— Право ли следваш? — заговори го без никакво колебание Верхик.

Младежът го погледна, докато измъкваше парите от джинсите си.

— Уви, да.

— Познаваш ли Томас Калахан?

— Кой сте вие?

— От ФБР съм. Калахан ми беше приятел.

Студентът надигна бирата и изгледа с подозрение застаряващия мъж насреща си.

— Бях в неговия курс по конституционно право.

А така! Дарби също. Верхик се опита да говори с безразличие.

— А познаваш ли Дарби Шоу?

— Защо искате да знаете?

— Трябва да поговорим с нея. Това е всичко.

— Кои сте вие? — Студентът явно изпитваше все по-силни подозрения. Даже направи една крачка към Гавин, като че ли настояваше за незабавен отговор.

— ФБР сме — заяви Верхик небрежно.

— Имате ли значка или нещо подобно?

— Разбира се — измъкна визитна картичка от джоба си той.

Студентът я прочете внимателно, после му я подаде.

— Вие сте юрист, а не агент.

Много уместна забележка и юристът знаеше, че ще загуби работата си, ако шефът му узнае, че задава разни въпроси и, най-общо казано, се прави на ченге.

— Да, юрист съм. Калахан и аз бяхме заедно в университета.

— Тогава защо искате да се срещнете с Дарби Шоу?

Барманът се бе приближил и явно подслушваше.

— Познаваш ли я?

— Не знам — отвърна хлапакът. Беше съвсем ясно, че я познава, но не желае да говори. — Тя неприятности ли има?

— Не. Познаваш я, нали?

— Може би. А може би не.

— Слушай, как се казваш?

— Покажете ми значка на ФБР и ще ви се представя.

Гавин отпи голяма глътка от бутилката и се усмихна на бармана.

— Трябва да я видя, ясно ли е? Много е важно. Ще бъда в хотел „Хилтън“ тия дни. Ако я видиш, помоли я да се обади. — Той подаде картичката си на студента, който я погледна и отмина, без да я вземе.

В три часа отключи вратата на стаята си. Провери телефонния секретар. Никой не го бе търсил. Където и да беше Дарби, още не се бе обаждала. В случай, разбира се, че още е жива.

Гарсия се обади за последен път. Звънна на Грантам в събота на разсъмване, по-малко от два часа преди първата им среща. Отказвал се, заяви той. Моментът не бил подходящ. Ако историята се разчуела, някои много силни адвокати и техните много богати клиенти можели да се сгромолясат, а тези хора не били свикнали да падат и щели да завлекат със себе си един куп други. Самият Гарсия можел да пострада. А той имал жена и дъщеричка. Имал и работа, която можел да понася, защото вадел чудесни пари. За какво да поемал рискове? Не бил сторил нищо лошо. Съвестта му била чиста.

— Тогава защо ми се обаждате непрекъснато? — попита Грантам.

— Струва ми се, знам каква е причината да бъдат убити. Не съм съвсем сигурен, но имам някаква представа. Доста точна. Видях нещо, нали разбирате?

— Вече седмица водим един и същи разговор, Гарсия. Видели сте нещо или разполагате с нещо. Но то си остава съвсем безполезно, ако не ми го покажете. — Грантам отвори една папка и измъкна увеличената снимка на мъжа в телефонната кабина. — Вие имате чувство за морал, Гарсия. Затова искате да говорите.

— Да, но съществува и вероятност те да са научили, че аз зная. Отнасят се с мен някак странно, сякаш искат да ме питат дали съм го видял. Но не могат да попитат, защото не са сигурни.

— Това са хората от вашата фирма, нали?

— Да. Не. Почакайте. Откъде знаете, че работя във фирма? Не съм го споменавал досега.

— Лесно беше за отгатване. Ходите на работа прекалено рано, за да сте на държавна служба. Работите в една от ония фирми с по двеста адвокати, където се очаква съдружниците и младшите партньори да работят по сто часа седмично. Когато ми се обадихте първия път, казахте, че отивате на работа, а беше някъде около пет сутринта.

— Добре, добре, какво друго знаете?

