Литмир - Электронная Библиотека

Той махна с палец по посока на мониторите от вътрешната телевизионна система, които бяха побелели от снежинки.

Ала Бонтер продължи да се взира в слабата светлинка от дъното на Шахтата.

— А Стрийтър?

— Не съм го виждал, откакто по-рано през деня ни дойде на гости цялата онази компания от лодки за лов на омари.

Бонтер се отдръпна от стъкления под.

— Найдълман дали е проникнал в камерата?

— Както ти казах, нямам видео-достъп. Единственото, с което разполагам, са данните от уредите. Поне сонарът за търсене на твърди тела сега дава по-ясни сигнали, след като бе изхвърлена пръстта. Опитах се да направя напречно сечение на…

Гласът му стихна и в същия миг Бонтер усети лека вибрация, едва доловимо потреперване. Погледна през прозорците и изведнъж я обля вълна от страх. Ала посмачканата водонепроницаема камера още сдържаше яростта на морето.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Ранкин, взрян в екрана на сонара.

— Усети ли го? — попита Бонтер.

— Дали съм го усетил ли? Мога да го видя ето тук.

— Какво беше?

— Проклет да съм, ако знам. Доста по-плитък сигнал, за да е земетресение, а и не излъчва съответстващите Р-вълни. — Той бързо набра няколко клавиша. — Ето, отново спря. Обзалагам се, че е пропадане в някой страничен тунел.

— Виж какво, Роджър, нуждая се от помощта ти — рече Бонтер, постави мократа пластмасова чантичка върху един команден пулт и дръпна ципа й. — Виждал ли си машина като тази тук?

Ранкин продължаваше да следи монитора си.

— Каква е тя?

— Радметър. Използва се за…

— Чакай малко. Радметър ли? — Ранкин отмести погледа си от монитора. — Е, по дяволите. Ами да, знам какво е. Тези играчки не са никак евтини. Откъде го взе?

— Можеш ли да работиш с него?

— Малко или много — да. Минната компания, за която работех, използваше подобна машинка за проследяване на жилата от залежи при сринати пластове. Не беше обаче чак толкова усъвършенствана като тази.

Той приближи, включи уреда и набра няколко команди на миниатюрната клавиатура. На екрана се появи ярка триизмерна решетка.

— Насочваш този детектор — рече той и отмести приличащия на микрофон израстък — и той картира радиоактивния източник върху екрана. Силата на излъчването се обозначава цветово. Синьото и зеленото означават най-ниско равнище на радиация и така нагоре по спектъра. Бялото означава най-силно излъчване. Хм, това нещо се нуждае от калибриране.

Екранът бе изпъстрен със сини чертички и точици. Ранкин набра още няколко клавиша.

— По дяволите, получавам прекалено голям околен „шум“. Машинката сигурно се е побъркала. Като всички останали тук наоколо.

— Машината си работи добре — рече спокойно Бонтер. — Тя улавя радиацията от Меча на Архангел Михаил.

Ранкин я погледна и присви очи.

— Какво каза?

— Че мечът е радиоактивен.

Ранкин не сваляше очи от нея.

— Будалкаш ме.

— Не те будалкам. Радиоактивността е причината за всичките ни проблеми.

Бонтер бързо му обясни; Ранкин я бе зяпнал, а устните му мърдаха беззвучно под гъстата брада. Когато свърши, тя се приготви за неизбежния спор.

Ала такъв не последва. Ранкин продължи да я гледа, а косматото му лице изразяваше единствено объркване. То постепенно се проясни и той неочаквано кимна, при което и голямата му брада се заклати.

— По дяволите, това май е единственото обяснение за всичко. Питам се…

— Нямаме време за размишления — прекъсна го остро Бонтер. — Не бива да позволим Найдълман да отваря касетката.

— Да — рече бавно и все още замислен Ранкин. — Да, сигурно е адски радиоактивен, щом лъчението си пробива път чак до повърхността. Мамка му, той може да ни изпържи всичките. Нищо чудно, че техниката се държеше така. Чудо е, че сонарът се изчисти достатъчно, за да…

Думите застинаха недоизречени на устните му, когато погледът му отново се спря върху набора от уреди.

— Христос на колело — рече удивен той.

53.

Найдълман стоеше неподвижен на дъното на Наводнената шахта. Над главата му се чуваше бръмченето на асансьора, който отнасяше Стрийтър и Хач нагоре по стълбищното устройство, където те се изгубиха в гората от греди и подпори.

Найдълман не чу лифта да спира. Погледна към Магнусен, която бе долепила лице до отвора в желязната плоча; дишаше учестено и задъхано. Без да й казва нищо, той я отмести встрани — тя се движеше мудно, сякаш бе изтощена или полузаспала — след това взе осигурителното си въже, закопча го за стълбата и се спусна през отвора.

