Олсън щеше да се забави, а когато се върнеше, щеше да помисли, че са я извикали и че в момента я превързват. И щеше да чака. Нека да чака.

Тя сви няколко пъти вляво и вдясно и видя пред себе си Френския квартал. Там можеше да изчезне. На площад Роял вече имаше хора, приличаха на туристи. Тя се почувства по-сигурна. Влезе в „Холидей Ин“ и си взе стая на петия етаж. Плати с кредитната си карта. След като заключи и сложи веригата на вратата, Дарби се сви на леглото. Беше оставила всички лампи да светят.

Мисис Верхик подмести дебелия си богаташки задник от средата на леглото и грабна слушалката.

— Тебе търсят, Гавин — провикна се тя.

Гавин излезе от банята с пяна на лицето и пое слушалката от съпругата си, която се тръшна обратно в леглото. Като свиня, дето умира да се валя в калта, помисли си той.

— Ало — тросна се на подранилия досадник той.

Не беше чувал никога този женски глас.

— На телефона е Дарби Шоу. Знаете ли коя съм аз?

В съзнанието му проблеснаха изрязаните бикини на плажа и той се усмихна моментално.

— Да, разбира се. Струва ми се, че имаме общ приятел.

— Прочетохте ли историйката, която съм написала?

— А, да. Версията за убийствата, досие „Пеликан“, както му викаме ние.

— И кои сте тези ние?

Верхик седна на стола до нощното шкафче. Тя явно не се обаждаше от едната учтивост.

— Защо ми позвънихте, Дарби?

— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса, мистър Верхик. Ужасно се страхувам.

— Викай ми Гавин, моля те.

— Добре, Гавин. Къде е досието сега?

— На разни места. Какво се е случило?

— Ще ти обясня след малко. Само ми кажи какво направи с досието.

— Добре де, прочетох го, сетне го пратих в друг отдел, видяха го няколко души от Бюрото и накрая го показах на директор Войлс, който нещо май го хареса.

— Видял ли го е някой извън ФБР?

— Не мога да ти отговоря, Дарби.

— Тогава няма да ти кажа какво се случи с Томас.

Верхик размишлява върху това повече от минута. Тя чакаше търпеливо.

— Добре де. Видяха го и хора извън ФБР. Кои и колко точно, не знам.

— Той е мъртъв, Гавин. Беше убит снощи, около десет часа. Някой беше сложил бомба в колата, и за двама ни. Аз извадих късмет, но сега те са по петите ми.

Верхик се защура около телефона и задраска нещо по тефтера на масичката.

— Ранена ли си?

— Нищо ми няма. Физически.

— Къде си?

— В Ню Орлиънс.

— Сигурна ли си, Дарби? Искам да кажа, знам, че си сигурна, но кой, по дяволите, би искал да го убие?

— Срещнах двама такива.

— Как, за бога…

— Дълга история, Гавин. Кажи ми, кой видя досието? Томас ти го е дал в понеделник вечерта. Прехвърляте папката от ръка на ръка и четирийсет и осем часа по-късно той е мъртъв. Предполагам, че и аз трябваше да съм загинала с него. Явно е попаднало не където трябва, а? Ти как мислиш?

— На сигурно място ли си?

— Откъде, за бога, да знам?

— Къде си отседнала? Кой ти е телефонният номер?

— Не бързай толкова, Гавин. Сега вече ще действам съвсем бавничко. Обаждам се от улицата, така че не се опитвай да ми играеш номера.

— Престани, Дарби! Не се занасяй! Томас Калахан беше най-добрият ми приятел. Трябва да дойдеш при нас.

— И какво по-точно означава това?

— Слушай, Дарби, дай ми петнайсет минути и една дузина наши хора ще пристигнат да те вземат. Ще хвана първия самолет и ще съм при тебе преди обяд. Не може да останеш на улицата.

— Защо, Гавин? Кой ме гони? Отговори ми, Гавин!

— Ще ти отговоря, когато пристигна.

— Не знам. Томас е мъртъв, защото говори с теб. Така че не изгарям от желание да се срещнем, и то точно сега.

— Слушай, Дарби, не знам кой или защо, но те уверявам, че си в опасност. И то голяма. Ние можем да те защитим.

— Може би по-късно.

Той пое дълбоко дъх и седна на крайчеца на леглото.

