— Слушай, какво говориш? Ще трябва да демонтираме водонепроницаемата камера, да наводним отново шахтите, да разглобим Ортанк и „Остров–1“. Не, не говориш сериозно.

— Слушай — рече Хач. — През цялото време досега приемахме, че съществува някакъв ключ към камерата със съкровището. Сега разбрахме, че такъв ключ няма. Дори напротив. Тук сме вече три седмици. Август почти си отива. С всеки ден се увеличава възможността да ни връхлети буря.

Найдълман отхвърли с жест думите му.

— Не сме строили тук с детски конструктор. Можем да издържим на всяка буря, дори и на ураган, ако се наложи.

— Не говоря за урагани или за южняка. Подобни бури се предсказват три-четири дни напред — достатъчно време, за да се напусне острова. Говоря за североизточните бури. Те могат да връхлетят тези брегове ненадейно — без предупреждение, в рамките на едно денонощие. И ако това стане, ще извадим голям късмет само да се качим на корабите си и да се скрием в пристанището.

Найдълман се намръщи.

— Знам какво е североизточна буря.

— Тогава сигурно знаеш, че тя може да предизвика насрещни ветрове и много стръмни вълни, по-опасни от вълнението, породено от ураган. И без значение колко добре е укрепена, камерата ти ще бъде разбита като детска играчка.

Найдълман повдигна агресивно брадичка; на Хач му стана ясно, че нито един от доводите му не можеше да пробие.

— Виж — продължи той, — претърпяхме неуспех. Но това не означава, че се отказваме. Апендиксът може и да е възпален, но още не се е спукал. Единственото, което казвам, е, че ни е необходимо време наистина да проучим Шахтата, да изследваме други строежи на Макалън, да се опитаме да разберем начина му на мислене. Да се хвърлим сляпо напред просто е прекалено опасно.

— Аз ти казвам, че може би сред нас има саботьор, че не можем да си позволим забавяне, а ти ми говориш, на мен, за слепота? — рече сурово Найдълман. — Това е точно онзи малодушен подход, на който Макалън е залагал. Не бързай, не прави нищо рисковано, харчи парите си, докато не ти остане и грош. Не, Малин. Изследванията са хубава работа, но — капитанът изведнъж сниши глас, ала решителността в тона му бе смайваща, — сега е моментът да го хванем за гушата.

Никога досега не бе наричал Хач малодушен — той дори не бе чувал думата да се използва често, освен в книгите — и това не му хареса много. Усети как старият, кипнал гняв се надига, но успя да го овладее с усилие. „Ако избухнеш сега, ще разрушиш всичко“, помисли си той. „Може би капитанът е прав. Може би смъртта на Уопнър ме е объркала. В крайна сметка стигнахме толкова далеч. И сега сме близо, съвсем близо до целта.“

— Това трябва да е лодката на съдебния лекар — каза Найдълман. — Беше се обърнал към прозореца и Хач не можеше повече да вижда лицето му. — Смятам да оставя тази работа в твои ръце.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата.

— Капитан Найдълман? — обади се Хач.

Капитанът спря, извърна се с ръка върху дръжката. Макар Хач да не виждаше лицето му в тъмнината, можеше да усети изключителната сила във въпросителния му поглед.

— Онази подводница, пълна с нацистко злато — продължи Хач. — Какво направихте? Имам предвид след смъртта на сина ти?

— Продължихме операцията, разбира се — отвърна сухо Найдълман. — Той сам би искал да постъпим така.

В следващия миг него вече го нямаше и единствената следа от посещението му бе слабият аромат на тютюневия дим, който се носеше в нощния въздух.

Бъд Роуел не бе особено усърден в ходенето си на църква. А в годините след идването на Уди Клей стана още по-нередовен; проповедникът имаше суров стил, какъвто рядко се срещаше в конгрегационните църкви. Той често гарнираше проповедите си с призиви към енориашите си да заживеят по-духовен живот, прекалено взискателен за вкуса на Бъд. Ала в Стормхейвън от един магазинер се изискваше способността умело да клюкарства. И като професионален клюкар Роуел никак не обичаше да пропусне нещо. Бе тръгнал слухът, че преподобният Клей подготвил специална проповед — проповед, която включвала много интересна изненада.

