В подобни късни утрини, а те съвсем не бяха малко, Калахан се радваше истински на свободата си. Преди двайсет години беше завършил право и повечето от съкурсниците му сега работеха къртовски по седемдесет часа на седмица в някоя от ония големи правни фирми, където стресът беше част от занаята. Бе изкарал две години в частния сектор. Някаква гигантска фирма във Вашингтон с поне двеста юристи го бе наела направо от университета. Бяха го набутали в една кутийка да пише досиета цели шест месеца. После го сложиха на конвейера да отговаря на запитвания на клиентите по дванайсет часа на ден и да отчита шестнайсет. Казаха му, че ако успее да вмести следващите двайсет години в близките десет, може да стане съдружник на трийсет и пет години. И щеше да е вече напълно изтощен. Калахан искаше да доживее петдесетте, че и отгоре, и заряза скуката на частните фирми. Направи докторат по право и стана преподавател. Спеше до късно, работеше по пет часа на ден, пишеше от време на време по някоя статия и общо взето се забавляваше чудесно. Тъй като нямаше семейство, заплатата от седемдесет хиляди на година се оказа повече от достатъчна за двуетажната къщичка, поршето и алкохола. Ако умреше по-рано, то щеше да е от уискито, а не от много работа.

Беше платил за това, естествено. Мнозина от приятелите му в Правния факултет бяха съдружници в големи фирми, пишеха писмата си на специални листове с релефни фирмени знаци и имаха доходи от по половин милион. Те сядаха на масата с големите шефове от Ай Би Ем и „Тексако“ и „Стейт Фарм“. И деляха властта със сенатори. И имаха офиси в Токио и Лондон. Но той не им завиждаше.

Един от най-добрите му приятели от факултета беше Гавин Верхик, който също се бе отказал от частните фирми и беше отишъл да работи за правителството. Започна първо в Отдела за граждански права в Министерство на правосъдието, после се прехвърли във ФБР. Сега беше специален съветник на директора. Калахан трябваше да пристигне във Вашингтон в понеделник на някаква конференция по конституционно право. Двамата с Верхик смятаха да вечерят заедно в понеделник и да се напият.

Трябваше да се обади и да потвърди уговорката, както и да си поразмърда малко мозъка. Набра номера по памет. Прехвърлиха го няколко пъти и след пет минути питане за Гавин Верхик се добра до него.

— Давайте по-бързичко — отряза той.

— Радвам се да те чуя — заяви Калахан.

— Как си, Томас?

— Сега е десет и половина. Не съм се облякъл още. Седя си тука, във Френския квартал, пия кафе и гледам пешеходците по Дофин стрийт. Ти какво правиш?

— Ей че живот! При нас е единайсет и половина и не съм напускал службата, откак намериха труповете в сряда сутринта.

— Направо ми се гади, Гавин. Той ще подбере двама нацисти.

— Е, разбира се, в моето положение не мога да коментирам подобни въпроси. Но подозирам, че си прав.

— Подозираш дръжки. Вече си видял съкратения му списък от кандидати, нали? И вие сега си правите съответните проверки, нали така? Хайде, Гавин, с мен можеш да споделиш. Кой е в списъка? На никого няма да кажа.

— Нито пък аз, Томас. Но едно те уверявам — твоето име не фигурира вътре.

— Е, ти ме скапа.

— Как е мацето?

— Кое?

— Хайде, Томас. Новото маце.

— Красива, страшно умна, мила, нежна.

— Говори ми още, говори ми.

— Кой ги е убил, Гавин? Имам право да знам. Аз съм данъкоплатец и имам право да знам кой ги е убил.

— Как се казваше тя, я повтори!

— Дарби. Кой ги е убил и защо?

— Винаги си умеел да подбираш имена, Томас. Спомням си, че имаше жени, които изгони, защото не им харесваше имената. Страхотни, навити жени с обикновени имена. Дарби. Звучи еротично. Страшно име. Кога ще ме запознаеш?

— Не знам.

— При теб ли живее?

— Не е твоя работа. Слушай, Гавин, кой го е направил?

— Ти вестници не четеш ли? Заподозрени засега няма. Никакви. Нищо.

— Не може да нямате мотив.

