— Трябва да офейкаме оттук — настоя Джъд Б.

— Преди той да се появи.

— Именно. Защото ако ни зърне, може изобщо да не стигне до скока към дванайсет часа без четиринайсет минути и така…

— … би заличил и мен, и тебе.

— Но къде да отидем? — попита той.

— Можем да се върнем три или четири минути и да спрем Зауерабенд заедно.

— Не е добра идея. Ще се засечем с още един от нас — онзи, който се кани да отиде при Пулхерия.

— И какво толкова? Ще го напъдим да скочи, щом обездвижим Зауерабенд.

— Пак не става. Ако отново го изтървем, ще предизвикаме още една промяна във времевия поток и може би ще си навлечем трети екземпляр. Все едно строим зала с огледала — ще се отразяваме напред-назад, докато не се натрупаме в един милион екземпляра. Той е прекалено бърз в работата с таймера си.

— Прав си — признах, но съжалявах, че Джъд Б не се върна където му беше мястото, преди да е станало твърде късно.

Дванайсет минути до полунощ.

— Имаме шейсет секунди да се разкараме. Къде отиваме?

— Не се връщаме за нов опит да хванем Зауерабенд. Това не се оспорва.

— Да.

— Но ние трябва да го открием.

— Да.

— А той може да е в която и да е точка от времето.

— Да.

— Значи ние двамата не стигаме. Нуждаем се от помощ.

— Метаксас.

— Да. И може би Сам.

— Да. И Буонокоре. И Джеф Монро. Това е криза!

— Да — казах аз. — Слушай, остават десет секунди. Ела с мен!

Изтичахме надолу по задната стълба и се разминахме на косъм с Джъд от дванайсет часа без единайсет минути. Свихме се в тъмната кухина под стълбата и си мислехме за Джъд, който над нас откриваше липсата на Зауерабенд.

— Ще имаме нужда от цял екип — казах аз. Ти скачай назад в 1105 година, намери Метаксас и му обясни какво се случи. После повикай подкрепления и ги убеди да започнат издирването на Зауерабенд по цялата времева линия.

— Ами ти?

— Аз няма да мърдам оттук до дванайсет без една минута. В този миг онзи горе ще скочи тринайсет минути назад…

— … и ще остави хората си без надзор…

— … а някой трябва да стои при тях, затова ще се кача, щом той скочи, и ще вляза в основната роля на Джъд Елиът като техен куриер. Ще остана там, докато не получа вест от тебе. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Тогава тръгвай.

И той тръгна. Аз се свивах на кълбо и се тресях от уплаха. Всичко ме цапардоса наведнъж в помитаща реакция. Зауерабенд изчезна, аз породих свое алтер его чрез парадокса на удвояването и само за една вечер извърших повече времеви престъпления, отколкото бях в състояние да изброя, и…

Приплака ми се.

Още не разбирах, че бъркотията тепърва започваше.

Една минута преди полунощ събрах сили и се качих горе, за да поема ролята на оригиналния Джъд Елиът. Докато влизах в стаята, позволих си наивната надежда, че ще заваря всичко насочено по нормалния му път, а Зауерабенд пак ще си е в леглото. Молех се всичко да е поправено чрез намеса с обратно действие. Но Зауерабенд не беше в стаята.

Това означаваше ли, че няма да бъде намерен никога?

Не беше задължително. Може би, за да не се заплете положението още повече, ще бъде върнат в нашата екскурзия малко по-напред по линията, в първите часове на нощта или малко преди изгрев.

Или ще бъде върнат в точката, от която скочи — около дванайсет часа без тринайсет минути, — но аз незнайно как няма да съм осведомен за връщането му поради загадъчно последствие от парадокса на времевото изместване, което ме държи извън цялата система.

Не знаех. И не исках да знам. Исках само Конрад Зауерабенд да бъде открит и пратен на полагащото му се място във времето, преди патрулът да надуши какво се мъти и да ме разпердушини.

Дори не помислих за сън. Прегърбих се окаяно в единия ъгъл на леглото, но ставах от време на време да огледам хората си. Семейство Гостаман спеше. И семейство Хагинс спеше. Палмира, Билбо и мис Пистил също спяха.

В два и половина сутринта някой почука тихо на вратата. Хвърлих се натам и отворих със замах.

