— Може би улавя остатъчна радиация? — предположи Бонтер, взряна в екранчето.

— Как ли не! Двеста четирийсет и четири рада? Чакай да видя дали ще мога да задействам локатора му.

Погледна към Клей, който насочи лъча на фенерчето към машината. Хач започна да натиска миниатюрните клавиши. Предупредителният надпис изчезна и триизмерната координатна мрежа отново изпълни екрана. Хач се изправи и започна да обхожда с детектора наоколо. Пламтяща, оцветена като дъга точка се появи в средата на екрана, като цветовете й се променяха с движенията на Хач.

— О, Боже мой! — Той вдигна глава. — Найдълман не е мъртъв. В момента е на стълбата под нас. И мечът е у него.

— Какво? — ахна Бонтер.

— Виж тези показания.

Хач обърна радметъра към нея. На екрана се появи назъбена бяла ивица, която пулсираше като обезумяла.

— Господи, той сигурно получава огромни дози радиация в този момент.

— Колко огромни? — попита уморено Клей.

— Онова, което искам да знам, е какви дози получаваме ние? — попита Бонтер.

— Не сме непосредствено застрашени. Засега. Запазва ни голямата земна маса между нас и него. Ала радиационното отравяне е кумулативно. Колкото повече стоим тук, толкова по-голяма ще е дозата.

Изведнъж земята потрепери, сякаш обладана от някакъв зъл дух. На метър по-навътре в тунела една масивна греда се пречупи със силен трясък. Засипа ги дъжд от пръст и камъчета.

— Какво чакаме още? — извика Бонтер и се обърна към дълбините на тунела. — Да вървим!

— Чакай! — извика Хач, а радметърът продължаваше да бръмчи в ръцете му.

— Не бива да чакаме! — рече Бонтер. — Можем ли да излезем по този тунел?

— Не. Основата на тунела бе затворена, когато преподобният презареди капана.

— Тогава да се изкатерим през Шахтата! Не можем да останем тук.

Тя тръгна към стълбищното устройство.

Хач я дръпна грубо обратно в тунела.

— Не можем да излезем там — просъска той.

— Защо?

Клей приближи до тях, взрян напрегнато в екранчето. Хач го погледна, изненадан от изражението на проповедника — на потисната възбуда, почти триумфално.

— Според уреда — рече бавно Хач, — този меч е толкова радиоактивен, че ще е смъртоносно да се изложиш на лъчението му дори за секунда. Найдълман е там сега и се изкачва към нас. Само да надникнем към главната шахта и сме изпържени.

— Защо тогава той не е мъртъв?

— Той е мъртъв. Но дори и най-големите дози радиация не убиват веднага. Той е мъртъв от мига, в който е зърнал този меч. И ние ще сме мъртви, ако излезем на пряка видимост с него. Неутронната радиация се разпространява със скоростта на светлината. От жизнена важност е между нас и меча да има маса от скали и пръст.

Той се вторачи отново в радметъра.

— Той е може би на петнайсетина метра под нас, а може би и по-малко. Връщаме се колкото можем по-навътре в тунела. Ако извадим късмет, той ще мине нагоре покрай нас.

На фона на невъобразимия шум Хач долови някакъв неясен вик.

Като даде знак на другите да стоят назад, той пропълзя напред и спря досами входа на тунела. В Шахтата мрежата от титанови греди трепереше и се люлееше. Радметърът подаде сигнал за изтощени батерии и той погледна дисплея:

„Господи — помисли си той — вече е на червено!“ Все още бяха в рамките на безопасните равнища, защитени от скалите и пръстта на Наводнената шахта. Ала Найдълман вече приближаваше и скоро отделящата ги земна маса щеше…

— Хач! — долетя до него дрезгавият, груб глас.

Хач замълча.

— Намерих трупа на Лайл.

Хач пак не отвърна нищо. Нима Найдълман можеше да знае къде се намира? Или просто блъфираше?

— Хач! Недей да скромничиш, не ти отива. Забелязах светлината ти. Идвам към теб. Чуваш ли ме?

— Найдълман! — изкрещя в отговор той.

Не последва отговор. Погледна радметъра. Бялото петънце на екрана продължи да се изкачва по координатната мрежа и премигваше с отслабващата енергия на батериите.

