Президентът скришом му хвърли един поглед. Безупречен черен костюм, бяла риза, червена копринена връзка, прекалено много брилянтин над ушите. Беше му писнало от него, но щеше да го забрави, щом кризата преминеше и той си се върнеше при любимия голф. Тогава Коул можеше да се задълбочава в подробностите. Казваше си, че и той бе имал също толкова енергия и упоритост, когато беше само на трийсет и седем години. Но знаеше, че не е така.

Коул щракна с пръсти, метна един сърдит поглед на секретарките и те с удоволствие изхвърчаха от Овалния кабинет.

— И заяви, че няма да дойде, ако аз присъствам. Ще се пръсна от смях. — Коул явно се забавляваше.

— Струва ми се, че не те харесва — каза президентът.

— Той обича само хора, които може да мачка.

— Предполагам, че трябва да бъда мил с него.

— Попритиснете го, шефе. Принудете го да се откаже. Тази версия е толкова нелепа, че е чак смешна, но в неговите ръце може да стане опасна.

— Ами оная студентка по право?

— Проверяваме я. Изглежда безвредна.

Президентът се изправи и се протегна. Коул се зарови в книжата. По интеркома съобщиха, че Войлс е пристигнал.

— Аз тръгвам — рече Коул. Щеше да наблюдава и слуша всичко отдалеч. По негово настояване в Овалния кабинет бяха монтирани три камери. Мониторите бяха в малка стаичка в Западното крило и единствен той имаше ключ. Старшия знаеше за нея, но никога не си бе дал труда да влезе вътре. Засега. Камерите бяха скрити и се предполагаше, че никой не подозира за тях.

Президентът се почувства по-добре при мисълта, че Коул поне ще гледа, и посрещна Войлс на прага, дружелюбно стисна ръката му и го поведе към канапето. Да си поговорят сърдечно, като приятели. Войлс не беше особено впечатлен. Знаеше, че Коул ги слуша. И наблюдава.

Но за да не разваля атмосферата, свали шлифера си и го постави внимателно на стола. Кафе не искаше.

Президентът кръстоса крака. Беше с кафявата си жилетката. Любимият дядо.

— Дентън — заяви той сериозно, — искам да се извиня заради Флетчър Коул. Той не притежава кой знае какъв финес.

Войлс кимна леко. Какъв глупак, господи. В тая стая има достатъчно жици да се опекат живи поне половината от всички бюрократи във Вашингтон. А Коул беше някъде в мазето и слушаше, че няма никакъв финес.

— Понякога се държи като говедо, нали? — изръмжа Войлс.

— Да, точно така. Трябва да внимавам с него. Много е умен и много работи, но някой път прекалява.

— Той е едно копеле и ще му го кажа в лицето. — Войлс погледна към вентилационния отвор над портрета на Томас Джеферсън, където беше скрита една от камерите.

— Да, добре, ще гледам да не ти се пречка, докато не приключи тая работа.

— Ако обичате.

Президентът отпи бавно от кафето и се зачуди какво да каже после. Войлс не беше от лесно разговорливите.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Слушам ви, сър — впери немигащи, безизразни очи в него Войлс.

— Кажи ми как стои въпросът с оная версия. Досие „Пеликан“, знаеш. Абсолютно безумие, но вътре съм споменат по някакъв начин и аз, по дяволите. Доколко сериозно го приемаш?

Ах, че смешно ставаше. Войлс едва успя да сдържи усмивката си. Значи имаше ефект. Господин президентът и господин Коул се бяха поизпотили заради досието на версия „Пеликан“. Бяха го получили късно във вторник, бяха се притеснявали цялата сряда и сега, в първите часове на четвъртък, вече стояха на колене, молейки се за нещо, което едва ли беше повече от палава шега.

— Разследваме, господин президент. — Беше лъжа, но оня откъде можеше да знае? — Проверяваме всички следи, всички възможности. Не бих ви го изпратил, ако не го приемах сериозно. — Бръчките по загорялото чело се свиха и на Войлс му се дощя да се изсмее.

— Какво открихте?

— Не е много, но едва сега започваме. Получихме го преди по-малко от четирийсет и осем часа и съм отделил четиринайсет агенти в Ню Орлиънс. Започват веднага с рутинните проверки. — Лъжата прозвуча така убедително, че той просто чу как Коул се задавя.

