Калахан не се усмихна.

— А сега бих желал да повдигнем интелектуалното равнище на дискусията ни, съгласни ли сте? И така, мис Шоу, защо Розенбърг проявява съчувствие към Неш?

— Втората поправка дава право на гражданите да притежават и носят оръжие. Съдията Розенбърг приема това буквално, абсолютно. Не бива да се забранява нищо. Ако Неш иска да притежава АК-47 или ръчна граната, или пък базука, то щатът Ню Джърси не може да приеме закон, който забранява това.

— Вие съгласна ли сте с него?

— Не, и не само аз. Решението на Върховния съд е взето с осем на един гласа. Никой друг не го е подкрепил.

— Каква е тезата на останалите осем?

— Нещата са съвсем ясни. Отделните щати имат наложителни причини да забраняват продажбата и притежанието на определени видове оръжие. Интересите на щата Ню Джърси имат относително по-голяма тежест от правата на мистър Неш според Втората поправка. Обществото не може да позволи на индивида да притежава автоматично стрелково оръжие.

Калахан я наблюдаваше внимателно. Хубавите студентки по право бяха рядкост в Тулейн и попаднеше ли на някоя, той действаше светкавично. През последните осем години бе имал доста голям успех. В повечето случаи този успех се бе оказал твърде леснопостижим. Жените пристигаха в Правния факултет еманципирани, без задръжки. С Дарби не беше така. Забеляза я в библиотеката през втория семестър на първата й година тук и му трябваше цял месец, за да я примами на вечеря.

— Кой е написал становището на мнозинството? — попита сега той.

— Ръниън.

— И вие съгласна ли сте с него?

— Да. Случаят всъщност е много лесен.

— Тогава защо Розенбърг реагира така?

— Струва ми се, че той просто мрази останалите членове на Съда.

— И застава на обратно мнение само за да ги дразни?

— Често пъти се получава така. Мненията му стават все по-необосновани. Вземете например делото „Неш“. За либерал като Розенбърг проблемът за контрола върху продажбата на оръжие е съвсем ясен. Той би трябвало да напише становището на мнозинството и преди десет години щеше да го направи. В делото „Фордис срещу Орегон“ от 1977-а той интерпретира доста по-тясно Втората поправка. Непоследователността му направо почва да дразни.

Калахан бе забравил за делото „Фордис“.

— Да не искате да кажете, че съдията Розенбърг е вече изкуфял и не помни от старост?

Като боксьор, замаян от каскадата удари на противника, Салинджър се хвърли пак в боя. Последен рунд.

— Той е абсолютно изкукуригал и вие го знаете. Не можете да обосновете становищата му.

— Може невинаги да е съвсем последователен, мистър Салинджър, но поне още е жив.

— Тялото му е живо, но умът му е мъртъв.

— Той диша, мистър Салинджър.

— Да, диша с помощта на апарат. Трябва да му вкарват кислород с тръбичка през носа.

— И това има значение, мистър Салинджър. Розенбърг е последният ни голям правник и той още диша.

— По-добре се обадете да проверите — избухна Салинджър и млъкна. Беше казал достатъчно. Но не бе прекалил, така де. Наведе глава под разярения поглед на професора, задраска по тефтера и се зачуди защо ли ги е наговорил всичките тия неща.

Калахан го довърши с поглед, после закрачи отново напред-назад. Ама тежък махмурлук наистина.

Можеше съвсем успешно да мине за стар фермер: сламена шапка, чист дочен гащеризон, изгладена памучна риза, ботуши. Дъвчеше тютюн и плюеше в черната вода под кея. Дъвчеше като истински фермер. Пикапът му, макар и сравнително нов модел, беше очукан и прашен, сякаш току-що бе напуснал нивата. Номерата бяха от Северна Каролина. Беше го паркирал на пясъка, на около стотина метра от другата страна на кея.

Бе понеделник полунощ, първият понеделник на октомври, и следващите трийсет минути трябваше да чака в хладния мрак на тоя пуст кей, да дъвче унило, облегнат на перилата, и да се взира напрегнато във водата. Наоколо нямаше жива душа и той знаеше, че ще бъде сам. Така го бяха замислили. В този час тук никога нямаше жива душа. По крайбрежното шосе проблясваха нарядко фарове, но колите не спираха. По това време никой не спираше тук.