— Можеш да ми вярваш, Дарби.

— Добре де, вярвам ти. А на другите как да вярвам? Играта загрубя, Гавин. Моята версия явно доста е поразтревожила някого, какво ще кажеш?

— Той мъчи ли се?

— Струва ми се, не — поколеба се за миг тя. Гласът й потреперваше.

— Ще ми се обадиш ли след два часа? В службата. Ще ти дам вътрешния си номер.

— Дай го, а аз ще си помисля.

— Моля те, Дарби. Отивам направо при директора. Обади ми се в осем, по нашето време.

— Дай номера.

Бомбата беше избухнала твърде късно за сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. Дарби прелисти набързо вестника. Нищо. После пусна телевизора в хотелската си стая и го видя. Показваха на живо изгорялото порше, все още там, сред останките от коли на паркинга, оградено грижливо с жълта лента. Полицията приемаше инцидента като убийство. Заподозрени засега нямаше. Коментари също. После съобщиха името — Томас Калахан, четирийсет и пет годишен, известен преподавател по право в Тулейн. Изведнъж се появи деканът и заговори в микрофона за професор Калахан и какъв шок е всичко това за университета.

Шок и изтощение, и страх, и болка… Дарби зарови лице във възглавницата. Мразеше да плаче и това щяха да са последните й сълзи, поне за известно време. Хленченето само щеше да я убие. Със сигурност.

Макар и кризата да бе наистина чудесна, и рейтингът му да се качваше, а Розенбърг да го нямаше вече, и имиджът му да блестеше чистичък и измит, и Америка да се чувстваше добре, защото той владееше положението, и демократите да се бяха изпокрили в миши дупки, а изборите догодина да му бяха в кърпа вързани, въпреки всичко това на него му беше писнало от цялата тая шумотевица и безкрайните работни срещи, преди още да е съмнало. Призляваше му от Дентън Войлс и неговото самодоволно и арогантно държане, от това дребно, но набито човече, което си седеше най-небрежно от другата страна на бюрото в смачканото си шлиферче и зяпаше през прозореца, докато говореше на президента на Съединените щати. Щеше да се появи пак след минута за поредната среща преди закуска, за поредния сблъсък, в който щеше да каже пак само частица от онова, което знаеше.

Беше му дошло до гуша да го държат в неведение и да го залъгват само с трохичките, които Войлс решеше, че трябва да му подхвърли. Гмински също щеше да му сервира някоя дреболия, а от него се очакваше да бъде щастлив и доволен от всичките тия трохи, разпилени и изсипани пред него по най-безобразен начин. Нищо не знаеше в сравнение с тях. Но поне беше накарал Коул да изучи доклада им и да го запомни наизуст, та да не могат да увъртат безкрайно.

Беше му писнало и от Коул. От безупречното му поведение, от безсънните му нощи. От блестящия му ум. От манията му да започва деня си, когато слънцето е още някъде над Атлантика, и да планира всяка проклета минутка от проклетия час, докато то стигнеше до Тихия океан. Тогава същият тоя Коул наблъскваше един кашон с боклуците, с които се беше борил през деня, отнасяше го вкъщи, проучваше го, сортираше го и се връщаше след няколко часа, за да избълва пред него цялата отвратително досадна неразбория, която току-що бе погълнал. Когато Коул беше уморен, спеше по пет часа, но нормалното бе да спи по три-четири на нощ. Напускаше кабинета си в Западното крило в единайсет всяка вечер, четеше в колата, задържаше се у дома колкото моторът да се охлади и вече беше готов да се върне обратно в Белия дом. Считаше го за престъпление да пристигне по-късно от пет сутринта. И след като той можеше да работи по сто и двайсет часа на седмица, от всички останали се очакваше да изкарат поне по осемдесет. Изискваше осемдесетчасова работна седмица. Никой в екипа на президента не си спомняше вече колко души е уволнил Флетчър Коул в продължение на три години за това, че не работят по осемдесет часа на седмица. Поне по трима на месец.

Коул се чувстваше най-добре, когато предстоеше някоя гадна среща рано сутринта и въздухът трептеше от напрежение. Тая работа с Войлс през последната седмица го караше да се усмихва непрекъснато. Сега стоеше прав до бюрото и преглеждаше пощата, докато президентът прелистваше „Вашингтон Поуст“, а две секретарки се щураха наоколо.