— Къде си отседнала?

— На разни места. Непрекъснато съм в движение.

Алис се изправи, целуна я по бузата и изчезна.

В продължение на два часа Верхик кръстосваше стаята, вземаше разни списания, хвърляше ги наоколо, поръчваше разни неща по телефона, разопаковаше си багажа. И все се разхождаше, напред-назад, напред-назад. Следващите два часа прекара в легнало положение, вперил очи в телефона, с бутилка топла бира в ръка. Щеше да чака до полунощ, каза си той, и после? После какво?

Тя обеща, че ще се обади.

Можеше да й спаси живота, само да се обадеше.

В полунощ той захвърли поредното списание и излезе. Един агент на ФБР в Ню Орлиънс му бе дал малко полезна информация и бе споменал няколко заведения близо до университета, където висяха студентите по право. Щеше да иде там, да се смеси с младежта, да изпие една бира и да си отваря ушите. Тълпи студенти бяха наизлезли заради мача. Тя нямаше да е там, но все едно, защото той никога не я бе виждал. Но може да подочуе нещо или пък да спомене името й, да остави картичката си, да се сприятели с някой, който познава нея или нейни приятели. Стрелба в тъмното наистина, но все пак можеше да свърши повече работа, отколкото като се блещи в телефона.

Намери си място на бара в едно заведение, наречено „При адвокатите“, на три преки от университета. Изглеждаше много младежко и приятно с разлепените по стените програми за футболни мачове и снимки на пищни мацки. Посетителите бяха твърде шумни и всичките под трийсет години.

Барманът приличаше на студент. След като Верхик изпи две бири, тълпата се изнесе нанякъде и заведението почти се опразни. Новата вълна щеше да се изсипе след миг.

Верхик поръча трета бира. Беше един и половина.

— Право ли следвате? — попита той бармана.

— Уви, да.

— Защо, толкова ли е лошо?

— Е, и по-весело съм живял — поклати глава младежът и обърса тезгяха около купата с фъстъци.

Верхик си спомни с копнеж за барманите, които му сипваха бирата като студент. Ония момчета знаеха как да те предразположат. Никога не се отнасяха с клиентите като с непознати. И можеха да разговарят за всичко.

— Аз съм юрист — заяви Верхик отчаяно.

Ау, така ли, страхотно, тоя бил юрист. Колко интересно. Какъв специален чичко. Хлапето изчезна някъде.

Копеленцето му недно. Дано те скъсат на изпитите. Верхик грабна бутилката и се обърна с лице към масите. Почувства се като дядо сред внуците си. И макар че мразеше Правния факултет и спомените си за него, мило му бе за някои дълги петъчни вечери из баровете на Джорджтаун, които кръстосваше с приятеля си Калахан. Тия моменти бяха хубави.

— И с какво точно се занимавате? — Барманът се беше върнал.

Гавин се обърна към него и се усмихна.

— Специален съветник съм във ФБР.

— Значи сте от Вашингтон.

— Да, дойдох за мача в неделя. Луд съм по Червенокожите. — Мразеше Червенокожите и всички други футболни отбори. Не биваше да оставя хлапето да се раздрънка на тема футбол. — Къде учите?

— Тук. В Тулейн. Завършвам през май.

— И после къде?

— Вероятно в Синсинати. Ще стажувам година-две.

— Сигурно сте добър студент.

Хлапакът сви рамене с безразличие.

— Искате ли още бира?

— Не. Имахте ли при вас един Томас Калахан?

— Разбира се. Познавате ли го?

— Бяхме заедно в университета в Джорджтаун. — Верхик измъкна една визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Казвам се Гавин Верхик.

Хлапакът я погледна, после учтиво я остави до леда. Барът беше полупразен и той беше уморен от приказки.

— Познавате ли една студентка на име Дарби Шоу?

— Не — рече хлапето и хвърли един поглед към масите. — Не я познавам лично, но знам коя е. Мисля, че е във втори курс. — Последва дълго, доста неловко и подозрително мълчание. — Защо?

— Ние трябва да поговорим с нея. — Ние, като ние от ФБР. Не просто той, като Гавин Верхик. Множественото число звучеше много по-тежко. — Тя идва ли тук?

— Виждал съм я няколко пъти. Не може да не я забележи човек.