Приземи се до касетката с меча, като междуврменно предизвика няколко подрънкващи потока от скъпоценни метали. Стоеше там, вторачен в касетката, сляп за богатството, изпълнило камерата. След това коленичи почти благоговейно; погледът му галеше всеки детайл от ковчежето.

Беше около метър и половина дълго и шейсет сантиметра широко, страниците му бяха от гравирано със сребро олово, ъглите и ръбовете бяха украсени със сложни златни орнаменти. Самото ковчеже бе прикрепено към пода на криптата със съкровището с четири кръстосани железни ленти: необичайно груба клетка за такъв великолепен затворник.

Вгледа се по-отблизо. Ковчежето стоеше на четири подобни на лапи крака от чисто злато. Всяко краче бе с формата на орлови нокти, впити в очна ябълка; очевидно произходът им бе бароков и са били добавени много по-късно. И наистина — изглежда цялата касетка бе някаква амалгама от стилове, които можеха да се датират от тринайсети век до ранния испански барок. Очевидно украсата на оловното ковчеже е била добявана през вековете, като всяка следваща е била по-разкошна от предишната.

Найдълман докосна фината изработка и с учудване откри, че бе почти топла. Той мушна ръката си под металната клетка и прокара тънки пръсти по гравировката. Нито един ден през последните години не бе минал без да си представи този миг. Често си бе мислил какво ли щеше да изпита като види това ковчеже, като го докосне и го отвори — и когато най-сетне извади съдържанието му.

Бе прекарал часове в размисъл за вида на меча. Понякога си го представяше като голям римски меч от електрон33, а дори и като самия Дамоклев меч.

Друг път го виждаше като варварско сарацинско оръжие, украсено със злато и със сребърно острие, или като грамаден византийски плосък меч, инкрустиран със скъпоценни камъни, който човек трудно може дори да повдигне. А кой знае, дали това не бе мечът на Саладин34, отнесен от някой рицар-кръстоносец, изкован от най-фина дамаска стомана, украсена със злато и диаманти от мините на цар Соломон.

Тези размишления го изпълваха със силни чувства, по-изумителни от всичко друго, което бе изпитал. „Така навярно би трябвало да се почувства човек, когато се възправи пред лицето на Бог“, мислеше си той.

Спомни се, че не разполагаха с много време. Отдръпна ръце от гладкия метал на ковчежето и ги положи върху един от стоманените обръчи, които го опасваха. Подръпна отначало предпазливо, а после — по-силно. Клетката, която обгръщаше ковчежето, бе солидна и не помръдна. Странно е, помисли си той, че лентите минаваха през отвори в пода и изглежда бяха закрепени за нещо под него. Изключителните мерки за сигурност само потвърждаваха безценната му стойност.

Бръкна в джоба си, извади малко ножче и изстърга ръждата от най-близката лента. Паднаха няколко люспи и под тях се показа блестящата стомана. Щеше да се наложи да използва горелката и да среже лентите, за да освободи ковчежето.

Ходът на мислите му се наруши, когато долови учестено дишане. Вдигна глава и видя Магнусен да се взира през отвора. На светлината на окачената лампа очите й изглеждаха тъмни и трескави.

— Донеси горелката — рече той. — Ще срежа лентите, за да освободя ковчежето.

След по-малко от минута тя се приземи тежко до него. Коленичила и забравила за горелката, тя се взираше в морето от богатства. Вдигна шепа златни дублони и дебели луидори и ги остави да изтекат през пръстите й. След това взе още една шепа, този път по-бързо, след това отново и отново. Удари с лакът едно дървено сандъче, то се разпадна на прах и от него се пръснаха диаманти и камъчета червен халцедон. Паникьосана за миг, тя се залови да ги събира, тъпчеше блещукащите камъчета безразборно в джобовете си; залитна напред и в бързането си разкъса още торби. После зарови лице върху безценната маса, с ръце в разпиляното злато, като истерично се смееше, а може би ридаеше, или и двете едновременно.

вернуться

33

Електрон — сплав от злато и сребро. — Б.пр.

вернуться

34

Сала-ед-дин-Юсуф ибн Аюб (1137–1193) става султан на Египет през 1174-а година, нахлува в Палестина и завладява Йерусалим. Атакуван е от кръстоносците на Ричард Лъвското сърце и френския крал Филип II. Сър Уолтър Скот му отделя доста място в „Талисманът“ (от поредицата „Кръстоносците“ — 1825 г.). — Б.пр.

81
{"b":"200051","o":1}