— Той ще направи онова, което му наредя, сър.

Найдълман кимна.

— Докарайте „Серберъс“ и моя команден кораб близо до острова, но на безопасно разстояние от рифа. Ще използваме работните катери и като предпазна мярка ще разпределим съкровището на двата.

Той замълча за миг, погледът му блуждаеше някъде надалеч.

— Не мисля, че сме приключили с него — започна отново с тих глас, сякаш Хач изобщо не бе напускал мислите му. — През цялото време съм го подценявал, а може би го подценявам и сега. След като се прибере у дома, той ще се замисли. Ще осъзнае, че ще са нужни дни, дори седмици, докато се сдобие със съдебно запрещение срещу нас. Може да си предявява член деветнайсети до посиняване. Ала дотогава всичко ще е вече въпрос само на научни спорове.

Той докосна ревера на Стрийтър.

— Кой би си помислил, че един милиард долара няма да са му достатъчни на това алчно копеле? Той ще се опита да състави някакъв план. Искам да разбера какъв ще е този план и да го спрем. От съкровището на Окъм ни делят броени часове и, в името на Бога, не искам никакви гадни изненади преди да сме се добрали до него. — Той рязко сграбчи ревера на Стрийтър. — И моля те, каквото искаш прави, но не допускай Хач да стъпи отново на острова. Може да ни докара големи бели.

Стрийтър отвърна с безстрастен поглед.

— Предлагате ли някакъв конкретен начин да се справим с него?

Найдълман пусна ревера му и отстъпи крачка назад.

— Винаги съм те смятал за творчески мислещ и находчив моряк, мистър Стрийтър. Оставям те да решиш този проблем съобразно преценката си.

Стрийтър за миг повдигна вежди — може би в очакване, а може би бе просто мускулен спазъм.

— Слушам, сър — отвърна той.

Найдълман се наведе напред и отново включи интеркомната му връзка.

— Дръж ме в течение, мистър Стрийтър.

След това се качи на асансьора и отново се спусна надолу. Стрийтър се обърна към стълбищното устройство и в следващия миг също изчезна.

Хач стоеше на широката стара веранда на къщата на „Оушън лейн.“ Онова, което предишния ден бе просто предупреждение на метеоролозите, бързо се превръщаше в реалност. От изток се носеше тежко мъртво вълнение и създаваше начупена линия от разпукващи се гребени върху рифовете на Брийдс пойнт. От другата страна на пристанището, зад буйовете на канала, прибоят биеше здраво отново и отново върху гранитните скали зад фара на Бърнт хед, а грохотът на разбиващите се вълни се носеше над залива с отмерен ритъм. Небето бе просечено от грозния търбух на масивен атмосферен фронт, който вещаеше лошо време, облаците бяха разбъркани и се виеха в бързия си полет над водата. Далеч навътре в морето, около Олд Хъмп, се бе оформила зловеща прибойна ивица. Хач поклати глава; щом вълните вече заливаха плешивата скала, то ударът щеше да бъде ужасен.

Той погледна към пристанището, в което вече се завръщаха няколко от съдовете на протестната флотилия: по-малките лодки и струващите по милион долара съдове на по-предпазливите капитани на траулери.

Някакво движение привлече погледа му към къщата: обърна се и видя познатата тъпа муцуна на камионетката на „Федерал експрес“, която се насочи по уличката: изглеждаше съвсем не на място, докато подскачаше по калдъръма. Тя спря пред дома му и Хач слезе по стъпалата, за да се подпише за пратката.

Върна се в къщата, разкъса опаковката на кутията и възбуден извади дебелия пакет, който бе вътре в нея. Когато видяха пакета, професор Хорн и Бонтер, застанали до пиратските скелети, прекъснаха разговора си.

— Направо от физико-антроположката лаборатория на Смитсъновия институт — обясни Хач, докато разкъсваше пластмасовия печат.

Той извади дебела компютърна разпечатка, постави я на масата и започна да я прелиства. Възцари се тежко мълчание, пропито с почти осезаемо разочарование, когато се приведоха над доклада с резултатите. Най-накрая Хач въздъхна и се отпусна върху близкия стол. Професорът се затътри по-нататък и се настани срещу Хач, облегна брада на бастуна си и се вгледа замислен в бившия си ученик.

