Следващия следобед Хач получи съобщение от маркизата.

В долния десен ъгъл на лаптопа му се появи иконката на запечатан плик въздушна поща, което означваше, че има нов e-mail. Ала когато се опита да го отвори, Хач установи, че интернет-връзката му непрестанно се разпадаше. Реши да си почине за малко, изтича до пирса и отплава с „Плейн Джейн“ от стоянката й. След като се отдалечи от острова и вечната му мъглива шапка, свърза модема на лаптопа с клетъчния си телефон и без проблеми отвори съобщението на маркизата. „Какво става с компютрите на този остров?“ — запита се той.

Запали отново дизелите и завъртя „Плейн Джейн“ обратно към остров Рагид. Носът на лодката разсичаше лъскавите като стъкло леки вълни, подплаши един корморан, който се гмурна във водата. Появи се на няколко метра встрани и загреба яростно с крака.

По морската радиостанция изпука метеорологична сводка: смущенията над Голямата плитчина се бяха развили в област от ниско налягане, която в момента се придвижваше към бреговете на Северен Мейн. Ако бурята запазеше сегашния си курс, на следващия ден по обед щяха да излъчат щормово предупреждение за малките съдове. „Типичен североизточен щорм“, помисли си мрачно Хач.

Забеляза необичаен брой лодки за лов на омари, пръснати по целия хоризонт — прибираха кошовете си. Може би се готвеха да посрещнат бурята. Или имаше някаква друга причина. Не бе виждал повече Клеър след Скърцащата полянка, ала Бил Банс му се бе обадил в събота вечерта да му съобщи, че Клей бил насрочил протеста за последния ден на август.

Върна се в кабинета си, допи утайката от кафето и включи лаптопа: гореше от нетърпение да прочете съобщението на маркизата. В типичния си стил, палавата стара дама започваше с описание на поредното си младо завоевание.

По-нататък продължаваше с подробности за бивши любовници и съпрузи и с по-специфични детайли за анатомичните й предпочитания у мъжете. Маркизата винаги се отнасяше към електронната поща като към среда за разпространяване на клюкарски изповеди. Ако още държеше на стила си, то след това съобщението й щеше да се заеме с хроничния й недостиг на средства и със семейното потекло, което можеше да се проследи чак до Свещената римска империя и до самия Алерик Вестгота. Този път обаче тя бе пристъпила с необичайна бързина към информацията, която бе изровила в архивите на Кадиската катедрала. След като прочете и препрочете съобщението й, Хач усети как по гърба му пробягаха студени тръпки.

На вратата се почука.

— Влез — рече Хач и прати съобщението на маркизата към близкия принтер. Вдигна глава към работника, който бе застанал на прага и се смръзна на място.

— Боже мой — извика той и скочи от мястото си. — Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Петдесет минути по-късно Хач вече бързо се изкачваше по пътечката към Наводнената шахта. Лъчите на ниското слънце пламтяха върху водата и превръщаха мъглата около острова в огнен водовъртеж.

Ортанк бе празен, ако се изключат Магнусен и един техник, който управляваше винча. Чу се стържещ звук и от Наводнената шахта се появи масивна кофа, увиснала на дебела стоманена проволка. Хач видя през стъкления люк на пода как екипът до отвора на шахтата наклони кофата настрани и я изсипа в един от изоставените тунели. Чу се силен шум на всмукване и маса кубически метри кал и пръст се сринаха в него. Работниците изправиха изпразнената кофа и я залюляха обратно към Наводнената шахта, където тя отново изчезна от полезрение.

— Къде е Джерард? — попита Хач.

Магнусен наблюдаваше разграфеното като решетка дъно на Шахтата. Погледна го за миг, след което отново се вторачи в екрана си.

— Долу, с екипа от копачи — отвърна тя.

