Друго ченге клекна до нея и започна да задава въпроси. Беше с дънки и каубойски ботуши с остри носове. Дарби се наведе напред и стисна с две ръце главата си.

— Струва ми се, че се нуждая от медицинска помощ — рече тя.

— Разбира се, госпожо. На път е. Само няколко въпроса. Как се казвате?

— Дарби Шоу. Мисля, че съм в шок. Вие ми се свят и имам чувството, че трябва да повърна.

— Линейката вече е тръгнала. Това там вашата кола ли е?

— Не.

Друга полицейска кола със знаци и надписи, и светлини, закова със свистене пред Рупърт. А той изведнъж изчезна. Полицаят каубой рязко затвори вратата и тя остана съвсем сама. Дарби се наведе напред и започна да повръща. После заплака. Беше й студено. Бавно отпусна глава на седалката на шофьора и се сви на кълбо. Тишина. После мрак.

Някой чукаше на прозореца над нея. Тя отвори очи и видя мъж с униформа и шапка, и значка на нея. Вратата беше заключена.

— Отворете вратата, госпожо — изкрещя той.

Тя се надигна и отвори вратата.

— Да не сте пияна?

Главата й просто се пръскаше.

— Не — успя да изрече тя.

— Това вашата кола ли е? — отвори вратата по-широко той.

Дарби разтърка очи. Трябваше да помисли.

— Госпожо, това вашата кола ли е?

— Не! — озъби се изведнъж тя. — Не е! На Рупърт е!

— Добре де. Кой, по дяволите, е тоя Рупърт?

Само една пожарна беше останала, а повечето от хората се бяха разотишли. Този на вратата явно беше ченге.

— Сержант Рупърт. Един от вашите хора — рече тя.

Това очевидно съвсем го вбеси.

— Излезте от колата, госпожо.

С удоволствие. Дарби се измъкна откъм дясната страна и застана на тротоара. В далечината самотен пожарникар поливаше с маркуч изгорялото шаси на поршето.

Друг полицай с униформа се присъедини към колегата си и двамата се изправиха пред нея.

— Как се казвате? — запита първият.

— Дарби Шоу.

— Защо бяхте припаднали в оная кола?

— Не знам — погледна нататък тя. — Ударих се и Рупърт ме сложи в нея. Къде е Рупърт?

Двамата мъже се спогледаха.

— Кой, по дяволите, е Рупърт? — запита първото ченге.

Това я вбеси и ядът разчисти паяжините в съзнанието й.

— Рупърт каза, че е полицай.

— Как и къде се ударихте? — намеси се другият.

Дарби се втренчи неприязнено в него, после посочи паркинга отсреща.

— Трябваше да съм ей в оная кола. Но не бях там, така че съм тук и съм принудена да слушам тъпите ви въпроси. Къде е Рупърт?

Те се спогледаха, после първият полицай каза:

— Стойте тук. — И се отправи през улицата към друга патрулна кола, от която един цивилен мъж говореше с малка групичка хора. Нещо си прошепнаха, после полицаят и цивилният се отправиха към мястото, където стоеше Дарби.

— Аз съм лейтенант Олсън, от полицейското управление на Ню Орлиънс — представи се цивилният. — Познавахте ли онзи човек в колата?

Коленете й омекнаха и тя прехапа устни. После кимна.

— Как се казваше?

— Томас Калахан.

Олсън погледна довелия го полицай.

— И компютърът каза същото. И така, кой е този Рупърт?

— Той каза, че е ченге — изкрещя Дарби.

— Съжалявам — помъчи се да прояви някакво съчувствие в гласа си Олсън. — В полицията нямаме служител на име Рупърт.

Тя захълца високо. Олсън й помогна да се облегне на колата на Рупърт и я стисна за раменете, докато хълцането стихна и тя се помъчи да се овладее.

— Проверете номера — нареди Олсън на другия полицай, който бързо го записа на листче и изчезна някъде.

Олсън пак я стисна внимателно за раменете с две ръце и я погледна в очите.

— С Калахан ли бяхте?

Тя кимна. Все още плачеше, но вече много по-кротко. Олсън хвърли един поглед на първия полицай.

— Как се озовахте в тая кола? — запита цивилният бавно. И много тихо.

Тя избърса очи с ръка и се взря в него.