— Доколкото разбирам, не е онова, което си очаквал? — попита той.

— Не е — отвърна Хач и поклати глава. — Изобщо не е.

Професорът сбърчи вежди.

— Малин, ти винаги си приемал прекалено бързо поражението.

Бонтер взе разпечатката и я разлисти.

— Не мога да му хвана ни края, ни началото на този медицински жаргон — рече тя. — Какви са всичките тези ужасно звучащи имена на болести?

Хач въздъхна.

— Преди няколко дни изпратих парчета кости от тези два скелета в Смитсъновия институт. Включих и произволно взети проби от дузина скелети, открити от теб при разкопките.

— За да бъдат проверени за заболявания — добави професор Хорн.

— Да. След като все повече и повече от нашите хора се разболяваха, запитах се какво всъщност подсказва този масов пиратски гроб. Надявах се, че скелетите могат да ми бъдат от полза в изследванията. Ако човек умре от някаква болест, той обикновено умира с голямо количество антитела на тази болест в организма си.

— Става интересно — погледна го Бонтер.

— Големите лаборатории като Смитсъновата могат да тестват стари кости за наличие на малки количества от тези антитела и да разберат точно каква болест е причинила смъртта. — Хач замлъкна за миг, после продължи: — Нещо, свързано с остров Рагид — и преди, и сега — разболява хората. Най-вероятният кандидат за това „нещо“ на мен ми изглежда мечът. Стигнах до извода, че той по някакъв начин е причинителят на болестта. Където е минал, там са умирали хора. — Той взе разпечатката. — Но според тези тестове няма двама пирати, които да са починали от една и съща болест. Клебсиела, Болестта на Бруниер, дентритична микоза, Таитянска кърлежна треска — починали са от какви ли не болести, някои от които — изключително редки. А при почти половината от случаите, причините за смъртта остават неизвестни.

Той грабна наръч листи от масичката в дъното.

— Толкова е загадъчно, колкото и кръвните изследвания на пациентите, които прегледах през последните два дни.

Той подаде на професор Хорн горното листче, върху което бе изписана пълна кръвна картина.

— Резултатите от кръвните изследвания винаги са аномални, но по различен начин у всеки човек. Единственото сходство е ниското количество на бели кръвни телца. Вижте този. Две хиляди и петстотин клетки на кубичен милиметър. Нормата е от пет до десет хиляди. А и лимфоцити, моноцити, базофили — всички са с намалена бройка. Господи!

Той пусна листчето, отдалечи се и въздъхна мрачно.

— Това бе последната ми възможност да спра Найдълман. Ако имаше очевидно избухване на епидемия или на някакво вирусно заболяване на острова, може би щях да успея да го убедя или да използвам медицинските си връзки да наложа карантина над мястото. Но сред заболяванията няма епидемиологичен модел — нито при предишните, нито при сегашните.

Последва дълга пауза.

— Ами по законов път? — попита Бонтер.

— Говорих с адвоката си. Каза ми, че би било просто нарушаване на договора. За да спра Найдълман, ще трябва да се сдобия със съдебно запрещение. — Хач погледна часовника си. — А ние не разполагаме със седмици. При темпото, с което копаят, имаме на разположение броени часове.

— Не може ли да бъде арестуван за нахлуване в чужда собственост? — попита Бонтер.

— Практически погледнато, той не нахлува. Договорът му дава, на него и на „Таласа“, разрешение да пребивават на острова.

— Разбирам тревогите ти — рече професорът, — но не и заключенията ти. Как би могъл мечът да бъде опасен сам по себе си? Имам предвид освен ако не те разпори острието му.

Хач го погледна.

— Трудно е да се обясни. Като диагностик понякога развиваш шесто чувство. Точно това изпитвам сега. Някакво чувство, убеденост, че този меч е някакъв преносител. Непрекъснато слушаме за проклятието върху остров Рагид. Може би той е нещо такова, само че обяснено с понятията от реалния свят на двайсети век.