Над тях увисна гребенът на поредната вълна. Бонтер с нарочен тласък звъртя румпела на двигателя. Дингито прескочи гребена, промени курса си и се плъзна в следващата падина.

— Мили боже! — извика Хач, забил отчаяно нокти в банката на носа.

Вятърът малко постихна, когато навлязоха в подветрената сянка на острова. Тук вълните не бяха равномерни и за малката лодка стана по-трудно да язди.

— Обърни назад! — извика Хач. — Приливът ще ни отнесе покрай острова.

Бонтер понечи да отговори, но замлъкна.

— Светлини! — извика тя.

На около триста метра от тях в яростния щорм се появи „Серберъс“, мощните светлини на мостика и на предната палуба пронизваха мрака. Ето, че зави към тях, спасителна гледка в бяло, почти спокойна във виещата буря. „Може би са ни видели — помисли си Хач — не, те наистина са ни видели.“ Сигурно бяха забелязали „Плейн Джейн“ на радара си и идваха на помощ.

— Насам! — изкрещя Бонтер и размаха ръце.

„Серберъс“ забави ход и се завъртя с левия си борд към дингито. Двамата в лодката се оказаха в неспокойно затишие, след като голямата маса на кораба ги заслони от вятъра и вълните.

— Отворете входния люк — извика Хач.

Полюляха се известно време като коркова тапа, а „Серберъс“ си оставаше неподвижен и безмълвен.

— По-бързо, по-бързо — изкрещя нетърпеливо Бонтер. — Замръзваме!

Хач се взря във високата надстройка и чу високия вой на електромотор. Погледна към входния люк в очакване да се отвори. Ала той оставаше затворен и неподвижен.

Зигзагообразна светкавица проряза небето. На Хач му се стори, че видя далеч, нависоко, самотна фигура, която гледаше към тях: силуетът й се очерта на фона на осветлението на мостика.

Воят на електромотора продължи. След това той видя, че харпунът на носа се завъртя бавно към тях.

Бонтер също гледаше слисана.

— Мили боже! — промърмори тя.

— Обърни лодката! — извика й Хач.

Бонтер завъртя рязко румпела надясно и малката лодка се завъртя. С периферното си зрение Хач зърна синкав отблясък горе, над тях. Чу се остър свистящ звук, след това — шумен плясък отпред. Последва силен тътен и вдясно от носа на лодката им изригна гейзер, висок седем-осем метра, осветен в основата си в мъртвешко жълто.

— Експлозивен харпун! — извика Хач.

Последва нов проблясък и експлозия, застрашително близо до тях. Малкото динги се залюля силно, след това се накрени на една страна. След като се измъкнаха от сянката на „Серберъс“, подивялото море ги връхлетя отново. Изригна нова експлозия на харпуна пред носа им.

Без да изрече и думица, Бонтер завъртя отново лодката, даде газ и се насочи право към „Серберъс“. Хач се опита да й изкрещи някакво предупреждение, но след това разбра какво бе намислила. В последния момент завъртя лодката на борд и я удари силно о борда на големия кораб. Намираха се под корпуса, прекалено близо, за да бъдат обстрелвани с харпуна.

— Ще се прехвърлим през кърмата! — извика Бонтер.

Хач се наведе напред да изчерпва водата, но забеляза странна гледка: тънка корда, която пращеше и святкаше във водата, се носеше право към тях. Заинтригуван, той се спря да види какво става. Тогава кордата стигна вълнореза на дингито пред него и с раздиращ трясък носът на дингито изчезна в облак от трески и пушек от дърво. Отхвърлен към кърмата, Хач вдигна глава и видя Стрийтър да се надвесва над перилата с някакво страховито оръжие в ръце, което той оприличи на арбалет със стрелички, насочено право срещу тях.

Преди Хач да успее да изрече нещо, Бонтер отново бе завъртяла лодката и бе дала пълна газ напред. Чу се звук като от някаква дяволска шевна машина и автоматът в ръцете на Стрийтър тропоса водата там, където дингито бе само преди секунда. В следващия миг вече бяха зад кърмата на кораба и отново в лапите на бурята; лодката се подмяташе на всички страни, а водата нахлуваше през разрушения й нос. „Серберъс“ изрева и започна да завива. Бонтер даде рязко ляво на борд и едва не ги преобърна, но насочи лодката към пирсовете на остров Рагид.