Роуел пристигна десет минути преди службата и намери църквата претъпкана от жителите на града. Проби си път към задните редове и потърси място зад някоя колона, за да може да се измъкне незабелязано. Като не успя, настани едрото си тяло на края на една от пейките; ставите му протестираха срещу твърдата седалка.

Огледа бавно събралото се паство, като кимаше на онези клиенти на магазинчето си, чиито погледи можеше да улови. Видя кмета Джаспър Фицджералд на предните пейки до председателя на градския съвет. Бил Банс, редакторът на вестника, бе няколко реда по-назад, с неизменната си зелена козирка, наложена на челото му така, сякаш е била посадена там. А Клеър Клей бе на обичайното си място в средата на втория ред. Беше се превърнала в съвършената съпруга на проповедник — чак до тъжната усмивка и излъчващите самота очи. Присъстваха и неколцина непознати, които, предположи той, навярно бяха от екипа на „Таласа.“ Това бе необичайно; никой от експедицията досега не се бе появявал в църквата. Може би случилото се нещастие там ги бе поразтърсило малко.

След това погледът му се спря върху някакъв непознат предмет, поставен на масичка до амвона, покрит с колосана ленена покривка. Това определено бе странно. Проповедниците в Стормхейвън не прибягваха до сценични ефекти, нито пък имаха обичая да крещят, да размахват юмруци или да удрят по Библията.

Църквата утихна едва когато мисис Фанинг се настани превзето на пейчицата зад органа и взе първите акорди на „Бог е нашата крепост.“ След седмичните съобщения и молитвите Клей пристъпи напред. Черната мантия висеше свободно върху мършавото му тяло. Той застана зад амвона и огледа паството си с мрачно изражение на яростна решителност, изписана върху лицето му.

— Някои хора — започна той — може би си мислят, че работата на проповедника е да утешава хората. Да им помогне да се почувстват по-добре. Но днес аз не съм тук, за да накарам когото и да е да се почувства по-добре. Не това е моята мисия и моето призвание — да ви заслепявам с утешителни баналности или успокояващи полуистини. Аз съм прям човек и онова, което ще ви кажа сега, ще накара някои хора да се почувстват неудобно. „Ти ще покажеш на своя народ всички трудности.“

Той отново се огледа, сетне сведе глава и произнесе кратка молитва. След миг мълчание се върна към Библията и я отвори на текста, с който да започне проповедта си.

— „И като затръби петият ангел — започна той със силен, резониращ глас: … видях една звезда да пада на земята от небето, на която се даде ключа от бездънната пропаст.

И тя отвори бездънната пропаст; и дим се издигна от пропастта като дим от голяма пещ…

… Имаха над себе си за цар ангела на бездната, който по еврейски се нарича Авадон.

… От тия три язви — от огъня, от дима и от жупела, що излизаха от устата им — биде избита една трета от човеците.

… И останалите човеци, които не бяха избити от тия язви, не се покаяха от делата на ръцете си, да не се кланят вече на бесовете и на златните, сребърните, медните, каменните и дървените идоли…“

Клей вдигна глава и бавно затвори книгата.

— Откровение, глава девета — рече той и усети как неловкото мълчание сякаш се сгъстява.

Сетне продължи по-тихо:

— Преди няколко седмици една голяма компания дойде тук да начене още едно обречено усилие да извади съкровището на остров Рагид. Всички сте чули взривовете, двигателите, които работят ден и нощ, сирените, вертолетите. Видели сте острова, осветен нощем като нефтена платформа. Някои от вас работят за компанията, дават стаи под наем на служителите й или печелят финансово от търсенето на съкровището.

Погледът му обходи залата и се спря за миг върху Бъд. Бакалинът се размърда на мястото си и заби поглед в пода.

— Онези от вас, които са разтревожени за околната среда, може би се питат какъв ще е ефектът на това изпомпване на мътните води, на газта и нефта, на експлозиите, на цялата тази безспирна дейност върху екологията на залива. А рибарите и ловците на омари между вас сигурно се питат дали това има нещо общо с намалелия с двайсет процента улов на омари и на скумрията, която намаля пак с толкова.