— Не ме ли чухте? — извика Дони. — Няма да се качвам на никаква линейка.

Професорът се обърна и го фиксира със строг поглед.

— Още една дума и ще те вържат на носилката като луд за връзване. Така или иначе ти ще отидеш.

Последва кратка пауза.

— Добре, сър — отвърна Труит.

Хач грабна фенерче и се обърна да погледне Бонтер; изпълнените й с решителност очи надничаха изпод прекалено голямата жълта гумена шапка.

— Тя е толкова способна, колкото си и ти — рече професорът. — Дори повече, ако трябва да бъда откровен.

— Защо ти е да се заемаш с това? — попита Хач.

В отговор Бонтер плъзна ръка под лакътя му.

— Защото за мен ти си нещо специално, мосю доктор. Нещо много специално за мен. И никога няма да си простя, ако остана тук, а с теб се случи нещо лошо.

Хач се поспря да прошепне на професора наставленията си за лечението на Труит, след което изтичаха под проливния дъжд. През последния час бурята се бе засилила значително и на фона на виещия вятър и плющящите клони на дърветата Хач можеше да чуе грохота на разбиващите се атлантически вълни, които се стоварваха върху брега — ревът бе тъй басов и мощен, че го усещаше по-скоро като свиване в стомаха, отколкото с ушите си.

Втурнаха се по залетите улици, покрай къщите със затворени с капаци прозорци; поради преждевременно настъпилия мрак лампите вече бяха запалени. Само за минута Хач се измокри до кости въпреки гумираното яке. Когато наближиха кея, блесна огромна синкава светкавица, последвана от гръмовен тътен. Веднага след това Хач чу изпращяването на трансформатора при входа на пристанището. Градът мигновено потъна в мрак.

Проправиха си път по кея и внимателно слязоха на хлъзгавото мостче, което водеше към понтона. Всички дингита бяха привързани към тресящата се конструкция. Хач извади нож от джоба си, отряза въжето на дингито на „Плейн Мери“ и с помощта на Бонтер го спусна във водата.

— Ако се качим двамата, водата може да го залее — рече Хач, докато се качваше. — Ще се върна да те взема.

— Само посмей да не го направиш — отвърна Бонтер; изглеждаше комично в прекалено големите й пуловер и яке.

Без да си прави труда да пали двигателя, Хач прекара греблата през ключовете и загреба към „Плейн Джейн“. Водите в пристанището бяха все още относително спокойни, ала вятърът бе вдигнал къса остра вълничка. Дингито подскачаше нагоре-надолу, стоварваше се в падините между две вълни и опасно потреперваше. Докато гребеше с гръб към морето, Хач виждаше смътните очертанията на града на фона на тъмното небе. Погледът му бе привлечен от тясната и висока сграда на жилището на пастора — досущ като дървен показалец в мрака. Последва проблясък от мъртвешка светлина и в този кратък миг на ослепителна светлина Хач видя, а може би му се стори, че вижда Клеър — облечена в жълта пола, с ръка, подпряна на дървената каса на отворената врата, взряна в морето към него. След това мракът отново погълна всичко.

Дингито се допря с глух удар о лодката му. Той го привърза към кърмовия кнехт, изкачи се на борда, провери двигателя, след това изрече една къса молитва и натисна стартера. „Плейн Джейн“ оживя веднага. Докато изтегляше котвената верига през клюза, Хач още веднъж изпита облекчение, че си бе осигурил толкова добър мореходен съд.

Включи муфата и даде ход, след което направи голям кръг и мина покрай кея. Със задоволство видя как Бонтер скача на борда със завидно моряшко умение, въпреки несъразмерните й дрехи. Тя навлече спасителната жилетка, която Хач й хвърли, след това напъха косата си под шапката с голяма периферия. Хач погледна компаса и отправи взор към морето — към двата светещи буя и входния буй с камбанката на входа на залива.

— Когато излезем в открито море — рече той — ще поддържам курс диагонално на вълните с половин газ. Ще ни подхвърля адски, тъй че се дръж здраво. Стой наблизо, в случай, че ми потрябва помощ на щурвала.