На стената до техника, който управляваше винча, имаше батарея от шест червени телефона, свързани пряко с различни точки от мрежата на острова. Хач вдигна слушалката на онзи, който имаше етикетче:

Прозвучаха три бързи сигнала. В следващия миг чу гласа на Найдълман.

— Да?

Хач дочуваше шумното блъскане около него.

— Трябва да поговорим — рече Хач.

— Важно ли е? — попита Найдълман и в тона му прозвуча раздразнение.

— Да, важно е. Имам нова информация за Меча на Архангел Михаил.

Последва пауза, в която блъскането долу се засили.

— Щом е наложително — отвърна най-сетне Найдълман, — ще трябва да слезеш тук, долу. Тъкмо сме по средата на монтажа на няколко нови подпори.

Хач остави слушалката, взе осигурителен колан и каска, след това излезе навън и се спусна по стълбицата към платформата. В падащия сумрак Шахтата изглеждаше още по ярко осветена, от нея към мъглата се издигаше мощен стълб светлина. Един от работниците на входа му помогна да се качи в електрическия асансьор. Той натисна бутона, малката платформа се заклати и пое надолу.

Мина през блестящата паяжина от титанови подпори и кабели и се възхити неволно на сложността й. Лифтът се спусна покрай екип, който проверяваше група подпори на тринайсетметровата платформа. След минута и половина спускане вече можеше да се види дъното на Наводнената шахта. Тук работата бе много по-интензивна. Калта и мръсотиите бяха изчистени, бе издигната цяла батарея лампи. От дъното на Шахтата сега се спускаше по-малък кладенец, укрепен от всички страни. На тънки кабели се люлееха няколко инструменти и измервателни уреди — навярно принадлежащи на Магнусен или може би на Ранкин. Проволката на винча се спускаше в единия ъгъл, а в срещуположния бе застопорено титановото стълбищно устройство. След като слезе от лифта, Хач продължи надолу по стълбата и попадна в адски шум: от лопати, чукове, от филтриращите въздуха апарати.

На десетина метра по-долу стигна до същинското дъно на разкопките. Тук под погледа на обектива на самотна камера от вътрешната телевизионна мрежа, работниците копаеха пропитата с влага почва и я товареха в голяма кофа. Други използваха смукателни тръби, за да изтеглят водата и калта. Найдълман стоеше в единия ъгъл, нахлупил каска на строител, и ръководеше поставянето на подпорите. Стрийтър се въртеше наоколо с комплект планове в ръка.

Малин се запъти към тях и капитанът му кимна.

— Изненадан съм, че досега не слезе да видиш какво става тук — рече той. — Сега, след като Шахтата е стабилизирана, можем да продължим последните разкопки с пълна скорост.

Последва пауза, в която Хач не отговори нищо.

Найдълман го погледна с белезникавите си очи.

— Знаеш колко сме притиснати от времето — рече той. — Надявам се, че това което ще ми кажеш, е много важно.

През седмицата след смъртта на Уопнър у него бе настъпила голяма промяна. Изражението на спокойна увереност се бе изпарило ведно с хладнокръвието, което го обгръщаше като мантия още от първия ден, когато влезе в кабинета на Хач и погледна към река Чарлз. Сега Хач трудно можеше да определи изражението му: на изнурен, почти обезумял, обзет от решителност мъж.

— Важно е — отвърна Хач. — Но трябва да ти го кажа насаме.

Найдълман задържа малко по-дълго очите си върху него. След това погледна часовника си.

— Слушайте! — обърна се той към останалите. — Смяната свършва след седем минути. Спирайте работа, качвайте се горе и кажете на следващия екип да слезе малко по-рано.

Работниците оставиха инструментите си и се заизкачваха по стълбата към асансьора. Стрийтър остана безмълвен там, където си беше. Големите тръби млъкнаха, а напълнената наполовина кофа пое нагоре към повърхността, люлеейки се на тежката си стоманена проволка. Стрийтър продължи да стои мълчалив настрани. Найдълман се обърна рязко към Хач.