— Мигни с лявото око. Много добре. Затвори дясното, докато не ти кажа „Готово“. Така. Сега го отвори и в същото време се усмихни.

— Мога ли да говоря?

— Един момент. Готово.

Светлосиньото око се отвори. Тънките устни се разтегнаха в усмивка и разкриха равни бели зъби. Сю Андо огледа критично усмихнатото лице и се обърна към асистентката си.

— А сега, да отделим малко внимание на усмивката. С тази си усмивка той може да изплаши всяка сикропеанка. Трябва да извием устните малко нагоре, да я направим да изглежда по-приветлива.

— Оставете това на мен — другата жена си записа в компютърния бележник.

— Мога ли да говоря?

Андо кимна на изправената пред нея гола мъжка фигура.

— Казвай. И без друго искаме да проверим как говориш. И престани да се усмихваш така… Като те гледам, тръпки ме побиват.

— Извинявайте. Но защо правите всичко това? Излишно е. Преди да напусна лабораторията в Персефон, ме изследваха основно и ме намериха за физически съвършен.

— Надявам се да е така. Ние не приемаме по-ниско качество. Но това е било преди месец, сега проверяваме дали не са настъпили някои промени. Съчетанието човешко тяло-компютър винаги има период на адаптация. А ти ще бъдеш изпратен далеч, на място, където вероятно никога не са виждали хуманоид. Ако възникнат проблеми със стабилността, няма да имаш възможност да прескочиш до базата за настройка както на планетите на Сол. Добре. Още една проверка и отиваме в центъра за инструктаж. Гледай в мен и повдигни крак от пода.

Хуманоидът повдигна босия си крак и Сю Андо замахна към незащитената му челюст. Една ръка бавна се повдигна да се защити. Юмрукът на Андо удари силно брадичката.

— Проклятие! — Сю Андо налапа юмрука си и засмука лените кокалчета. — Боли! Ти почувства ли болка?

— Разбира се. Сензорите ми са отлични.

— Да не говорим за грубата кожа. Сега разбра ли какво имах предвид под адаптация? Не трябваше да допуснеш да те ударя. Преди месец не беше така. Рефлексите ти трябва да се засилят с едно деление. Ще го направим днес, след инструктажа. Това ще изисква изваждане на мозъка ти за няколко минути.

— Щом се налага. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че конструкцията е с непрекъснат сензорен вход.

— Това не е проблем. Аз ще монтирам нервна връзка от мозъка до гръбначния ти стълб, така че сензорната връзка ще бъде прекъсната само няколко секунди, докато включим двата му края към конекторите.

— Ще ви бъда благодарен. Мога ли да говоря отново?

— Не съм сигурна, че можем да те спрем. Давай, приказвай колкото искаш. Говоренето ще бъде главният ти начин за общуване.

— Точно този въпрос исках да засегна. Не разбирам защо ще трябва да получавам информация по такъв неефективен начин. Аз съм напълно съвместим конекторно. С използването на нервна връзка мога за една секунда да изпратя или да получа много милиони байта информация. Хората са отчайващо бавни. Наистина е смешно да получавам информация чрез говорене или да съм принуден да я предавам на друг с подобна жалка скорост.

Като видя изражението на асистентката си, Сю Андо се усмихна.

— Разбирам, Лий. Според вас трябва да намаля нивото му на категоричност. Грешите. Там, където отива, дразненето от неефективността ще бъде гаранция за оцеляване — тя се обърна към безизразната мъжка фигура. — Разбира се, можеш да изпращаш и да получаваш информация по-бързо от нас… на друг компютър. Но ти отиваш на система Добел. Тя е бедна и примитивна и аз се съмнявам, че там някой някога е виждал хуманоид. Те сигурно не могат да си позволят средства за директно прехвърляне на данни в теб. Твоите източници на информация ще бъдат хора и, може би, други живи същества. Ние, хората, можем да сме бавни и глупави, но ти си свързан с нас. Постарай се колкото се може по-бързо да свикнеш с това.

Сю Андо се обърна към Лий Боро.

— Има ли още нещо за настройване преди инструктажа?

Лий прегледа контролния лист.

— Телесната температура е няколко градуса под нормалната за човек, но ще го оправим. Йонните баланси са идеални. Име. Трябва да му изберем име, преди да продължим.

