От какво можеше да е направен „Глистър“, за да не остане дори драскотина след такъв удар?

Д’жмерлиа вдигна лимоненожълтите си очи на очните стълбчета към небето и заоглежда за още фейджи. Видя ги. Носеха се шеметно във висините и слизаха все по-ниско, ако можеше добре да прецени.

Той забърза напред, оглеждайки повърхността на „Глистър“ за нещо познато. След по-малко от пет минути достигна до опънато въже, което се простираше от хоризонт до хоризонт. Тръгна по него и скоро видя „Хев-ит-ол“. Забърза към кораба, надявайки се да намери Калик или хората. Един бърз оглед вътре показа, че каютите са празни. Записаното от Калик на рекордера съобщение го потвърди. На четирийсет метра встрани от кораба стоеше наполовина машина, потънала в гладката сива повърхност на „Глистър“. Четири силно опънати въжета под деветдесет градуса едно спрямо друго изглежда я поддържаха.

Д’жмерлиа реши, че въжетата вероятно опасват целия планетоид. Нямаше смисъл да върви по тях. Той се приближи до машината и видя, че е генератор на поле и инхибитор. Ако работеше, както предполагаше, повърхността около него нямаше да окаже никакво съпротивление на теглото му. Д’жмерлиа предпазливо пристъпи напред до мястото, където едно от въжетата беше пропаднало във вътрешността на „Глистър“, сложи един преден крайник върху повърхността и той потъна, без да срещне никакво съпротивление. Гладката сивота се оказа напълно нематериална.

Д’жмерлиа се изправи. Друго въже, завързано за една здрава скоба на корпуса на „Хев-ит-ол“, се простираше също до място, където слизаше под повърхността. По него всеки можеше да се опита да се спусне в непознатия сив регион… или, по-вероятно, да го използва като средство за излизане от вътрешността на „Глистър“.

Д’жмерлиа се върна на кораба и го разгледа по-внимателно. Както бяха установили Ребка и Ланг, всичко беше в пълна изправност. След един или два часа за запознаване с уредите за управление той би могъл през преходните пунктове на мрежата Боуз да отлети навсякъде в спиралния ръкав.

Което все повече и повече му се струваше добра идея. През няколко минути той чуваше свистене на фейджи над главата си. Нещо ги подлудяваше и това нещо вероятно беше присъствието на новодошли върху повърхността на „Глистър“. Мястото вече не беше безопасно. Докато наблюдаваше, един фейдж с отворена паст се спусна на не повече от сто метра над „Хев-ит-ол“.

Беше само въпрос на време кога някой силно движещ се фейдж случайно или нарочно ще удари него или кораба. Трябваше да се махне от планетоида, иначе съвсем скоро нямаше да бъде от полза за никого.

Д’жмерлиа се чувстваше все по-недоволен от собствените си действия. Той беше дошъл на „Глистър“ с неясната идея да спаси Ребка, Ланг и Калик, а може би и Атвар Х’сиал и Луис Ненда. А сега не знаеше какво да прави. Липсваше му инициативата и решителността на Калик. Идеята да я последва във вътрешността на „Глистър“ определено не му харесваше. От друга страна не беше по-добре и да стои на повърхността, защото с всяка изминала минута там изглежда ставаше все по-опасно.

Д’жмерлиа седеше в каютата на „Глистър“ и се колебаеше. Вече му беше омръзнало самостоятелно да мисли. Мечтаеше да има господар, който да го напътства.

Нарежданията на господаря му бяха да остане на Дрейфъс-27. Това беше единственото нещо, което му беше заповядано да върши и той не го беше изпълнил. Д’жмерлиа не искаше да се върне на Дрейфъс-27. Там щеше да е твърде далеч от „Глистър“. Може би трябваше да предприеме някаква междинна стъпка. Би могъл да откара „Съмър Дриймбоут“ достатъчно далеч от „Глистър“, за да го спаси от фейджите и все пак достатъчно близо, за да може да наблюдава всичко, което става на повърхността на планетоида. Тогава ако Калик или някой от другите се появи, Д’жмерлиа би могъл за няколко минути да слезе с кораба долу и да го вземе.

Не беше добро решение, но беше разумен компромис. Той се поколеба още няколко минути, докато един фейдж със свистене мина покрай него толкова близо, че едва не го засмука.

