— Готово, капитане — рече тя, махна козирката и протегна ръка към таблото, от което се командваше винчът. Чу се тих вой и проволката се обтегна. С леко проскърцване на метал изрязаното парче се повдигна от желязната плоча. Магнусен го насочи към далечния край на дъното на шахтата, спусна го на земята и след това откачи проволката от дъното на голямата кофа.

Погледът на Хач се отмести пряко волята му към неравния квадрат, изрязан в металната плоча. От тъмния отвор в камерата на съкровището се понесе лекият мирис на амбра, тамян и сандалово дърво.

— Приближете по-ниско светлината — нареди капитанът.

С разтреперено от едва потискана възбуда тяло Магнусен откачи една водоустойчива лампа от стълбата и я спусна в дупката. След това Найдълман коленичи. Бавно и предпазливо надникна вътре.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от капещата вода, от тихото просъскване на вентилационната система и далечния тътен на гърмовете. Най-сетне капитанът се изправи на крака. Залитна леко, но се овладя. Лицето му бе строго, почти като неповдижна маска, а влажната му кожа бе почти бяла. Пребори се с потисканата емоция, избърса лицето си с носна кърпа и кимна на Магнусен.

Тя коленичи бързо и наведе лице в дупката. Хач я чу как неволно ахна, ехото поде възгласа й и той прозвуча някак кухо в камерата под нея. Тя остана няколко дълги минути неподвижна и надвесена над дупката. Най-накрая се изправи и се отдръпна настрани.

Найдълман се обърна към Хач.

— Сега е твоят ред.

— Моят ред ли?

— Точно така. Не съм лишен от чувства. Половината от тези богатства можеше да бъде твоя. Получихме възможността да копаем тук благодарение на теб. Затова съм ти благодарен, въпреки всичките неприятности, които ни причини. Сигурно ще поискаш да видиш за какво работихме толкова усилено.

Хач пое дълбоко дъх.

— Капитане, в кабинета ми има гайгеров брояч. Не те карам да ми повярваш, без да се убедиш сам…

Найдълман го зашлеви по бузата. Плесникът не беше силен, ала болката, която прониза Хач от устата до ухото, бе тъй непоносима, че той се свлече на колене. Смътно забеляза, че чертите на капитана бяха придобили тъмночервен цвят и се бяха изкривили от силен гняв.

Без да продума, Найдълман посочи желязната плоча. Стрийтър сграбчи Хач за косата и изви главата му надолу към отвора.

Хач примигна веднъж, дваж, опитвайки се да осъзнае видяното. Лампата се люлееше напред назад и изпъстряше със сенки стените. Металната камера бе с площ около осем и половина квадратни метра, железните стени бяха поръждавели, но все още цели. Докато се взираше, Хач забрави за болката в главата си; забрави за ръцете на Стрийтър, които садистично дърпаха косата му; забрави Найдълман; забрави всичко.

Някога, като момче, бе видял снимка на преддверието в гробницата на фараона Тутанкамон. И сега, като гледаше бъчвите, сандъците, кутиите, щайгите и кошовете, подредени покрай стените на камерата под него, споменът за онази снимка го връхлетя отново.

Видя, че съкровището някога е било грижливо опаковано и складирано от Окъм и хората му. Ала времето си бе взело своето. Кожените торби бяха изгнили и съдържанието им се бе разсипало — потоци от златни и сребърни монети се смесваха в обща река. От проядените дъги на бъчвите се бяха разпилели големи необработени смарагди, тъмни рубини с цвят на бича кръв, сапфири, които намигаха на трепкащата светлина, топази, гравирани аметисти, перли и навсякъде — искрящите дъги на диамантите, шлифовани и необработени, големи и малки. До една от стените лежеше сноп слонски бивни, рогове от нарвали, глиги на диви прасета — всичките пожълтели и напукани. А до другата стена бяха опрени огромни топове от някаква материя, която вероятно някога е била коприна; сега бе изгнила и се бе превърнала в купчини разлагаща се черна пепел, изпъстрена със снопчета златни нишки.

