— Какво каза той?

— Разбира се, че се съгласи с блестящия ми анализ. Мисля, че се обади, след като бе видял статията във „Вашингтон Поуст“, да пробва дали няма да измъкне нещо от мене. Можеш ли да си представиш подобно нахалство?

Келнерът се въртеше наоколо със загрижено изражение.

Верхик хвърли един поглед на менюто, затвори го и му го подаде.

— Риба меч на скара, синьо сирене, без зеленчуци.

— Аз искам гъби — допълни Калахан.

Келнерът изчезна.

Калахан бръкна в джоба на палтото си, извади един дебел плик и го остави на масата до празната бирена бутилка.

— Погледни го, като имаш време.

— Какво е това?

— Нещо като досие. На нейната версия.

— Мразя досиетата, Томас. Всъщност мразя правото и правистите и с изключение на тебе мразя и преподавателите по право.

— Дарби го написа.

— Ще го прочета довечера. За какво се отнася?

— Мисля, че ти казах. Тя е умна и интелигентна и много пробивна. Пише по-добре от останалите. Увлечението й, освен мене, разбира се, е конституционното право.

— Горкичката.

— Миналата седмица четири дни не ходи на занятия, заряза и мен, и останалия свят и разработи своя хипотеза. Сега се отказва от нея. Но ти я прочети. Невероятно е просто.

— Кой е заподозреният?

Арабите избухнаха в смях и се заблъскаха по раменете, разливайки уискито от чашите си. Накрая се умириха.

— Отвратителна гледка са тия пияници, нали? — подсмихна се Верхик.

— Чак почва да ми се гади.

Верхик напъха плика в палтото си, метнато на облегалката на стола.

— Каква е нейната версия?

— Малко е необичайна. Но я прочети. Искам да кажа, вреда няма, нали така? Вие, момчета, имате нужда от помощ.

— Ще я прочета само защото тя я е написала. Как е в леглото?

— Как е жена ти в леглото?

— Разточителна. В банята, в кухнята, в супера. Разточителна е във всичко, което прави.

— Това не може да продължава вечно.

— Ще се изхаби до края на годината. Може пък да получа къщата в града и малко дребни за харчене.

— Нямате ли брачен договор?

— Имаме, ама аз съм адвокат, ако си спомняш. И в него има повече дупки, отколкото във всеки закон за данъчна реформа. Един приятел ми го прави. Как да не го обичаш нашето право, а?

— Дай да говорим за нещо друго.

— За жени ли?

— Хрумна ми нещо. Ти искаш да се запознаеш с нея, нали?

— За Дарби ли говорим?

— Да. За Дарби.

— Умирам да се запозная с нея.

— Ще ходим в Сейнт Томас за Деня на благодарността. Защо не дойдеш и ти?

— Трябва ли да доведа и жена си?

— Не. Не е поканена.

— А тя ще тича ли по плажа с бански само от връвчици, а? Да ни направи нещо като шоу, само за нас, а?

— Може би.

— Уха! Не мога да повярвам.

— Предлагам ти да си вземеш съседното бунгало и ще си направим щур купон.

— Страхотно, приятел. Направо страхотно.

Телефонът иззвъня четири пъти, автоматичният секретар се включи, записът отекна в апартамента, последва сигнал, но никой не се обади. После отново иззвъня, пак четири пъти, пак същата процедура, и пак никой от другия край. След минута пак се позвъни и Грей Грантам грабна слушалката и се подпря на възглавницата, опитвайки да се съсредоточи.

— Кой е? — изрече той с мъка. Прозорецът беше абсолютно тъмен.

Гласът отсреща беше тих и плах.

— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ ли е?

— Същият. Кой се обажда?

— Не мога да ви съобщя името си — отвърна непознатият бавно.

Мъглата се вдигна и Грей успя да различи цифрите на часовника. Беше пет и четирийсет.

— Добре де, името няма значение. Защо се обаждате?

— Вчера видях материала ви за Белия дом и кандидатите за Върховния съд.

— Хубаво. — Ти и още един милион хора. — Но защо звъните по никое време?

— Извинявайте. Отивам на работа и сега се обаждам от улицата. Не мога да звъня от къщи или от кантората. — Гласът беше ясен, изразителен и изглеждаше интелигентен.

