— Чудесно. А сега трябва да ви дадем име.

— Имам си име.

— Искам да кажа, псевдоним.

— Имате предвид като шпионите и разните там агенти. Ха-ха, става забавно.

— Или псевдоним, или ми кажете истинското си име.

— Добър ход. Наричайте ме Пеликан.

Като добри ирландци родителите му бяха ревностни католици, но той на практика се бе отказал от религията преди много години. Старците бяха внушителна двойка, достойни в скръбта си, с хубав загар на лицето и добре облечени. Калахан рядко ги бе споменавал. Хванати за ръка, те влязоха в параклиса заедно с останалите роднини. Братът, който живееше в Мобайл, беше по-нисък и изглеждаше по-стар от Томас, който казваше, че имал проблеми с пиенето.

В продължение на половин час студенти и преподаватели се изреждаха пред снимката му в параклиса. Мачът беше същата вечер и тълпите прииждаха. На улицата беше паркирана колата на снимачен екип от телевизията. Операторът се държеше на прилично разстояние и снимаше фасадата на параклиса. Полицай от охраната на университетското градче го държеше под око и не му даваше да мърда от мястото си.

Беше странно да ги видиш всичките тия студенти прависти с рокли и обувки с токчета или пък със сака и вратовръзки. Пеликана стоеше в една затъмнена стая на третия етаж на Нюкъм Хол и гледаше през прозореца как колегите й долу се мотаят наоколо, говорят тихичко и допушват цигарите си. Под стола бяха захвърлени четири вече прочетени вестника. От два часа беше в стаята в очакване да започне службата. Нямаше къде другаде да отиде. Беше сигурна, че ония, лошите, се крият някъде из храстите около параклиса. Но тя се учеше на търпение. Бе дошла рано, щеше да остане до късно и да си тръгне по тъмно. Ако я откриеха, може би всичко щеше да приключи бързо и веднъж завинаги.

Тя грабна някаква хартиена кърпичка и избърса очи. Сега можеше да поплаче, но й бе за последен път. Всички бяха влезли вътре и телевизионният екип си тръгна. Във вестника пишеше, че ще има заупокойна служба и после семейно погребение. Вътре нямаше ковчег.

Тя бе избрала точно този момент, за да избяга, да наеме кола и да стигне до Батън Руж, после да хване първия самолет за където и да било. Само да не е в Ню Орлиънс. Щеше да се измъкне от страната, да иде в Монреал или Калгари. Щеше да се потули там една година с надеждата, че престъплението ще бъде разкрито, а престъпниците наказани.

Но това беше само мечта. Най-прекият път към правосъдието водеше точно през нея. Тя знаеше повече от всеки друг. Ченгетата от ФБР се бяха доближили доста, после се бяха отказали и сега гонеха бог знае кого. Верхик не бе стигнал доникъде, а той беше близък с директора. Тя трябваше да сглоби парченцата в едно. Малкото й досие бе убило Томас, а сега гонеха и нея. Тя знаеше самоличността на човека зад убийствата на Розенбърг и Дженсън, единствено тя.

Изведнъж се наведе рязко напред. Сълзите по бузите й секнаха. Ето го! Кльощавия с дългото лице! Беше със сако и връзка и изглеждаше достатъчно опечален за случая, докато влизаше в параклиса. Той беше! Мъжът, когото последно бе видяла във фоайето на „Шератон“ в четвъртък, да, четвъртък сутринта. Докато разговаряше с Верхик, той мина оттам. Много подозрително.

Спря за миг на вратата и нервно се огледа — ама че глупак всъщност бе тоя, боже мой, от километри си личеше какъв е. Той се взря за миг в трите коли, паркирани невинно на улицата на не повече от петдесетина метра от него. Чудесно. Мръсниците го убиха, а сега идват да поднесат съболезнованията си на семейството и приятелите.

Тя опря нос в прозореца. Колите бяха твърде далеч, но беше сигурна, че в едната седи някой, който дебне за нея. Навярно знаеха, че не е толкова глупава или съкрушена от мъка, та да дойде да оплаква любовника си. Знаеха го. Изплъзваше им се вече цели два дни и половина. Сълзите й пресъхнаха.

Десет минути по-късно Кльощавия излезе самичък, запали цигара и тръгна към колите, пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше тъжен. Какъв тип!