Ала малкият извънбордов мотор не можеше да се мери в това зловещо море с мощта и скоростта на „Серберъс“. Хач забеляза в поривите на тежкия шквал, че големият кораб започва да ги настига. Само след минута щяха да бъдат отрязани от малкия вход през рифовете към пирсовете на остров Рагид.

— Насочи се към рифовете! — извика той. — Ако улучиш добре гребена на вълната, можеш да ги прескочиш. Тази лодка едва ли гази повече от трийсетина сантиметра!

Бонтер завъртя лодката на нов курс. „Серберъс“ продължи да ги преследва; настигаше ги неумолимо в бурята.

— Направи му финт, нека си помисли, че до рифовете Ще завием! — извика Хач.

Бонтер докара лодчицата успоредно на рифовете, току до разбиващия се прибой.

— Той си мисли, че ни е гепил! — рече Хач, след като „Серберъс“ зави отново.

Чу се нова разтърсваща експлозия току до борда и в следващия миг Хач вдиша солена вода вместо въздух. Изскочиха от пяната. Един поглед надолу показа, че половината от левия борд бе отнесен от харпуна.

— Имаме само една възможност! — изкрещя той. — Възсядай следващата вълна и да се прехвърлим оттатък.

Подмятаха се болезнено дълго време до рифа, след което той извика:

— Сега!

Бонтер зави потрошеното динги във врящия котел, покрил рифа, и тогава се чу нова експлозия. Хач долови някакъв странен звук на трошене и усети как нещо го изхвърля с все сила във въздуха. След това всичко около него бе само вряща вода и парчета дървена обшивка, както и затихващият, приглушен звук на пукащи се въздушни мехурчета. Усети как нещо го тегли надолу и все по-надолу. Изпита само един кратък миг на ужас, преди всичко да се превърне в наистина пълен покой.

Уди Клей се подхлъзна, удари пищяла си и едва не изрече напразно Божието име. Скалите по брега бяха хлъзгави от изхвърлените водорасли. Реши, че ще е по-безопасно да пълзи.

Болеше го цялото тяло; дрехите му бяха разкъсани; болката в носа бе по-силна, отколкото можеше да си представи; а беше премръзнал почти до вкочанясване. И въпреки това се чувстваше жив, по-жив, отколкото от много години насам. Почти бе забравил това чувство, тази неистова бодрост на духа. Пропадналият протест вече нямаше значение. Всъщност, той не се бе провалил. Посланието бе предадено на този остров. Неведоми са пътищата Господни, ала Той очевидно бе довел Клей на остров Рагид поради някаква причина. Трябваше да извърши нещо тук — нещо от първостепенна важност. Какво точно, той още не знаеше. Но бе убеден, че когато му дойде времето, мисията щеше да му бъде разкрита.

Изкатери се над маркера за високата вода на прилива. Тук можеше да стъпва по-устойчиво; той се изправи и се закашля, да изхвърли и последната морска вода от дробовете си. С всяко закашляне строшеният му нос се пронизваше от ужасна болка. Ала той не й обръщаше внимание. Какво бе казал Свети Лаврентий, когато римляните го пекли жив над мангала с горещи въглени: „Обърни ме, Господи. Изпечи ме и от другата страна.“

Като малък, когато другите деца четяха средновековните романи от поредицата „Харди Бойс“ и биографиите на Бейб Рут и Тай Коб, любимата книга на Клей бе „Книга на мъчениците“ от Фокс. Дори днес, като проповедник, не виждаше нищо грешно в това да цитира буквално епизоди от живота на католическите светци и дори още по-буквално — епизоди от смъртта им. Това бяха хора, осенени от идеи и надарени със смелост да ги претворят, независимо на каква цена. Клей бе до голяма степен уверен, че притежаваше смелостта. Онова, което му липсваше напоследък — той го знаеше най-добре — бяха идеите.

Сега трябваше да намери подслон, да се стопли и да се помоли да му бъде разкрита целта.

Огледа брега, сивкав на фона на черното небе, поразен и обветрен от яростта на бурята. Вдясно от себе си видя в мрака няколко големи скали — онези, които рибарите наричаха „китови гърбове.“ Зад тях бе неестествено сухата лагуна, образувала се след като хората от „Таласа“ изградиха водонепроницаемата камера. Само че морското дъно не бе напълно сухо. Той забеляза с известно задоволство, че прибоят блъскаше безмилостно камерата. Някои от подпорите бяха изкривени, а бетонните панели — разместени. Солидни струи пръски прехвърляха стената при всеки удар на вълните.