До една от стените се издигаха малки дървени сандъчета. Капаците на най-горните бяха паднали и Хач можа да види краищата на груби златни слитъци — стотици, може би хиляди, подредени един до друг. Покрай четвъртата стена имаше сандъчета и торби с най-различни форми и размери, някои от които се бяха преобърнали и се бяха отворили, за да разкрият съдържанието си от църковна утвар: златни кръстове, инкрустирани с перли и бисери, златни потири със сложна украса. До тях зееше отворена друга торба, в която се виждаха сплетените златни еполети, заграбени от нещастните морски капитани.

Най-отгоре в средата на това фантастично съкровище имаше дълго оловно ковчеже, украсено по ръбовете със злато, прикрепено с метални ленти към дъното на трезора. Върху горния му капак бе прикрепена масивна бронзова ключалка, която отчасти закриваше гравираното върху капака златно изображение на гол меч.

Докато Хач гледаше, останал без дъх, се чу подрънкване, след това порой и една прогнила торба се пръсна, а от нея се изля поток от златни дублони, който потече сред струпаните съкровища.

След това го дръпнаха да се изправи на крака и чудната гледка изчезна.

— Подгответе всичко на повърхността — нареждаше Найдълман. — Сандра ще изтегли съкровището с кофата и винча. Двата трейлера вече са закачени за влекача, нали? Ще успеем да прехвърлим по-голямата част от съкровището на „Грифин“ на пет-шест курса. Това е всичко, което можем да си позволим.

— А аз какво да правя с този? — попита Стрийтър.

Найдълман само кимна. Лицето на Стрийтър се сбърчи в усмивка и той вдигна пистолета към главата на Хач.

— Не тук — прошепна Найдълман.

Яростният му изблик бе отминал и той отново бе спокоен, гледаше към камерата на съкровището с отнесено изражение.

— Трябва да изглежда като нещастен случай. Не бих искал да си представя разложения му труп да се носи с прилива с дупка от куршум в черепа. Отведи го в някой страничен тунел или…

Той замълча за миг.

— Изпрати го при брат му — рече той и погледът му за миг пробяга по лицето на Стрийтър, преди да се върне отново към блещукащата дупка в краката му.

— И още нещо, мистър Стрийтър.

Стрийтър спря да избутва Хач към стълбата.

— Каза, че имало вероятност Изабел да е оцеляла. Елиминирай тази възможност, ако обичаш.

Бонтер предпазливо се заизкачва към наблюдателния пост, готова мигновено да се просне на пода, ала Ранкин се обърна и я видя. Устните му се разтвориха в широка усмивка, която се стопи, когато можа да я види по-добре.

— Изабел! — извика той и пристъпи напред. — Вир-вода си. И какво, по дяволите… та лицето ти е цялото в кръв!

— Няма значение — рече Бонтер, съблече мокрото си яке и пуловерите и ги изстиска.

— Какво се е случило?

Бонтер го погледна, питайки се колко да му довери.

— Корабокрушение — отвърна тя след миг.

— Господи. И защо не…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го тя и навлече отново влажните дрехи. — Виждал ли си Малин?

— Доктор Хач ли? — попита Ранкин. — Тц.

Тихо избибипкване прозвуча от пулта и той побърза да погледне уреда.

— Тук нещата се развиват много странно. Копачите достигнаха желязната плоча над камерата със съкровището около седем часа. Найдълман ги освободи заради бурята. След това ме извика тук да сменя Магнусен и да наблюдавам основните системи. Почти всичко е изключено. Генераторите излязоха от строя, а резервните акумулатори не могат да поемат целия товар. Наложи се да изключа всички второстепенни системи. Комуникациите са прекъснати, тъй като светкавица удари кабелната връзка. Там долу действат сами.

Бонтер отиде до средата на залата и се взря през стъкления люк. Наводнената шахта бе тъмна, само дълбоко във вътрешността й се виждаше светлинка като от тлеещ въглен. Скелетът от греди и подпори, който изпълваше Шахтата, светеше мъждиво от отразената светлина на аварийните лампи.

— И кой е там, долу? — попита тя.

— Доколкото знам само Найдълман и Магнусен. Във всеки случай не видях никого другиго на мониторите. А те пък изключиха, когато генераторите излязоха от строя.