Той мина пред колите, но не спря. Щом се скри от погледа й, от средната кола излезе някакъв мъж със зелен пуловер с емблемата на Тулейн и тръгна след него. Тоя не беше слаб. Беше нисък, набит и як. Истински пън.

Изчезна по тротоара зад параклиса. Дарби застина на ръба на сгъваемия стол. След минута двамата се показаха иззад сградата. Сега вървяха заедно и нещо си шепнеха, но това продължи само миг, защото слабият бързо се отдели и тръгна надолу по улицата. Дебелият пък се шмугна в колата си. Просто си седеше там и чакаше службата да свърши, та да огледа за последен път събраните хора да не би случайно тя да се е оказала достатъчно глупава да се появи сред тях.

На Кльощавия му трябваха по-малко от десет минути да се промъкне вътре, да огледа присъстващите поне двеста души и да реши, че нея я няма. Може би търсеше червенокосо момиче. Или русо. Не, по-разумно от тяхна страна е да имат свои хора вътре, насядали по пейките с печален вид, които да се оглеждат за нея или за всяка друга, с която поне малко си приличат. Тези хора могат да кимнат, да поклатят глава или да намигнат на Кльощавия.

Тук просто гъмжеше от тях.

Хавана беше идеалното убежище. Нямаше никакво значение, че десет страни бяха обявили награда за главата му. Фидел беше негов почитател и от време на време клиент. Пиеха заедно, разменяха си жени и пушеха пури. Той се чувстваше тук идеално — хубав малък апартамент на Кале де Торе в старата част, кола с шофьор, банкер, който беше истински вълшебник в прехвърлянето на пари из целия свят, яхта в каквато големина си пожелаеше, военен самолет, ако се наложеше, и купища млади жени. Говореше езика и кожата му не беше съвсем светла. Той обичаше това място.

Веднъж се бе съгласил да убие Фидел, но не можа да го направи. Пристигна на съответното място, оставаха два часа до убийството, когато осъзна, че не иска да дръпне спусъка. Много му се възхищаваше. Това беше по времето, когато невинаги убиваше за пари. Той изигра една двойна игра и се изповяда на Фидел. Двамата инсценираха една засада и навред плъзна слухът, че великият Камел е бил застрелян на улицата в Хавана.

Никога вече нямаше да пътува с пътнически самолет. Снимките в Париж бяха срам за един професионалист. Губеше форма, ставаше небрежен в залеза на кариерата си. Да публикуват снимката му на първа страница в Америка. Какъв позор. Клиентът не беше доволен.

Яхтата беше дванайсетметрова шхуна с екипаж от двама моряци и една млада жена, всичките кубинци. Тя беше долу, в каютата му. Той свърши с нея няколко минути преди да зърнат светлините на Билокси. Вече беше напълно делови, огледа грижливо гумената лодка и си приготви чантата, без да каже дума. Моряците се свиваха на палубата, далеч от него.

Точно в девет спуснаха лодката във водата. Той хвърли чантата си вътре и сам скочи в нея. Те чуха бученето на мотора и Камел изчезна в мрака. Яхтата трябваше да остане на котва до зазоряване, после да се върнат в Хавана. Имаха напълно редовни документи на американски граждани, в случай че ги откриеха и почнеха да задават въпроси.

Той се плъзгаше бавно по спокойната вода, като избягваше светлините на шамандурите и редките рибарски лодки. Неговите документи също бяха съвсем редовни. А в чантата си имаше три пистолета.

От години не беше правил два удара в един месец. След като ужким го бяха застреляли в Куба, последваха пет години суша. Търпението беше най-силната му страна. Обикновено удряше един път годишно.

А и тая малка работа никой нямаше да я забележи. Никой нямаше да го заподозре. Жертвата беше толкова незначителна, но клиентът му беше непоклатим по въпроса, а той се оказа наблизо и парите не бяха лоши, така че сега отново се носеше в двуметрова гумена лодка към някакъв плаж. Дано приятелчето Люк да е там, и тоя път облечено като рибар, не като фермер.

Това щеше да е последният удар за много време напред, може би завинаги. Имаше повече пари, отколкото би могъл някога да похарчи или да раздаде. И бе започнал да прави малки грешки.