— Мога ли да говоря?

Сю Андо въздъхна.

— Ако смяташ, че е наложително. Не разполагаме с никакво време.

— Ще бъда кратък. Не ми е необходимо име. Вече имам. Пълната ми идентификация е компютър, материализиран в човешко тяло, Кримзън Серийз Файф, Тали Лайн, Лимбик-Енансед Дизайн.

— Знаем. Аз също имам пълна идентификация. Аз съм Сю Ксантип Харбсън Андо, жена, родена в Европа, група Четвърти съюз, земен вид. Но и през ум не ми минава да използвам това като име, то е три пъти по-дълго, отколкото е необходимо, за да е използваемо. Твоето име ще бъде… — тя замълча. — Нещо хубаво и просто. Имбодид Компютър Тали. Е. К. Тали. Е. Кримзън Тали, ако искаш да звучи по-официално.

Лий провери в компютъра си.

— Това име е свободно. Ще направя изоморфизъм1 между Е. Кримзън Тали и пълната идентификация — тя си записа в компютъра. — Е. К. Тали за кратко. Ние ще те наричаме само Тали. Става ли?

— Мога ли да говоря?

Сю Андо въздъхна.

— Този път не. Чакат ни за инструктаж. Добре. Какъв е проблемът? Не ти харесва това име?

— Идентификацията, която предложихте, е напълно удовлетворителна. Озадачен съм обаче от две други неща. Първо, разбирам, че съм без дрехи, а вие сте облечени.

— Боже мой! Да не искаш да кажеш, че се притесняваш от голотата си?

— Не е това. На мен ми липсва вътрешно състояние, отговарящо на вашето понятие за притеснение. Просто се чудя дали ще трябва да нося дрехи на системата Добел?

— Разбира се, освен ако там ходят без дрехи. Ще правиш това, което правят другите. Целият смисъл на твоето въплъщаване в човек е да станеш за тях колкото е възможно по-приемлив. Какъв е другият ти проблем?

— Аз съм въплътен в човешко тяло и се питам защо.

— По същата причина. Ще имаш работа главно с хора, затова искаме да приличаш на човек. Освен това много по-лесно е да създадем тяло от човешка ДНК, отколкото да се опитваме да правим някаква неорганична форма, която да прилича на човек.

— Вие отговорихте само частично на моя въпрос. Обяснихте ми защо имам човешко тяло — Е. К. Тали посочи към половите си органи. — Но както виждате аз съм въплътен в мъжко тяло. Женската фигура, каквато имате вие с Лий Боро, изглежда по-лека по конструкция и се нуждае от по-малко храна. Тъй като аз ще трябва да ям, чудя се защо трябва да имам по-голямото и по-малко ефективно човешко тяло.

Сю Андо го погледна.

— Хм. Знаеш ли, Тали, на този въпрос не мога да ти отговоря. Сигурна съм, че Съветът има отговор и вероятно е свързано с мястото, където отиваш. Ще трябва да попиташ при инструктажа. Но едно е сигурно — много е късно да се променя тялото ти. След три дни ти трябва да си в мрежата Боуз и да се отправиш за Добел.

— Мога ли да говоря?

— Разбира се — Андо се усмихна. — Но не сега и не на мен. Закъсняваш за инструктажа. Тръгвай, Е. К. Тали. Като отидеш там, можеш да им проглушиш ушите от приказки.

Три стандартни дни преди заминаване. Това прави седемдесет и два часа — 259 хиляди секунди, 259 милиарда микросекунди, 259 милиарда трилиона атосекунди2. Мозъкът на Е. К. Тали, който бе с големина на грейпфрут, имаше тактова честота осемнайсет атосекунди. Три дни са достатъчно много време да разсъждава върху всяка мисъл, минала някога през ума на някое живо същество в целия спирален ръкав.

И все пак Тали разбираше, че тези три дни ще са недостатъчни. Часовете летяха. Проблемът не беше във фактите, макар че те идваха болезнено бавно поради човешкото посредничество. Трудността идваше от недомлъвките и от импулсите, които те произвеждаха в непознатите схеми на търсене, прибавени по време на въплъщаването на Е. К. Тали в човешко тяло.