— А, мотиви дал господ. Твърде много омраза има около нас, Томас. Доста странна комбинация, ти как мислиш? Дженсън трудно се вмества в нея. Директорът заповяда да проучим всички предстоящи дела, скоро приети решения, начина на гласуване и тям подобни глупости.

— Страшни сте, няма що. Всеки, който се занимава с конституционно право в тая страна, в момента се прави на детектив и се мъчи да разкрие убиеца.

— А ти не го ли правиш?

— Не. Напих се като свиня, като чух новината, но сега съм трезвен. Мацето обаче се е заело с разследване, също като вас. И не ми обръща внимание.

— Дарби. Какво име! Откъде е?

— От Денвър. Ще се видим ли в понеделник?

— Вероятно. Войлс иска да се работи денонощно, докато компютърът не изплюе кой го е направил. Но смятам да те вмъкна някак в графика.

— Благодаря. Очаквам подробен доклад. Не само клюките.

— Томас, Томас, все гледаш да изкопчиш нещо. А аз както винаги не мога да ти дам никаква информация.

— Ще се напиеш и всичко ще изпееш, Гавин. Винаги правиш така.

— Защо не доведеш Дарби? На колко години е тя? На деветнайсет?

— На двайсет и четири. И не е поканена. Може друг път.

— Може. Трябва да бягам, приятелче. Имам среща с директора след трийсет минути. Тук е такова напрежение, че хвърчат искри.

Калахан набра номера на библиотеката на Правния факултет и запита дали са виждали скоро Дарби Шоу. Отговорът беше не.

Дарби спря на полупразния паркинг до Федералния съд в Лафайет и влезе в канцеларията на първия етаж. Беше петък по обяд, съдът не заседаваше и коридорите бяха празни. Тя спря пред едно гише, надникна през отвореното прозорче и зачака. Млада чиновничка, която явно закъсняваше за обяд и заради това беше кисела, се приближи до прозорчето.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита тя с тона на дребен държавен служител, който иска всичко друго, но не и да услужи.

Дарби плъзна един лист в процепа.

— Бих желала да видя тази папка.

Чиновничката хвърли един бърз поглед на името на делото и вдигна очи към Дарби.

— Защо? — запита тя.

— Не виждам защо трябва да обяснявам. Тези документи са обществено достояние, нали така?

— Не съвсем.

Дарби си взе листчето и го сгъна.

— Запозната ли сте със Закона за свобода на информацията?

— Вие адвокат ли сте?

— Не е нужно да съм адвокат, за да мога да погледна тази папка.

Чиновничката отвори едно чекмедже под гишето и извади връзка ключове.

— Вървете след мен.

Табелката на вратата гласеше „Зала на съдебните заседатели“, но вътре нямаше нито маси, нито столове, само рафтове с папки по стените и купища кашони. Дарби се огледа.

Чиновничката посочи към една стена.

— Ето тук е, из тия рафтове. По-натам са други боклуци. В тази кантонерка е цялата кореспонденция и всички пледоарии. Останалото са намерените доказателства и протоколите от самия процес.

— Той кога беше?

— Миналото лято. Продължи два месеца.

— Къде е молбата за обжалване?

— Още не е подадена. Мисля, че крайният срок е първи ноември. Вие да не сте журналистка?

— Не.

— Добре. Както явно знаете, тези документи наистина са обществено достояние. Но съдията на процеса наложи определени ограничения. Първо, трябва да запиша името ви и часовете, които сте прекарали в тази стая. Второ, оттук нищо не може да се изнася. Трето, съдържанието на папката не може да се преснима, докато не бъде подадена молбата за обжалване. Четвърто, всяко нещо, което пипнете, трябва да бъде поставено обратно на мястото му. Нареждане на съдията.

Дарби се взря в редиците рафтове на стената.

— Защо да не мога да си направя фотокопия?

— Питайте съдията, ясно ли ви е? Така, как се казвате значи?

— Дарби Шоу.

Чиновничката надраска името на дъската, висяща близо до вратата.

— Колко време ще стоите?

— Не знам. Три-четири часа.

— Затваряме в пет. Обадете ми се в канцеларията, като си тръгвате. — Тя затвори вратата с крива усмивчица.