— Обичам те повече от жена си, Томас. Знаеш ли това?

— Е, не е кой знае какво.

— Прав си.

Последваха оберкелнера до една масичка в ъгъла. Винаги си запазваха нея. Калахан поръча още по едно и обясни, че не бързат да вечерят.

— Видя ли оная гадория във „Вашингтон Поуст“? — попита Верхик.

— Видях я. Кой ли е пропял?

— Откъде да знам? Директорът получи съкратения списък в събота сутринта. Връчи му го лично президентът заедно с изричното настояване за пълна секретност. В събота и неделя Войлс не го е показвал на никого, а в понеделник сутринта историята се появява във вестника заедно с имената на Прайс и Маклорънс. Шефът полудя, като я видя, а след няколко минути се обади и президентът. Войлс хукна към Белия дом и там са се счепкали здравата. Шефът се опитал да нападне Флетчър Коул и Луис е трябвало да го обуздава. Много неприятна работа.

— Страшно добре звучи — попиваше с удоволствие всяка негова дума Калахан.

— Нали? Разказвам ти го, защото след няколко чашки ще поискаш да ти кажа кой още фигурира в списъка, а аз няма да го направя. Мъча се да се държа като приятел, Томас.

— Давай нататък.

— Както и да е, няма начин от нас да е изтекло нещо. Невъзможно. Трябва да са го изпуснали от Белия дом. Там е пълно с хора, дето мразят Коул. Тече, знаеш, като пробито сито.

— Сигурно Коул го е подхвърлил.

— Може и така да е. Гнусно копеле е и според някои той е дал имената на Прайс и Маклорънс, за да подплаши всички, а после ще обяви две привидно по-умерени кандидатури. Звучи напълно в неговия стил.

— Никога не съм чувал за Прайс и Маклорънс.

— Не си изключение. И двамата са млади, по на четирийсет и няколко, с много малко опит като арбитри. Не сме ги проверили още, но май са крайни консерватори.

— А останалите в списъка?

— Ужасно бързаш, момче. Две бирички само, и вече изплю големия въпрос.

Питиетата им пристигнаха.

— Искам от ония гъби с раци — поръча на келнера Верхик. — Просто да сложа нещо в уста. Умирам от глад.

— На мен още едно — подаде празната си чаша Калахан.

— Не ме питай пак, Томас. И на гръб да ме изнесеш оттук след три часа, пак няма да чуеш нищо повече. Знаеш го, нали? Да кажем само, че Прайс и Маклорънс са типичен пример за целия списък.

— И всички са непознати?

— В общи линии, да.

Калахан отпи бавно глътка уиски и поклати глава. Верхик свали сакото си и разхлаби връзката.

— Хайде да си говорим за жени.

— Не искам.

— На колко е години?

— На двайсет и четири, но е много зряла.

— Можеш да й бъдеш баща.

— Може и да съм й, кой знае?

— Откъде е?

— От Денвър. Казах ти вече.

— Обожавам момичетата от Средния запад. Толкова са независими и непретенциозни, ходят само с джинси и имат дълги крака. Ще взема да се оженя за някое от тях. Има ли пари?

— Не. Бащата е загинал при самолетна катастрофа преди четири години и майката е получила добро обезщетение.

— Значи има пари.

— Не е зле.

— Има си хас. Носиш ли нейна снимка?

— Не. Да не ми е внучка или пък любимото пуделче?

— Защо не взе една да я видя?

— Ще я накарам да ти прати. Какво толкова забавно виждаш?

— Ами не мога да повярвам. Неотразимият Томас Калахан, дето сменя мацките като носни кърпички, е хлътнал до уши.

— Не съм.

— Хайде, хайде, направо си е рекорд. Колко месеца изкара вече, девет или десет? Почти цяла година го раздаваш стабилно, не е ли така?

— Осем месеца и три седмици, ама не казвай на никого, Гавин. Не ми е лесно.

— Тайната ти е в сигурни ръце. Само ми разкажи всичко, от игла до конец. Колко е висока?

— Един и седемдесет, петдесет и пет килограма, дълги крака, тесни джинси, независима, непретенциозна, типично момиче от Средния запад.

— Трябва и аз да си намеря едно такова. Ще се жениш ли за нея?

— Разбира се, че не! Пий си пиенето.

— И сега какво, само с една жена ли спиш?

— А ти не си ли същият?