Той се взираше в сините и червените светлинки, очертаващи канала в далечината. После погледна часовника си, без да помръдва глава. Гъстите облаци се бяха спуснали ниско и човек трудно можеше да види нещо, освен ако съвсем не се доближи до кея. Така го бяха замислили.

Пикапът изобщо не беше от Северна Каролина, нито пък фермерът. Номерата бяха свалени от някакъв потрошен камион, захвърлен на гробището за коли близо до Дърам. Пикапът бе откраднат в Батън Руж. А фермерът не беше точно фермер и той самият не крадеше каквото и да било. Беше професионалист и някой друг трябваше да свърши мръсната работа преди него.

След двайсетина минути чакане откъм водата започна да се приближава тъмна сянка. Тихото приглушено пърпорене постепенно се засили. Сянката се превърна в малка надуваема лодка. Неясен силует се бе привел над мотора. Фермерът не помръдна. Пърпоренето секна и черната гумена лодка застина в спокойната вода на десетина метра от кея. По крайбрежния път не просветваха никакви фарове.

Фермерът внимателно запали цигара, дръпна два пъти, после я хвърли в тъмното към лодката.

— Какви цигари пушите? — запита човекът от лодката. Отдолу виждаше силуета на облегналия се на перилата мъж, но не и лицето му.

— „Лъки Страйк“ — отвърна фермерът. Тая работа с паролите беше такава глупост! Каква друга черна гумена лодка щеше да дойде откъм Атлантика точно на тоя запустял кей и точно в тоя час? Щуротия, ама като толкова държаха на тия неща!

— Люк, ти ли си? — долетя откъм водата.

— Да, Сам — отвърна фермерът. Името на новодошлия беше всъщност Камел, но и Сам щеше да свърши работа за близките пет минути — поне докато вържеше лодката си.

Камел не отговори. Не беше и длъжен. Той бързо запали мотора и насочи лодката покрай кея към плажа. Люк го следваше отгоре. Двамата се срещнаха до пикапа. Ръкостискания нямаше. Камел постави сака си с емблемата на „Адидас“ на седалката между тях и камиончето пое по крайбрежния път.

Люк шофираше, Камел пушеше и всеки успешно се правеше, че не забелязва другия. Не смееха да се погледнат. Гъстата брада, черните очила и черното поло придаваха твърде зловещ вид на Камел. Невъзможно бе да се разпознае истинското му лице. Люк и не желаеше да го вижда. Освен да посрещне непознатия от океана, задачата му включваше и това да се въздържа да го гледа. Оказа се не чак толкова трудно. А това лице го търсеха в девет страни.

На моста при Мантео Люк запали нова цигара и реши, че са се виждали и преди. Беше съвсем кратка, но идеално съгласувана по време среща на летището в Рим преди пет-шест години, доколкото си спомняше. Официално представяне нямаше. Срещнаха се в тоалетната. Облечен в безупречен костюм като истински американски бизнесмен, Люк бе оставил дипломатическото куфарче от змийска кожа до стената, докато си миеше ръцете, и то изведнъж изчезна. Бе успял да мерне в огледалото мъжа, който го взе — същия този Камел, сега беше сигурен. Трийсет минути по-късно куфарчето избухна между краката на английския посланик в Нигерия.

Люк бе чувал често да се шушука предпазливо сред невидимото братство за Камел, човека с много имена, лица и езици, убиеца, който нападаше светкавично и не оставяше следи, съвършения професионалист, който непрестанно обикаляше света, без някой да успее да го залови. Сега пътуваха заедно в тъмното. Отиваха на север. Люк се намести на седалката, нахлупи шапката си почти до носа и отпуснал небрежно китка на волана, се помъчи да си припомни разните истории, които бе слушал за своя спътник. Невероятни терористични акции. Английският посланик. И засадата, устроена на седемнайсетте израелски войници на Западния бряг през 1990-а минаваше за дело на Камел. Той беше и единственият заподозрян в поставянето на бомба в колата на богатия немски банкер през 1985-а, който загина заедно със семейството си. Говореше се, че хонорарът му за тази акция е бил три милиона в брой. Повечето специалисти от тайните служби смятаха, че той е мозъкът в атентата срещу папата през 1981-а. Защо пък не, Камел го обвиняваха за почти всеки неразкрит терористичен акт или убийство. Лесно беше да се хвърля вината върху него — нали никой не беше сигурен, че той наистина съществува.