Друг Джъд Елиът стоеше пред прага.

— Кой си ти? — попитах сърдито.

— Същият, който беше тук преди. И който отиде да търси помощ. Няма още някой от нас в момента, нали?

— Не ми се вярва да има. — Излязох в коридора при него. — Е, какво става?

Той беше изцапан и небръснат.

— Нямаше ме цяла седмица. Ние търсихме къде ли не напред и назад по линията.

— Кои „вие“?

— Ами първо отидох при Метаксас в 1105 година, както ти предложи. Той е много загрижен за нас. Веднага възложи на всичките си слуги да проверяват дали някой, отговарящ на описанието на Зауерабенд, може да бъде намерен в 1105-а.

— Не е излишно.

— Струва си да опитат — съгласи се моят двойник. — После Метаксас скочи напред към текущото време и се обади на Сам, който долетя от Ню Орлиънс, като доведе и Сид Буонокоре. Метаксас предупреди и Колетис, Гомперс, Пластирас, Папас… всички куриери по византийския маршрут. Заради проблемите с едновременността не вдигаме под тревога онези, които са с по-ранна отправна точка в текущото време от декември 2059-а, но пак събрахме мнозина. А сега… тоест от една седмица просто тършуваме година по година на лов за Зауерабенд, разпитваме на пазара, душим за следи. Занимавах се с това по осемнайсет-двайсет часа на денонощие. Същото правеха и останалите. Чудесно е, че са толкова верни приятели!

— Няма спор — кимнах. — Но какъв е шансът да го намерим?

— Е, засега смятаме, че не е напуснал Константинопол, макар че нищо не му пречи да се прехвърли напред по линията в 2059-а, да се изнесе във Виена или в Москва и пак да изчезне назад по линията. Можем само да упорстваме. Ако не се появи във Византия, ще проверим в турските векове, после в предвизантийските, чак тогава ще съобщим в текущото време на куриери по други маршрути да дебнат за него и…

Раменете му се превиха, беше изтощен.

— Слушай — казах му, — трябва да си починеш. Защо не се върнеш в 1105-а и да се отпуснеш за няколко дни при Метаксас? Прехвърли се тук, щом се възстановиш, а аз ще отида да търся. Така можем да се редуваме безкрайно. Нека тази нощ през 1204-та ни е сборният пункт. Когато и да скачаш при мен, идвай в тази нощ, за да не се накъсва контактът помежду ни. Ако ще да търсим до края на двата си живота, но ще докараме Зауерабенд при групата, преди да настъпи това утро.

— Правилно.

— Значи всичко е ясно? Почини си няколко дни във вилата и се върни тук половин час по-късно. И тогава аз ще те сменя.

— Ясно — кимна той и излезе на улицата, за да скочи във времето.

Отидох в стаята да подновя меланхоличното си бдение. В три часа сутринта Джъд Б се появи отново. Изглеждаше нов човек — бръснат, изкъпан, облечен в други дрехи и очевидно наваксал съня.

— Три дни отдих при Метаксас. Чудничко!

— Изглеждаш много добре. Дори твърде добре. Да не си се отбил за малко натискане с Пулхерия?

— Не ми е хрумвало. Но и да бях отишъл при нея, какво от това? Ей, копеле, сега да не ме предупреждаваш да стоя настрана от нея?

— Нямаш никакво право да… — започнах аз.

— Аз съм ти, забрави ли? Не можеш да ревнуваш от себе си.

— Да, май не можеш. Ама че съм тъпанар.

— Аз съм още по-тъп — заяви Джъд Б. — Трябваше да се видя с нея, щом бездруго бях там.

— Да, но сега е мой ред. Ще участвам в търсенето, докато окапя, ще си почина във вилата и може би ще се позабавлявам с нашата възлюбена. Дано не си против.

— Честно си е — въздъхна той. — Колкото е моя, толкова е и твоя.

— Точно така. Когато се погрижа за всичко, ще се върна тук в… да речем, в три и четвърт. Схващаш ли?

Съгласувахме си графика и през 1105 година, за да избегнем съвпадения. Не исках да се озова там и да го заваря или още по-лошо — да отида преди изобщо да се е появявал.

Излязох от странноприемницата и скочих назад по линията. В 1105 година намерих колесница и платих на кочияша да ме откара във вилата през един златен есенен ден.