— Не много. Само си губим времето, Гарсия. Ако не желаете да говорите, затворете и ме оставете на мира. Предпочитам да спя.

— Приятни сънища. — И Гарсия затвори.

Грантам се втренчи безпомощно в слушалката.

Три пъти през последните осем години бе правил заявка да махат номера му от телефонния указател. Живееше чрез телефона и най-добрите му материали се дължаха на него. Но след всеки успех или дори докато той още траеше, го безпокояха хиляди ненужни обаждания на хора, които се чувстваха задължени да звънят по всяко време на нощта, за да му доверяват незначителните си скандали или новини. Той се славеше като репортер, който предпочита да се изправи пред наказателна рота, отколкото да разкрие източниците си, така че те звъняха ли, звъняха. Накрая му писваше и си изкарваше нов номер, който не фигурираше в указателя. Но пък наставаше сушав период. Следваше постъпка да се включи отново в указателя на Вашингтон.

Сега беше вътре. Грей С. Грантам. Нямаше друг със същото име. Можеха да му се обаждат в службата дванайсет часа на ден. Но пък беше толкова по-тайнствено и интимно да му звънят вкъщи, особено по никое време, когато се опитваше да подремне.

Грантам фуча по адрес на Гарсия близо половин час, после заспа. Сънуваше нещо, забравил за външния свят, когато телефонът отново иззвъня. Той напипа слушалката в тъмното.

— Ало?

Не беше Гарсия, а някаква жена.

— Вие ли сте Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“?

— Да. А вие коя сте?

— Занимавате ли се още с убийството на Розенбърг и Дженсън?

Той се изправи в мрака и погледна часовника. Беше пет и половина сутринта.

— Много хора се занимават с него — голяма новина е. Всъщност да, продължавам разследването.

— Чували ли сте за досие „Пеликан“?

Той пое дълбоко дъх и се помъчи да събере ума си.

— Досие „Пеликан“ ли? Не. Какво е това?

— Една безобидна малка хипотеза за това кой ги е убил. Беше отнесена във Вашингтон миналата неделя от един мъж на име Томас Калахан, професор по право в университета Тулейн. Той я дал на свой приятел от ФБР и започнали да я подмятат насам-натам. Нещата се развиха светкавично и Калахан бе убит от бомба в колата си в сряда вечерта. В Ню Орлиънс.

Грантам вече беше светнал лампата и драскаше усилено.

— Къде се намирате?

— В Ню Орлиънс. Обаждам се от уличен телефон, така че не си правете труда да ме проследявате.

— Откъде знаете всичко това?

— Аз написах досието на тази версия.

Сега той беше напълно буден. Очите му заблестяха, задиша учестено.

— Чудесно. Щом сте го написали, кажете ми нещо повече за него.

— Не искам да действаме така, защото дори и да получите сведенията, няма да можете да пуснете материала.

— Защо не пробвате, пък да видим.

— Няма да можете. Има нужда от солидно потвърждение.

— Добре. Значи имаме Клана, терориста Камел, Подземната армия, арийците…

— Не. Не е за нито един от тия. Всички тях ги подозират. Досието е за съвсем неизвестен извършител.

Той крачеше напред-назад около леглото, здраво стиснал слушалката.

— Защо не можете да ми кажете кой е?

— Евентуално по-нататък. Изглежда вашите източници на информация са наистина вълшебни. Да видим какво ще откриете.

— Калахан ще е лесен. Трябва само да завъртя един телефон. Дайте ми двайсет и четири часа.

— Ще гледам да ви се обадя в понеделник сутринта. Ако ще вършим работа заедно, мистър Грантам, налага се да дадете и вие нещо от себе си. Като се обадя следващия път, ще трябва да ми кажете нещо, което да не знам.

Тя беше някъде навън, в тъмното.

— В опасност ли сте? — попита той.

— Струва ми се, да. Но засега съм добре.

Гласът беше на младо момиче, на около двайсет и четири-пет години. Бе написала досието. Познаваше професора по право.

— Вие юристка ли сте?

— Не, и не си губете времето да ровите около мен. Чака ви работа, мистър Грантам. Иначе ще отида при някой друг.