— И аз така съм чувал. — Гавин погледна към насядалите по масите. — Мислиш ли, че някой от тях може да я познава?

— Съмнявам се. Всичките са първа година. Не си ли личи? Чуйте ги само как спорят за вещни права, огледи и конфискации.

Да, помнеше го той това време. Измъкна дузина картички от джоба си и ги сложи на бара.

— Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видите или пък чуете нещо, пратете една.

— Разбира се. Снощи идва едно ченге, задаваше въпроси. Да не би да мислите, че има нещо общо със смъртта му?

— Не, в никакъв случай. Просто трябва да поговорим с нея.

— Ще си държа очите отворени.

Верхик плати бирата, благодари отново на хлапето и се озова на тротоара. Вървя пеш три преки до следващата кръчма. Наближаваше два през нощта. Беше уморен до смърт и доста пийнал и в момента, когато влезе, някакъв оркестър засвири оглушително. Беше тъмно и претъпкано и най-малко петдесет студентчета с още толкова девойки от някакъв женски колеж подскачаха около масите. Той си проби път през развилнялата се тълпа и се добра до едно безопасно местенце в дъното, близо до бара, където хлапетата бяха рамо до рамо, в три редици. И никой не се помръдваше. Верхик ги разбута с лакти, взе си една бира, за да го раздава като младежта, и осъзна, че пак е най-старият от всички. Оттегли се в тъмния, но претъпкан ъгъл и усети, че положението е безнадеждно. Не можеше да чуе дори гласа на собствените си мисли, камо ли да се опита да заговори някого.

Гавин се загледа в барманчетата — все млади, явно всичките студенти. Най-старият беше на двайсет и две-три. Той внимателно проверяваше чек след чек, като че ли щяха да затварят. Действаше бързо, явно беше време да си ходят. Гавин не изпускаше нито едно негово движение.

Момчето бързо развърза престилката си, метна я в единия ъгъл, мушна се под бара и изчезна. Гавин си проправи път с лакти през тълпата и го хвана на вратата за кухнята. Беше извадил картата си от ФБР.

— Извинете. ФБР — каза той и я бутна в лицето му. — Как се казвате?

Хлапакът замръзна и се втренчи ужасен във Верхик.

— А-а, такова… Фаунтън. Джеф Фаунтън.

— Добре, Джеф. Слушай, няма нищо, не се безпокой. Просто искам да ти задам няколко въпроса. — Кухнята бе приключила работа преди няколко часа и тук бяха сами. — Я си поеми дъх.

— Добре съм. Какво е станало?

— Ти следваш право, нали така? — Кажи „да“, умолявам те. Неговият приятел му беше казал, че повечето от барманчетата тук следват право.

— Да, в Лойола.

Лойола! Къде, по дяволите, беше това!

— Да бе, да, така си и мислех. Е, чу за професор Калахан от Тулейн, нали? Погребението е утре.

— Чух, разбира се. Пише го във всички вестници. Повечето от приятелите ми учат в Тулейн.

— Познаваш ли една второкурсничка там, казва се Дарби Шоу. Много готина мацка.

— Да — усмихна се Фаунтън. — Миналата година ходеше с един мой приятел. Идва тук от време на време.

— Откога не е идвала?

— От месец-два. Какво се е случило?

— Трябва да поговорим с нея. — Той подаде на младежа куп визитни картички. — Дръж ги в тебе. Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видиш или чуеш нещо, прати една.

— Какво да чуя?

— Нещо за Калахан. Страшно ни трябва да поговорим с нея, разбираш ли?

— Разбирам. — Момчето пъхна картичките в джоба си.

Верхик му поблагодари и се върна при буйните младоци. Запромъква се през тълпата, опитвайки се да долови нещо от разговорите. Нахълта нова тълпа и той едва успя да се измъкне. Прекалено стар беше за тия места.

Шест пресечки по-надолу спря на забранено пред едно студентско кафене досами университета. Последната му спирка за деня беше една малка и тъмна зала за билярд, полупразна в момента. Той плати чаша бира на бара и се огледа. Имаше четири маси и играта беше съвсем спокойна. Някакво момче с тениска се приближи до бара и си поръча още една бира. Тениската беше в сиво и зелено и на нея пишеше Правен факултет, Тулейн. Под надписа имаше някакви цифри, нещо като факултетен номер или бог знае какво.