Четиринайсет! Ударът под пояса се оказа толкова силен, че президентът скочи и едва не изпусна чашката с кафето на масата. Четиринайсет ченгета от ФБР, които размахват значките си и разпитват. Беше само въпрос на време всичко да излезе на бял свят.

— Четиринайсет, казваш. Изглежда доста сериозно.

— Ние приемаме нещата много сериозно, господин президент. — Войлс беше безмилостен. — Те са мъртви вече седмица и следите почват да изстиват. Проверяваме всичко колкото може по-бързо. Хората ми работят денонощно.

— Това разбирам, но смятате ли, че в тая версия има нещо сериозно?

По дяволите, ставаше вече съвсем смешно. Досието тепърва щеше да се изпраща в Ню Орлиънс. Всъщност още не се бяха свързали с хората си там. Беше наредил на Ерик Ийст да прати копие от папката на местното бюро с нареждане да поразпитат тихичко тук-там. И толкова. Задънена улица, като стотиците други, които обхождаха.

— Съмнявам се, че в него има нещо, господин президент, но сме длъжни да проверим.

Бръчките се поотпуснаха и на лицето отсреща се изписа нещо като усмивка.

— Не е необходимо да ти обяснявам, Дентън, колко би ни навредила тая нелепица, ако пресата надуши нещо.

— Ние не се допитваме до пресата, когато правим разследване.

— Знам. Хайде да не се задълбочаваме в подобни неща. Просто искам да се откажеш от тая работа. Тъй де, толкова е абсурдно, дявол да го вземе, а аз наистина мога да се опаря. Нали разбираш какво искам да кажа?

Войлс беше брутално жесток.

— Вие ме молите да се откажа от разследването на вероятна следа, господин президент, така ли?

Коул се наведе към екрана. Да, казвам ти да забраниш това досие! Едва не го изрече на глас. Щеше да го заяви съвсем ясно и недвусмислено на Войлс. Щеше да му го съобщи съвсем бавно, дума по дума, после можеше да зашлеви тоя тантурест нещастник, ако почнеше да усуква. Но беше принуден да се крие в заключена стая, далеч от мястото на действието. Защото знаеше къде му е мястото. За момента.

Президентът се размърда и кръстоса обратно крака.

— Хайде, Дентън, разбираш какво искам да кажа. Става въпрос за по-голямата риба. Всички от пресата са наострили уши, просто умират от любопитство да разберат кои са евентуалните заподозрени. Знаеш ги какви са журналистите. И не е нужно да ти казвам, че мен не ме обичат много. Дори собственият ми секретар по печата не ме харесва. Ха-ха-ха. Забрави тази версия за известно време. Откажи се и преследвай истинските извършители. Тя е абсолютно несериозна, но може да ми причини доста неудобства.

Дентън го погледна безизразно. Безмилостно.

Президентът се размърда отново.

— Какво стана с оня Камел? Звучеше доста правдоподобно май, а?

— Звучеше.

— Да-а. И тъй като си говорим с цифри, колко души си отделил за Камел?

— Петнайсет — отвърна Войлс и едва не се изхили на глас.

Президентът зяпна. Най-горещата следа в играта получава петнайсет, а тая пеликанска идиотщина четиринайсет.

Коул се усмихна и поклати глава. Войлс се хвана в собствените си лъжи. Най-долу на страница четвърта на доклада от сряда Ерик Ийст и К. О. Луис посочваха цифрата трийсет, не петнайсет. Успокой се, шефе, прошепна към екрана Коул. Той си играе с тебе.

Президентът беше всичко друго, но не и спокоен.

— За бога, Дентън, защо само петнайсет? Мислех, че това е наистина гореща следа.

— Може и да са малко повече. Аз водя разследването, господин президент.

— Знам, знам. И чудесно се справяш. Не се намесвам, в никакъв случай. Просто искам да си помислиш дали да не насочиш вниманието си другаде. Това е всичко. Когато прочетох онова досие, за малко да повърна. Ако пресата го види и започне да рови, ще ме разпънат на кръст.

— Значи ме молите да се откажа?

Президентът се наведе напред и се взря свирепо във Войлс.

— Не те моля, Дентън. Казвам ти да не се занимаваш с това досие. Забрави го за няколко седмици. Захвани се с нещо друго. Ако някой пак разрови, тогава го разгледай по-внимателно. Все още аз съм шефът тук, кали не си го забравил?