Тя рязко се отдръпна от него.

— Не, Малин — произнесе дрезгаво, изправи се и приглади роклята си.

— Клеър — опита се да каже нещо той и протегна ръка.

Ала тя вече се бе извърнала.

Гледаше я как се препъва нагоре по пътеката и как изчезва бързо в зеления гъсталак отвъд поляната. Сърцето му биеше до пръсване, а във вените му течеше буреносната смес от страст, чувство за вина и адреналин. Любовна връзка с жената на проповедника. Стормхейвън никога не би го допуснал. Той просто бе извършил най-неразумното деяние през живота си. Беше грешка, пълна липса на преценка — ала въпреки това, като се изправи и пое бавно по друга пътека, той се улови, че разпаленото му въображение рисува картината на онова, което би се случило, ако Клеър не се бе изтръгнала от обятията му.

Рано на следващата сутрин Хач пробяга късото разстояние по пътеката, която водеше към базовия лагер и отвори вратата на кабинета на Сейнт Джон. За негова изненада историкът вече беше там, старинната му пишеща машина бе избутана на края на писалището, а пред него бяха струпани половин дузина книги.

— Не вярвах, че ще те намеря тук толкова рано — рече Хач. — Възнамерявах да ти оставя бележка да наминеш към медицинския пункт.

Англичанинът се облегна назад и разтърка уморените си очи.

— Всъщност и аз исках да поговорим. Направих едно интересно откритие.

— Аз също.

И без да казва нищо повече, Хач му подаде дебела купчина от пожълтели листи, напъхани в няколко папки. Сейнт Джон разчисти местенце на отрупаното си бюро и разтвори папките. Постепенно умората се стопи от изражението му. Вдигна един стар като пергамент лист и поклати глава.

— Къде ги намери? — попита той.

— Бяха скрити в един стар шкаф на тавана на къщата ми. Това са архиви от изследванията на дядо ми. Разпознах почерка му на няколко от листите. Той е бил обсебен от съкровището, нали разбираш, и това го е разорило. Баща ми е изгорил голяма част от архивите след смъртта на дядо, но тези май ги е пропуснал.

Сейнт Джон се върна отново към пергамента.

— Изключително — промърмори той. — Някои от тези са убегнали дори на нашите изследователи в „Archivos de los Indios“ в Севиля.

— Моят испански е малко слабоват, тъй че не можах да преведа всичко. Но ето това ми се стори най-интересно. — Хач посочи папка с надпис „Archivos de la Ciudad de Cadiz“. В нея имаше тъмна, размазана фотография на оригиналния ръкопис, доста омърлян от множеството ръце, през които бе преминал.

— Нека видим — започна Сейнт Джон. — „Архив на Кадиския съд, 1661 до 1700 година. Октаво 16.“ Хм. „По време на царуването на свещения император Каролус II — с други думи Карл II — бяхме силно обезпокоявани от пиратите. Само през 1690-а година Кралската сребърна флотилия“ — наричат я Сребърна, макар Flota de Plata да е пренасяла и много злато…

— Продължавай.

— „… бе пленена и ограбена от езичника пират Едуард Окъм и загубите се оценявт на деветдесет милиона реала. Той се превърна в най-голямата напаст, чума, изпратена от самия дявол. В крайна сметка, след множество спорове, тайните съветници ни позволиха да му предадем Меча на Архангел Михаил, нашето най-голямо, най-тайно и най-ужасно съкровище. В името на Бога, нека Той се смили над душите ни, че направихме това…“

Сейнт Джон остави папката и сбърчи заинтригуван вежди.

— Какво означава това: нашето най-голямо, най-тайно и най-ужасно съкровище?

— Нямам представа. Може би са смятали, че мечът притежава някакви магически свойства. И че би могъл по някакъв начин да изплаши Окъм. Нещо от рода на испански Ескалибур.

— Малко вероятно. Не забравяй, че светът тогава се е намирал на прага на Ренесанса и че Испания е била една от най-цивилизованите страни в Европа. Тайните съветници на краля едва ли са вярвали в някакви средновековни предразсъдъци.

— Освен ако мечът наистина е бил прокълнат — промърмори весело Хач и театрално ококори очи.

Сейнт Джон не се усмихна.

— Показа ли вече тези неща на капитан Найдълман?