— Този човек, Рупърт де, който каза, че е ченге, дойде и ме измъкна оттам, и ме доведе тук. Сложи ме да седна в тая кола, а оня дребният, ченгето с каубойските ботуши, започна да ме разпитва. После до нас спря друга полицейска кола и те изчезнаха. После сигурно съм припаднала. Не знам. Струва ми се, че имам нужда от лекар.

— Докарай ми колата — нареди Олсън на полицая.

След малко се върна и другият, с твърде озадачено изражение на лицето.

— В компютъра няма такъв номер. Трябва да е фалшив.

Олсън я хвана за ръка и я поведе към колата си, подхвърляйки през рамо на двамата полицаи:

— Ще я заведа в болницата. Приключете всичко тука и елате там. Конфискувайте колата. Ще я проверим по-късно.

Тя седеше в колата на Олсън, слушаше пращенето на радиото и се взираше в паркинга. Четири коли бяха изгорели. Поршето беше в средата, обърнато с колелата нагоре. Всъщност от него беше останала само куп смачкана ламарина. Няколко пожарникари и разни хора в униформа се въртяха наоколо. Един полицай ограждаше паркинга с жълта лента, каквато използваха за маркиране на местопрестъплението.

Тя опипа цицината отзад на главата си. Кръв нямаше. От върха на брадичката й покапаха сълзи.

Олсън затръшна вратата си и те се отправиха през спрените коли към Сейнт Чарлс. Беше включил сините светлини, но без сирената.

— Искате ли да си поговорим? — запита той.

Вече се движеха по Сейнт Чарлс.

— Май че да — отвърна тя. — Той е мъртъв, нали?

— Да, Дарби. Съжалявам. Той е бил самичък в колата, нали така?

— Да.

— Къде се ударихте? — Подаде й кърпичка и тя избърса очите си.

— Паднах върху нещо. Имаше два взрива и вторият ме повали на земята. Не си спомням всичко подробно. Кажете ми, моля ви, кой е Рупърт?

— Нямам представа. Не познавам полицай на име Рупърт, а на площадката нямаше ченге с каубойски ботуши.

Пресечка и половина тя обмисляше чутото.

— Какво работеше Калахан?

— Професор по право в Тулейн. Аз следвам там.

— Кой би желал да го убие?

Тя впери поглед в светофарите и поклати глава.

— Сигурен ли сте, че е било нарочно?

— Няма никакво съмнение. Използвали са много мощен експлозив. Намерихме парче от крака му набито в желязна ограда на осемдесет стъпки от паркинга. Съжалявам, нали разбирате. Бил е убит.

— Може някой просто да е сбъркал колата.

— По принцип винаги е възможно. Ще проверим всичко. Вие би трябвало да бъдете с него в колата, нали така?

Тя се опита да заговори, но не успя да сдържи сълзите си и зарови лице в кърпичката.

Той спря между две линейки близо до входа за спешни случаи и остави сините светлини да светят. После бързо я вкара в някаква мръсна стая, където седяха петдесетина души, всеки с някаква болка или страдание. Дарби си намери свободно място близо до чешмичката. Олсън заговори с жената зад стъклената преграда и нещо повиши глас, но Дарби не можа да разбере какво казва. Момченце с окървавен пешкир около крачето плачеше в скута на майка си. Чернокожо момиче се канеше да ражда. Наоколо не се виждаше нито лекар, нито сестра. Никой не бързаше.

Олсън клекна пред нея.

— Трябва да изчакаме няколко минути. Дръжте се. Премествам колата и се връщам веднага. Искате ли да си поговорим?

— Да. Разбира се.

Той изчезна. Тя отново попипа главата си — кръв нямаше. Двойните врати се отвориха широко, две сърдити сестри се спуснаха към раждащото момиче, хванаха го от двете страни и буквално го повлякоха надолу по коридора.

Дарби почака още малко, после тръгна след тях. Със зачервените си очи и кърпичка в ръка приличаше на майката на някое болно детенце. В коридора беше истинска лудница — сестри и санитари тичаха нагоре-надолу, пациенти и пострадали хленчеха или направо виеха. Тя зави вдясно и видя надпис „Изход“. Отвори вратата, мина през друг, много по-тих коридор, после отвори още една врата и се озова на някаква рампа. По алеята надолу блещукаха светлини. Не тичай. Бъди силна. Всичко е наред. Никой не те следи. Дарби закрачи бързо по улицата. Студеният въздух проясни погледа й. Отказваше да заплаче.