— Капитане! Спри! Трябва да поговорим!

— Непременно. Хубавичко ще си побъбрим.

— Ти не разбираш! — извика Хач и приближи с още няколко сантиметра до входа на тунела. — Мечът е с висока радиоактивност. Той те убива, капитане! Отърви се от него, веднага!

Изчака, напъна се да чуе отговора на фона на засилващия се грохот.

— А, безкрайно изобретателният Хач! — долетяха думите на Найдълман, изречени със слаб и неестествено спокоен тон. — Ти планира тази катастрофа много добре.

— Капитане, хвърли меча, за Бога!

— Да го хвърля ли? — дочу се отговорът. — Ти заложи този капан, разруши Наводнената шахта, изби екипа ми, лиши ме от моето съкровище. И сега искаш да хвърля меча? Не, не мисля да го сторя.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Недей да скромничиш. Приеми оценката за отлично свършената си работа. Няколко поставени на подходящи места експлозива изиграха номера, нали?

Хач се претърколи по гръб, взря се в тавана, обмисляше възможностите.

— Ти си болен, капитане — извика той. — Ако не вярваш на мен, попитай собственото си тяло. Мечът е мощен излъчвател на бърза неутронна радиация. Той вече е прекратил митозата на всички клетки и синтеза на ДНК в организма ти. Скоро ще получиш церебрален синдром: най-тежката форма на радиационно отравяне.

Вслуша се. Ако се изключи грохотът на гигантската бездна долу, единственият звук, който чуваше, бе затихващото бръмчене на радметъра. Пое дълбоко дъх.

— Вече си в периода на предупредителните симптоми! — извика той. — Първо ще започне да ти се гади. Вероятно това вече е станало, нали? След това ще настъпят смущения, взривно възпаление в мозъка ти. После — тремор, атаксия, конвулсии и накрая — смърт.

Отговор пак не последва.

— За Бога, Найдълман, чуй ме! — извика той. — Ще ни избиеш всички с този меч!

— Не — долетя гласът отдолу. — Мисля да използвам пистолета си.

Хач се изправи бързо в седнало положение. Гласът вече идваше по-отблизо: не повече от пет метра. Той се оттегли навътре в тунела при другите.

— Какво става? — извика Бонтер.

— Той ще бъде тук след няколко секунди — отвърна Хач. — Не възнамерява да спре.

И докато изричаше тези думи, осъзна с пълна обреченост, че не можеха да сторят нищо. Нямаше къде да избягат. След миг-два Найдълман щеше да се появи над ръба на тунела с меча в ръка. И всички щяха да загинат.

— Няма ли начин да го спрем? — изкрещя Бонтер.

Преди Хач да успее да отвърне, заговори Клей:

— Да — рече той със силен и ясен глас. — Да, има.

Хач се обърна. Изражението на мъртвешки бледното му лице не само излъчваше тържество — то бе сякаш от някакъв друг свят, щастливо, изпаднало в екстаз.

— Какво…? — понечи да попита Хач, ала Клей вече мина покрай него с фенерчето в ръка. В следващия миг Хач разбра.

— Недей! — извика той и сграбчи Клей за ръкава. — Това е равно на самоубийство! Мечът ще те убие!

— Не и преди да извърша онова, за което съм дошъл.

Клей издърпа ръката си и изтича към входа на тунела. После — като заобиколи трупа на Ранкин — той прескочи от металното мостче към стълбищното устройство и изчезна бързо надолу.

Стиснал здраво перилата на стълбата, Клей слезе метър надолу и спря, за да се успокои. От дълбините на Шахтата се носеше страхотен рев: трясъкът от срутващи се каверни и бушуващата вода, необузданият хаос тътнеше в незнайно колко дълбоката бездна. Поривът на издигащия се влажен въздух дръпна и развя яката на ризата му.

Той насочи фенерчето надолу. Вентилационната система бе спряла с изключването на аварийното захранване и въздухът бе тежък. От клатещите се подпори капеше кондензат, примесен с буци сриваща се пръст. Лъчът близна мъглата и най-сетне се установи върху очерталия се на около три метра по-долу силует на Найдълман.