво ще ми каже Метаксас, щом научи как съм си изтървал нервите?

Спомних си как моят гуру — чернокожият Сам, ме попита: „А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта, щеше ли да се вкопчиш в него?“

Пулхерия беше съкровената ми мечта, вече знаех.

Спомних си и как черньото ми каза: „Ти обичаш сам да се проваляш.“

Хайде, прапраправнуче. Измъкни се оттук, преди съблазнителната прародителка отпреди столетия да ти предложи влажната тъма на утробата си.

Спомних си и как Емили от генетичния салон, която имаше пророческа дарба, извика пронизително: „Пази се от любовта във Византион! Пази се! Пази се!“

А аз обичах. Във Византион.

Ставах, прекосявах стаята напред-назад хиляда пъти, стоях до вратата и се ослушвах, долавях смеха и далечните песни, накрая свалих дрехите си и ги сгънах старателно една по една на пода до леглото. Стоях гол, но таймерът си беше на тялото ми и аз се питах дали да не махна и него. Каква би казала Пулхерия, когато види тази тънка пластмасова препаска на кръста ми? Как бих могъл да й обясня?

Свалих и таймера и за пръв път се отделих от устройството през цялата си кариера на пътешествия назад по линията. Заля ме цунами от ужас. Без него се почувствах още по-гол, направо одран до кости. Без таймера на кръста си бях роб на времето като всички останали. Не можех да избягам бързо. Ако Пулхерия бе подготвила някаква жестока шега и ме завареха, без таймерът да е на мен, бях обречен.

Върнах го припряно на мястото му.

После се измих старателно навсякъде, за да съм чист за Пулхерия. И стърчах гол до леглото, чаках още милиард години. Копнеех за тъмните кръгове по напращелите гърди на Пулхерия, за меката кожа по вътрешната страна на бедрата й. Пенисът ми щръкна толкова издут, че хем се възгордях, хем се засрамих.

Не исках Пулхерия да влезе и да ме зърне застанал до леглото с това дръвче от плът, поникнало между краката ми. Приличах на катурнат триножник. Да я посрещна така беше прекалено грубо. Почувствах се глупаво и пак навлякох дрехите си, без да се бавя. И чаках още милиард години. Гледах как първото просветляване на зората започна да се смесва с лунните лъчи в тесния прозорец.

И вратата се отвори, Пулхерия влезе в стаята и залости.

Бе махнала от лицето си тежкия грим и свалила всички накити освен златна верижка на гърдите си. Сега носеше само тънка копринена дреха по тялото. Дори в мъжделивата светлина виждах, че е гола под нея и извивките й почти ме подлудиха. Тя пристъпи плавно към мен.

Прегърнах я и се опитах да я целуна. Тя не знаеше да се целува. Позата, която двама заемат за допир на устните, беше чужда за нея. Трябваше да я притисна към себе си и нежно да наклоня главата й назад. Тя се усмихна, озадачена, но податлива.

Устните ни се докоснаха. Езикът ми се плъзна в устата й.

Тя се разтрепери и долепи тялото си още по-плътно до моето. Много бързо усвояваше теорията на целувките.

Ръцете ми се плъзнаха по раменете й и смъкнаха дрехата.

Розови зърна на гърдите. Разперените ми пръсти измериха заобленото дупе. Чудесен размер. Прокарах върховете им по бедрата й. Превъзходни бедра. Възхитих се на двете дълбоки трапчинки на кръста й.

Тя беше и свенлива, и страстна — прекрасно съчетание.

Когато се съблякох, Пулхерия видя таймера и го пипна, но не попита нищо, а ръцете й продължиха да опипват по-надолу. Тупнахме заедно на леглото.

Знаете ли, всъщност сексът е нелепост. Поне телесната му страна. Замислете се за неимоверните усилия, вложени във възпяване на чукането. И в какво се състои то в края на краищата?

Пъхате късия втвърден израстък от плът в овлажненото тунелче и го търкате напред-назад вътре, докато не се натрупа заряд, тъй да се каже, който да доведе до изпразване. Все едно палите огън с търкане на пръчка в дъска. Все едно изпълнявате инструкция: „Вкарвате шип А в отвор Б и го движите до завършване на операцията.“

Поглеждате така на самия акт и си знаете, че е смехотворен. Задник напъва надолу, мятат се разтворени крака, чуват се приглушени стонове, ту ускоряване, ту забавяне… Възможно ли е да има нещо по-глупаво в ролята на основното действие, господстващо над човешките емоции?

Не е възможно, разбира се. Но тогава защо това обляно в пот напрягане с Пулхерия беше толкова важно за мен? (Може би и за нея.)

Моята теория гласи, че истинското значение на секса — хубавия секс — е символичното. То е отвъд факта, че получавате мимолетно „удоволствие“ от това тласкане и напъване. В края на краищата същото удоволствие е достъпно и без затрудненията в намирането на партньор, но изобщо не е същото, нали?

Не, в секса има нещо повече от гъдела в слабините — той е празник на духовното сливане, на взаимното доверие. В леглото ей казваме един на друг ето, отдавам ти се с надеждата да ми дариш удоволствие, ще се постарая и ти да изпиташ това удоволствие. Един вид споразумение. И тръпката е тъкмо в споразумението, не в удоволствието, което то носи.