— Не. Всъщност си мислех да изпратя по електронната поща препис до една стара приятелка, която живее в Кадис. Маркиза Хермионе Конча де Хохенцолерн.

— Маркиза ли? — попита Сейнт Джон.

Хач се усмихна.

— Не би познал, че е такава, като я видиш. Ала си умира да отегчава слушателите си с вековното си видно потекло. Запознах се с нея, когато участвах в движението „Лекари без граници.“ Тя е много ексцентрична, почти на осемдесет години е, ала е първокласна изследователка, ползва всички европейски езици и множество диалекти и архаични езикови форми.

— Може би си прав да потърсиш външна помощ — рече Сейнт Джон. — Капитанът е толкова погълнат от работата по Наводнената шахта, че се съмнявам дали ще намери време да хвърли око на тези неща. Знаеш ли, вчера, след като застрахователният агент си тръгна, той дойде при мен и ме помоли да сравня дълбочината и широчината на Шахтата с различни катедрални кули. След това поиска да се скицират допълнителни подпори, които биха играли ролята на вътрешен крепеж в една катедрала, за да се направи възстановка на натоварванията и напреженията в оригиналната кула на Макалън. На практика — да се обезвреди Шахтата.

— Разбрах това. Вижда ми се дяволски много работа.

— Няма да се занимаваме със същинската конструкция — отвърна Сейнт Джон. — Твърде сложно бе изследването на предишни строежи. — Той посочи с ръка купчината книги. — Отне ми цял ден и цяла нощ да скицирам.

— Тогава най-добре си почини малко. Аз ще ида до склада да взема втория дневник на Макалън. Благодаря ти за помощта при превода.

Хач събра папките и понечи да си тръгне.

— Един момент — спря го Сейнт Джон.

Хач се обърна, а англичанинът се изправи и заобиколи писалището си.

— Споменах ти, че съм направил откритие.

— Точно така, каза го.

— То е свързано с Макалън. — Сейнт Джон се зае да оправя преднамерено бавно възела на вратовръзката си. — Е, непряко свързано с него. Погледни това.

Той взе лист хартия от бюрото си и му го подаде. Хач се взря в единствения ред букви, изписани върху листа:

— Изглежда ми напълно безсмислено — поклати глава Хач.

— Погледни по-внимателно първите седем букви.

Хач ги произнесе на глас.

— Е, Т, А, О… ей, чакай малко. Ета Онис! На нея Макалън е посветил книгата си по архитектура.

Замълча и отново се вгледа в листа.

— Това е таблица на повторяемостта в английския език — обясни Сейнт Джон. — Подреждане на буквите, според вероятността да бъдат използвани в изречения. Криптоанализаторите ги използват за дешифриране на кодирани съобщения.

Хач подсвирна.

— И кога го забеляза?

Сейнт Джон си придаде още по-голяма важност.

— Всъщност в деня след смъртта на Кери. Не съм казвал още никому за това. Само като си помисля, че през цялото време ми е избождало очите. Ала колкото повече си мисля за него, толкова повече неща ми стават ясни. Разбрах, че Макалън е бил нещо повече от обикновен архитект. Щом е знаел за таблицата на повторяемостта, значи навярно е бил свързан с разузнавателните служби на Лондон или най-малкото — с някое тайно общество. Тъй че направих някои проучвания в миналото. И се натъкнах на информации, които са твърде интригуващи, за да бъдат плод на съвпадение. И сега съм вече убеден, че през онези „липсващи“ от биографията му години Макалън е работел за Черната камара.

— Какво?

— Наистина е вълнуващо. Виждаш ли… — Сейнт Джон изведнъж спря насред изречението и погледна през рамо.

Прободен от съчувствена болка, Хач разбра, че Сейнт Джон гледаше към кабинета на Уопнър в очакване на язвителна забележка какво точно прашният архивар намира за вълнуващо.

— Хайде — подкани го Хач. — Можеш да ми обясниш, докато вървим към склада.

— Черната камара — продължи Сейнт Джон, когато излязоха на утринната мъгла, — е била таен отдел на Английските пощи. Задължението на служителите й е било да прехващат кореспонденцията, да снемат съдържанието й, след което да запечатват отново пликовете с подправени печати. Ако документите са били шифровани, били изпращани до т.нар. дешифровъчен отдел. Разшифрованият текст се предоставял или на краля, или на определени високопоставени министри, в зависимост от характера на информацията.