— Каква кантора?

— Аз съм юрист.

Страхотно. Във Вашингтон живееха поне половин милион юристи.

— Частна фирма или за правителството?

Последва леко колебание.

— Ъъ, бих предпочел да не ви отговарям в момента.

— Така значи. Слушайте, аз пък бих предпочел да спя в момента. Защо всъщност ми се обадихте?

— Може би знам нещо за Розенбърг и Дженсън.

— Като например… — Грантам седна на края на леглото.

Последва още по-дълга пауза.

— Записвате ли този разговор?

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Наистина много се страхувам, мистър Грантам, и съм много объркан. Предпочитам да не го записвате. Може би следващото обаждане, а?

— Както искате. Слушам ви.

— Може ли да се проследи откъде се обаждам?

— Вероятно, предполагам. Но вие звъните от улицата, нали така? Какво значение има?

— Не знам. Просто ме е страх.

— Няма страшно. Кълна се, че не записвам нищо и се кълна, че няма да го проследя. И така, какво искате да ми кажете?

— Струва ми се, че може би знам кой ги е убил.

— Доста ценна информация — изправи се на крака Грантам.

— Може да ми струва живота. Мислите ли, че ме следят?

— Кой? Кой да ви следи?

— Знам ли? — Гласът заглъхна, сякаш мъжът поглеждаше през рамо.

— Успокойте се — закрачи покрай леглото Грантам. — Защо не ми кажете как се казвате, а? Заклевам се, че ще бъде запазено в тайна.

— Гарсия.

— Това не е истинското ви име, нали така?

— Разбира се, че не, но е най-доброто, което мога да измисля.

— Добре, Гарсия. Слушам ви.

— Не съм сигурен, да сме наясно. Но ми се струва, че попаднах на нещо в службата, което не трябваше да видя.

— Имате ли фотокопие от него?

— Може би.

— Слушайте, Гарсия. Вие ми се обадихте, нали така? Искате ли да говорите, или не?

— Не съм сигурен. Какво ще направите, ако ви кажа нещо?

— Ще го проверя най-щателно. Ако се гласим да обвиним някого в убийството на двама съдии от Върховния съд, повярвайте ми, че ще подходим към въпроса съвсем деликатно.

Последва едно много дълго мълчание. Грантам замръзна в очакване до люлеещия се стол. Накрая не издържа.

— Гарсия, там ли сте още?

— Да. Може ли да поговорим по-късно?

— Разбира се. Да поговорим и сега, ако искате.

— Трябва да си помисля. Не съм ял, нито пък спал от седмица насам и не мога да мисля логично. Сигурно ще ви се обадя по-късно.

— Добре, добре. Няма проблеми. Може да ми се обадите в работата на…

— Не, няма да ви се обадя в работата. Извинявайте, че ви събудих.

Той затвори. Грантам се втренчи в бутончетата на телефона си и натисна седем, почака малко, после още шест, после още четири. Той записа някакъв номер в тефтера до него и затвори. Гарсия се бе обадил от телефон на Петнайсета улица в Пентагон Сити.

Гавин Верхик спа четири часа и се събуди пиян. Когато след около час пристигна в Хувър Билдинг, алкохолът беше почнал да отстъпва място на болката. Той запроклина себе си, запроклина и Калахан, който без съмнение щеше да си спи до обяд и щеше да се събуди свеж и бодър, готов за полета до Ню Орлиънс. Бяха останали в ресторанта до затварянето му в полунощ, после обиколиха няколко бара и започнаха да се майтапят как им се ще да идат на някое мръсно филмче, но тъй като любимото им кино са го вдигнали във въздуха, просто няма къде. Така че продължиха да пият до три-четири часа.

В единайсет имаше среща с директора Войлс и беше задължително да изглежда трезв и бодър. Май нямаше да се получи. Гавин нареди на секретарката си да затвори вратата и й обясни, че го е тръшнал някакъв гаден вирус, може би грип, та трябва да го оставят на мира и да не го безпокоят, освен за изключително важно нещо. Тя се взря в очите му и задуши по-силно от обикновено. Мирисът на бира невинаги изчезва след спане.