„Съмър Дриймбоут“ беше на не повече от две минути бързо тичане. Д’жмерлиа затвори каютата на „Хев-ит-ол“ и се втурна към другия кораб.

Беше на по-малко от сто метра, когато фейджът изскочи изведнъж от повърхността на „Глистър“. Докато гледаше нагоре, той профуча с максимално ускорение в светещото празно пространство над главата му.

Гледан отдалеч с огромната маса на Гаргантюа като фон, „Глистър“ беше незначителна прашинка. Без издайническия сигнал от радиофара на „Хев-ит-ол“ планетоидът би бил твърде малък, за да се забележи сред хилядите по-големи отломки.

Но гледан отвътре…

Подовете, стените и сводестите тавани на по-долните нива образуваха широки взаимно свързани пояси, всеки надиплен и здрав, със слаба собствена фосфоресценция. Беше като минаване през извиващ се хранопровод на гигантски извънземен звяр. Някои секции бяха пълни с мрежи и въжета като онези на по-горните нива, други бяха съвсем празни; в някои имаше машини и апаратура, струпани произволно.

Дариа си мърмореше, докато Ханс Ребка влизаше все по-навътре и по-навътре в безкрайните коридори.

— Какво е това? — попита той през рамо и изруга по-силно от обикновено.

— Изчисления. Потискащи. Радиусът на „Глистър“ е едно точка едно шест километра. Дори ако всяко ниво вътре е високо петдесет метра, това прави сто и двайсет квадратни километра подова площ. Колко време ще ни трябва да прегледаме всичко?

— Не се тревожете за преглеждането. Много преди това ще умрем от глад.

Ханс Ребка сигурно също беше гладен, но определено не беше загубил кураж. Гладът и самото му споменаване разваляше настроението на Дариа. Правеше я недоволна. На Сентинел Гейт за двайсет години Дариа не бе пропуснала нито едно хранене. Тази мисъл още повече я отчая.

— Изглежда няма да намерим нищо полезно. Къде мислите, че ни водите?

Ханс не отговори. Въпреки собствените си мърморения, Дариа беше тази, която настояваше през няколко минути да спират, за да разгледа по-внимателно някоя конструкция или машина. Всеки предмет във вътрешността на „Глистър“ беше продукт на технологията на Строителите и следователно, източник на възторг от страна на професора. Тя можа да разпознае много от тях — устройства, които имаше на някои от другите 1236 известни артефакти на Строителите, разпръснати из спиралния ръкав. Но имаше и много напълно непознати и Дариа искаше да ги разгледа отблизо, за да разбере тяхната функция. Ребка трябваше всеки път да я подканя да вървят, настоявайки, че преди да вършат нещо друго, трябва да намерят контролния център на „Глистър“ Тъй като планетоидът беше изкуствен и обитаем, нещо трябваше да го поддържа в работно състояние.

Ребка не спомена собствения си скрит страх. Със слизането им към центъра на „Глистър“ гравитацията непрекъснато нарастваше. Вече беше почти две мерни единици. Под краката им сигурно имаше някакъв мощен източник на гравитационно поле. Все още можеха да ходят, но какво щяха да правят, ако гравитацията стане още по-силна? Никой не знаеше какво гравитационно поле Строителите смятаха за естествено. В централната контролна зала на „Глистър“ може би съществуваше голяма гравитация, която нито той, нито Дариа щяха да понесат.

От наклона на пода Ребка изчисли, че бяха на шестстотин метра над центъра на „Глистър“. Имаше още да слизат. Само инстинктът му подсказваше, че най-важните райони на планетоида трябва да са близо до центъра, а не до някое по-горно ниво. Ако грешеше, щеше да обрече и двама им на гибел.

Въпреки всичко той беше в добро настроение. За него това беше животът. Изследване на неща, които никой преди това не беше виждал в присъствието на интересна компаньонка — какво повече можеше да иска един мъж, освен малко храна?

— Мисля, че се приближаваме към нещо — каза той. — Светлината над нас е различна. Става все по-слаба.

Изръмжаването в отговор прозвуча скептично. Той се чудеше дали не беше стомахът на Дариа. Осветлението от стените и тавана съвсем отслабна и той продължи предпазливо напред. Скоро нямаше да може да вижда нищо, дори и пода, но инстинктите му подсказваха, че се приближава към нещо ново.