— Не, по дяволите. Никога не съм си падал по моногамията. Ама сега не говорим за мен, Томас, а за нашия Питър Пан, неотразимия Калахан, мъжа, който забожда всяка най-страхотна мацка на месеца. Кажи ми, Томас, не лъжи най-добрия си приятел, само ме погледни в очите и ми кажи, че си потънал в лоното на моногамията.

Верхик се надвеси през половината маса и се ухили глупашки.

— Не викай толкова — огледа се Калахан.

— Отговори ми.

— Кажи другите имена от списъка и ще ти отговоря.

— Хитър ход — дръпна се назад Верхик. — Струва ми се, че отговорът е да. И ми се струва също, че си се влюбил в това момиче, но си прекалено страхлив да си го признаеш. Мисля си, че те е вързала, приятелче.

— Хубаво де, вързала ме е. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, много по-добре. Кога ще ме запознаеш?

— А ти кога ще ме запознаеш с жена си?

— Нещо си се объркал, Томас. Съществува основна разлика. Ти не искаш да се запознаеш с жена ми, а аз искам да се запозная с Дарби. Разбираш ли? Уверявам те, двете неща са съвсем различни.

Калахан се усмихна и отпи от чашата си. Верхик се отпусна назад, кръстоса крака на пътеката и надигна зелената бутилка.

— Побъркали са те, братче — рече Калахан.

— Извинявай. Пия колкото мога.

Сервираха гъбите още врящи в алуминиевите плата. Верхик натъпка две в устата си и задъвка яростно. Калахан го гледаше. Уискито бе притъпило усещането за глад и сега можеше да изчака няколко минути. Във всички случаи предпочиташе алкохола пред яденето.

Четирима араби се настаниха шумно на съседната маса и забъбриха високо на своя език.

— Кой ги е убил, Гавин?

Верхик подъвка една минута, после преглътна с мъка.

— Ако знаех, нямаше да ти кажа. Но се кълна, че не зная. Всички са озадачени. Убийците изчезват безследно. Работата е планирана безупречно и извършена съвършено. Никаква следа.

— Защо точно те двамата?

— Много просто — пъхна още една гъба в устата си Гавин. — Толкова е просто, че съвсем не е трудно човек да го пропусне. И двамата бяха абсолютно лесни за убиване. Розенбърг нямаше алармена инсталация в къщата си. Всеки малко по-опитен крадец или убиец би могъл да влезе и да си излезе. А горкият Дженсън висеше в ония места посред нощ. И двамата бяха лесни мишени. В момента, когато тях са ги ликвидирали, останалите членове на Върховния съд са имали агенти на ФБР пред домовете си. Ето защо са били избрани. Защото бяха глупави.

— Тогава кой ги е избрал?

— Някой с много пари. Убийците са били професионалисти и вероятно след броени часове са напуснали страната. Смятаме, че са били трима, а вероятно и повече. Касапницата у Розенбърг може и да е дело на един. Поне двама са поработили върху Дженсън. Един или повече са охранявали, докато оня с въжето си е свършил работата. Макар и да е някаква си мръсна дупка, все пак е кино и е доста рисковано — може да те видят. Но са били добри, много добри.

— Прочетох някъде версията за самотния убиец.

— Изключено. Невъзможно е сам човек да убие и двамата. Невъзможно.

— Колко пари може да поискат такива убийци?

— Милиони. Освен това е струвало много пари да се подготви всичко.

— И нямаш никаква представа кои са те?

— Слушай, Томас, аз не участвам в разследването, така че трябва да питаш някой друг. Сигурен съм, че колегите знаят доста повечко от мен. Аз съм само дребен правителствен чиновник.

— Да, да, който просто случайно е на малко име с председателя на Върховния съд.

— Е, обажда се от време на време. Но това не е интересно. Хайде пак да се върнем на жените. Мразя професионалните разговори.

— Говорил ли си с него тия дни?

— Опипваш, Томас, продължаваш да опипваш. Да, побъбрихме си малко тая сутрин. Накарал е всичките двайсет и седем помощници да прегледат списъците с предстоящи дела във федералните съдилища за някакви следи. Безсмислено е и му го казах. Във всяко дело, което стига до Върховния съд, има две страни и всяка от тях несъмнено би спечелила, ако двама-трима съдии изчезнат и бъдат заменени с други, които са по-благосклонни към каузата й. Хиляди дела са обжалвани и биха могли да стигнат до Върховния съд. Не можеш просто да грабнеш едно и да заявиш: „Ето! Това ги вкара в гроба!“. Глупаво е.