Хач наведе лъча на фенера си надолу, но не можа да види нищо друго, освен усукания в тясното пространство крачол; докът бе пропит в тъмночервен цвят.

— Кери, гледам лявата ти ръка. Опитай се да мръднеш пръстите си.

Ръката му, необичайно синкава и подута на вид, си остана неподвижна дълго време. Сетне показалецът и средният му пръст потрепнаха леко. Хач усети вълна на облекчение. „Гръбначно-мозъчната дейност все още не е спряла. Ако можем да отместим тази скала от него, все още имаме шанс.“ Той разтърси глава, опита се да проясни мислите си.

Подът отново се разтресе, изсипа се порой от пръст и Уопнър изпищя: висок, нечовешки писък.

— Господи, какво бе това? — попита Бонтер и хвърли бърз поглед към тавана.

— Мисля, че ще е най-добре да излезеш — рече тихо Хач.

— В никакъв случай.

— Кери? — разтревожен, Хач се взря отново през цепнатината. — Кери, можеш ли да ми отговориш?

Уопнър го гледаше втренчено, а от устните му се откърти нисък, дрезгав стон. Дишането му сега бе хриптящо, гърлото му клокочеше.

Хач чу тупването и изтракването на машинарията отвън: Найдълман бе изтеглил въжето, с което ги бяха спуснали от повърхността. Задиша отчаяно учестено, след като усети странно леко бръмчене в главата си.

— Не мога да дишам — успя да изрече Уопнър, а очите му бяха избледнели и сякаш бяха станали стъклени.

— Кери? Справяш се чудесно. Само се дръж още малко.

Кери се задъха отново и се закашля. От устните му към брадичката се процеди тънка струйка кръв.

Чуха се стъпки на бягащ човек и Найдълман се появи. Той тръшна на земята два хидравлични крика, след тях — преносима бутилка кислород. Хач грабна маската и започна да навива накрайника й към регулатора. След това завъртя крана на бутилката и чу успокояващия съсък на кислорода.

Найдълман и Бонтер заработиха трескаво зад гърба му, разкъсаха пластмасовите опаковки, освободиха криковете от железните пръти и започнаха да ги сглобяват. Последва нов трус и Хач усети как високата скала се отмества от ръката му и бавно, но неумолимо се притиска към стената.

— Побързайте! — извика той.

Главата му бе силно замаяна. Разви крана до максимум и пъхна кислородната маска в тесния процеп между камъните.

— Кери — рече той, — сега ще сложа маската на лицето ти. — Задъха се, не му стигаше въздухът да говори. — Искам да дишаш бавно и на малки глътки. Става ли? Само след няколко секунди ще отместим с криковете тази скала от теб.

Наложи маската върху лицето на Кери, опита се да я мушне под уродливо смачкания шлем на програмиста. Наложи се да оформи с пръсти маската, за да я направи достатъчно тясна, та да пасне на смазания нос и уста на програмиста; едва сега разбра колко силно бе притиснат младият мъж. Влажните, изплашени очи го гледаха умоляващо.

Найдълман и Бонтер мълчаливо и съсредоточено работеха по монтирането на криковете.

Хач проточи врат, за да погледне по-добре през цепнатината, и видя опасно стеснилото се лице на Уопнър, долната му челюст вече не можеше да се затвори поради натиска. Кръвта бликаше от бузите му — там, където ръбовете на шлема се бяха впили в плътта. Не можеше повече да говори, нито да вика. Лявата му ръка потрепна конвулсивно и сякаш погали скалата с моравите си пръсти. От устата и ноздрите му излезе слабо дихание. Хач знаеше, че натискът правеше дишането му почти невъзможно.

— Ето — изсъска Найдълман и подаде крика на Хач. Хач се опита да го пъхне в процепа.

— Много е разтворен! — рече задъхано той и го хвърли обратно. — Свий го!

Обърна се към Уопнър.

— А сега, Кери, искам да дишаш заедно с мен. Ще броим заедно, става ли? Едно… две…

След силен трус и остър стържещ звук каменният къс се притисна още по-близо; Хач усети как собствената му ръка и китка изведнъж се оказаха между скалите. Уопнър потрепери силно, след което изохка. Хач с ужас гледаше как лъчът на фенера му се насочва в тясното пространство с безмилостна яснота и видя как очите на програмиста изпъкват, първо порозовяха, после станаха червени и накрая — черни. Разнесе се раздиращ звук и шлемът се пръсна по шевовете си. Потта върху бузите и носа се смесиха с розово при последвалото сближаване на скалите. От едното ухо, а и изпод ноктите на Уопнър рукна кръв. Челюстта се откачи и увисна настрани.

— Скалата продължава да се плъзга! — изкрещя Хач. — Дайте ми нещо, каквото и да е, за да…

Ала още преди да довърши, усети как главата на програмиста се изплъзва от ръката му. Кислородната маска заклокочи, след като пътят на въздуха се задръсти от рукналите течности. Хач почувства някакво странно потреперване между пръстите си и за свой ужас осъзна, че това бе езикът на Уопнър, който вибрираше конвулсивно при разкъсването на нервите, които командват мускулите.

— Не! — изкрещя отчаян Хач. — Моля те, господи, не!

Пред очите му заиграха черни петна и той залитна към камъка, не можеше да поеме дъх в тежкия въздух, опитваше се да измъкне ръката си от засилващия се натиск.

— Доктор Хач, отдръпни се! — предупреди го Найдълман.

— Малин! — изпищя Бонтер.

— Хей, Мал! — Хач чу гласа на брат си Джони да шепне от нахлуващата тъма. — Хей, Мал! Насам!

Мракът го погълна напълно и той изгуби съзнание.

Към полунощ в океана се разви онзи вид мазно, бавно вълнение, което често се появява след лятна буря. Хач се изправи иззад писалището си и с бавни крачки отиде до прозореца на затъмнения си кабинет в сглобяемата къщичка. Загледа се отвъд тъмните фургони на базовия лагер, търсеше светлинки, които да подсказват, че съдебният лекар най-сетне пристига. По тъмната вода се носеха призрачни ивици от пяна. Лошото време изглежда бе издухало мъглата от острова и на хоризонта се виждаше сушата — неясен бряг, който фосфоресцираше под обсипаното със звезди небе.

Въздъхна, извърна се от прозореца и машинално масажира бинтованата си ръка. Бе останал в кабинета си през цялото време, докато вечерта премина в нощ, не му се искаше да помръдне дори да запали осветлението. В тъмнината сякаш бе по-лесно да избегне да гледа към количката с покритата с бял чаршаф и с неправилни форми фигура. Беше му по-лесно да отхвърли всички мисли и тихия шепот, които продължаваха да нахлуват от дълбините на съзнанието му.

Чу се леко почукване и дръжката на вратата се завъртя. Лунната светлина очерта слабия силует на застаналия на прага капитан Найдълман. Той влезе във фургона и изчезна в тъмната сянка на един стол. Чу се подраскване и стаята за миг се освети в жълто — палеше лулата си; тихият шум от всмукването стигна до ушите на Хач миг преди мирисът на турския тютюн „Латакия“.

— Значи още го няма съдебният лекар, така ли? — попита Найдълман.

Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.

Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.

— Малин? — рече тихо той.

— Да — отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.

— Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.

— Да — съгласи се отново Хач.

— Спомням си — продължи капитанът, — веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.

Хач го чу как се размърда на стола си.

— Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.

Хач не отвърна нищо.

— Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.