… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?

— Ей! — извика неочаквано той. — Там ли си още?

— Тук съм. Как мога да помогна?

— Имаш ли осветление? — извика Хач.

— Да, имам фенерче.

— Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.

Последва пауза.

— Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.

Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.

— Кажи ми за камъните.

Нова пауза.

— Големи плочи.

— От всичките три страни?

— Да.

— Има ли пукнатини или вдлъбнатини?

— Не, няма нищо.

Хач се опита да мисли.

— Ами тавана? — попита той.

— Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.

— Опитай гредите. Солидни ли са?

— Така мисля.

Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.

— А пода?

— Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.

— Почисти го.

Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.

— Той е настлан с камъни — долетя гласът.

У Хач припламна искрица надежда.

— Малки камъни ли?

— Да.

Искрицата се разгоря по-силно.

— Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?

— Не.

Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.

— Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.

Хач вдигна глава.

— Можеш ли да го отместиш?

— Чакай да опитам. — След кратка пауза онзи се обади: — Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.

— Имаш ли нож?

— Не, но чакай… почакай един момент, ще опитам нещо друго.

Хач осъзна с мъка, че му се счува някакво дращене.

— Окей! — рече гласът и през преграждащата ги стена се понесе някаква нотка на възбуда. — Вдигам го вече. — Пауза. — В кухина под него има някакъв механизъм, дървен прът, досущ като лост или нещо подобно.

„Това трябва да е дръжката на лоста“, помисли си замаян Хач.

— Можеш ли да я изтеглиш? Да презаредиш?

— Не — долетя след малко гласът. — Здраво е забита.

— Опитай пак! — извика с последен дъх Хач. В мълчанието, което последва, бръмченето се появи отново — все по-силно и по-силно в ушите му; той се облегна на студения камък, опита се да се изправи, но най-накрая изгуби съзнание.

… След това се появи светлина и глас, а Хач се почувства така, сякаш се връщаше от някъде много далеч. Вдигна ръка към светлината, подхлъзна се и падна. Задиша въздуха, който вече не беше гъст и отровен, а леко ухаеше на море. Изглежда бе паднал в по-голям тунел, след като плочата, която бе смазала брат му, се бе изтъркаляла обратно.

Хач се опита да каже нещо, но само изграчи. Взря се отново в светлината, опитваше се да фокусира замъглените си очи и да познае кой бе зад нея. Повдигна се на треперещите си колене и видя, че в него се бе вторачил преподобният Клей, със спечена кръв около носа и с фенерче в ръка.

— Ти! — рече Клей и в тона му прозвуча огромно разочарование.

На врата му висеше голям тънък кръст от блестящ метал, единият му остър край бе изцапан с кал.

Хач се олюля, все още вдишваше възхитителния въздух. Силата му се възвръщаше, ала още не можеше да събере достатъчно енергия, за да говори.

Клей прибра кръста под ризата си и пристъпи по-близо, застана до ниския вход, където Хач бе стоял някога, преди повече от трийсет и една години.

— Намерих подслон близо до входа на тунела и чух виковете ти — рече проповедникът. — Успях да преместя лоста при третия си опит, стената в дъното се отмести и отвори тази дупка. Какво е това място? И какво търсиш тук?

Той се взря по-отблизо, освети с фенерчето си камерата.

— И какви са тези кости, които паднаха заедно с теб?

Хач вдигна ръка вместо отговор. След миг колебание Клей му подаде ръка и Хач се изправи, олюлявайки се.

— Благодаря ти — рече задъхано той. — Ти ми спаси живота.

Клей махна с ръка — жест на раздразнение.

— Това е тунелът, в който бе убит брат ми. А онези кости са неговите.

Клей широко отвори очи.

— О — рече той и бързо отмести лъча на фенерчето. — Много съжалявам.

— Видя ли някого другиго на острова? — попита бързо Хач. — Млада жена с гумирано яке? С тъмна коса?

Клей поклати отрицателно глава.

Хач затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. След това посочи към новооткрития тунел.

— Той води към основата на Наводнената шахта. Капитан Найдълман е в камерата на съкровището. Трябва да го спрем.

Клей се намръщи.

— Да го спрем да направи какво?

— Той е на път да отвори ковчежето с Мечът на Архангел Михаил.

По лицето на проповедника пробяга сянка на съмнение.

Хач изпадна в пристъп на мъчително кашляне.

— Разбрах, че мечът е смъртоносен. Радиоактивен е.

Клей кръстоса ръце.

— Ако бъде изваден, той ще е в състояние да ни избие всички, а може би и половината от Стормхейвън.

Клей стоеше вторачен и мълчалив.

— Виж — рече Хач и преглътна трудно. — Ти беше прав. Не биваше изобщо да копаем за това съкровище. Ала сега вече е твърде късно. Не мога да го спра сам.

Лицето на проповедника придоби ново изражение; изражение, което Хач трудно можеше да определи. Лицето му започна да се променя, да светва, сякаш бе огряно от някаква вътрешна светлина.

— Мисля, че започвам да разбирам — рече той сякаш на себе си.

— Найдълман изпрати човек да ме убие — рече Хач. — Станал е неудържим.

— Да — отвърна Клей с неочакван плам. — Да, разбира се, че е станал неудържим.

— Можем само да се надяваме, че вече не е твърде късно.

Хач заобиколи внимателно пръснатите кости. „Спи спокойно, Джони“, рече едва доловимо той. След което поведе надолу по тесния, наклонен тунел. Уди Клей го следваше отблизо.

Джерард Найдълман стоя на колене пред ковчежето без да помръдне сякаш цяла вечност. Железните обръчи, които го обгръщаха, бяха срязани внимателно, един по един. Докато тънкият и точен лъч на ацетиленовата горелка срязваше поредната лента, тя пропадаше през процепите в металния под. Сега оставаше само една лента, отделена от ключалката на ковчежето, но прилепнала към страничната му стена поради дебелия слой ръжда.

Ключалката бе срязана, печатите — разчупени. Мечът беше вече негов.

И въпреки това Найдълман си оставаше неподвижен, с пръсти, положени върху капака. Всяко негово усещане бе сякаш усилено. Усещаше се тъй жив, тъй доволен, както никога не бе и сънувал, че може да се чувства. Сякаш целият му изминал живот до този момент бе безцветен пейзаж; сякаш бе живял единствено, за да се подготви за този миг.

Той пое бавно въздух, после отново. По тялото му пробяга лека тръпка — може би се дължеше на разтуптялото се сърце. След това бавно и благоговейно отвори капака.

Вътрешността на касетката попадаше в сянка, но Найдълман успя да зърне слабия проблясък на скъпоценни камъни. От тъй дълго затворената вътрешност се понесе топлото, ароматно ухание на смирна.

Самият меч лежеше върху парфюмирано кадифе. Той бръкна вътре и положи ръка върху ефеса, пръстите му се плъзнаха гладко между изкования от злато ефес и дръжката. Самото острие бе скрито във великолепна, обкована в злато и украсена със скъпоценни камъни ножница.

Той внимателно извади пъхнатия в ножницата меч. Кадифето, върху което бе лежал, мигом се разтвори в облак морав прах.

Вдигна меча — отбеляза с изненада тежестта му — и го пренесе внимателно под светлината.

Ножницата и ефесът бяха дело на византийски майстори, изработени бяха от масивно злато, датиращо може би от осми или девети век, и оформени по изключително рядък, наподобяващ рапира модел. Металните релефи и филигранът бяха изумително фини; в своите продължителни изследвания Найдълман никога не бе виждал по-изящни от тях.