— Ти си глупчо — отвърна Бонтер, нервността й бе превърнала чувството й за хумор в сприхавост. — Да не мислиш, че бури има само около Мейн? Това, което искам да узная, е за какво е нужно това налудничаво пътешествие?

— Ще ти кажа — рече Хач, взрян в морето. — Но никак няма да ти хареса.

Клей се взираше в ревящия мрак, стиснал щурвала с изнурени ръце. Лодката се забиваше във всяка висока вълна с оглушителен шум и разтърсване, водата заливаше носа, а вятърът откъсваше бяла пяна от гребените. Пяната на свой ред обливаше прозорците на рулевата рубка, когато корабчето се плъзгаше опасно по склона към падините между две вълни. За миг всичко потъваше в неочаквана, безветрена тишина, след това лодката се издигаше с умопомрачителен крен и цикълът започваше отново.

Десет минути по-рано, когато опита да запали предния прожектор, разбра, че са изгорели някои бушони и че бе изгубил до голяма степен електрическото си захранване. Резервните акумулатори също бяха извън строя — не ги бе проверявал, а знаеше, че би трябвало да го стори. Ала сега го занимаваше друго: малко преди това „Серберъс“ вдигна котва и отплава, без да обърне внимание на сирената му — големият бял корпус пое неумолимо в черното, развилняло се море. Останал сам, подхвърлян жестоко от вълните, той го следва известно време, викаше го безуспешно, докато корабът не изчезна в кипящата тъма.

Огледа кабината, опитваше се да оцени ситуацията. Сега вече осъзна, че бе допуснал сериозна грешка, когато последва „Серберъс“. Щом не му обърнаха внимание преди, сега със сигурност няма да спрат, за да го сторят. Освен това отвъд сянката на подветрената страна на остров Рагид океанът буквално вреше: източното вълнение се сблъскваше с отлива и се образуваше злокобна, висока, объркана вълна. Лоранът не работеше, единственото му навигационно средство оставаше компасът на нактоуза. Опитваше се да управлява по компас и по счисление. Ала Клей знаеше, че никак не го биваше за щурман и без светлина можеше да вижда показанията на компаса единствено при проблясването на светкавиците. В джоба си имаше фенерче, ала не можеше да го извади, тъй като се налагаше да управлява с две ръце.

Фарът на Бърнт хед не се виждаше, а виещият вятър и шумът на прибоя бяха толкова силни, че току виж налетял върху буя с камбанката без изобщо да го види. Клей прегърна щурвала и се наведе върху него, опитваше се отчаяно да измисли нещо. Островът бе на по-малко от половин миля разстояние и преподобният знаеше, че дори за опитен мореплавател щеше да бъде трудна задача да прекара лодката си през рифовете към кея на „Таласа“ в такова време. Но дори яростната му решителност да слезе на остров Рагид да се бе разколебала, то изминаването на шест мили в този ад до Стормхейвън щеше да бъде още по-трудно.

На два пъти му се стори, че чу басовото бумтене на двигателите на „Серберъс“. Но в това нямаше логика: той първо се насочи на изток, а после на запад, сякаш търсеше или изчакваше нещо.

Погледна компаса при една светкавица, стиснал щурвала в отслабващите си ръце, а лодката пропадна в поредната падина. Коригира леко курса и се насочи почти направо към морето. Лодката потрепери и се заби в следващата разпенена вълна, отвесна стена от черно-сива вода се издигна от носа й — все по-високо и по-високо — и той осъзна, че тази промяна в курса бе грешка. След като вълната се стовари върху рубката, цялата лодка бе натисната надолу, подложена на болезнено усукване. Огромната сила на вълната изкърти един от прозорците от рамката му и морската вода връхлетя Клей. Имаше време само да обгърне щурвала и да се притисне към него с все сила, за да преодолее удара.

Лодката потрепери, натискана все по-силно надолу във врящото море и тъкмо когато си мислеше, че ще се разбие, усети с благодарност, че плаваемостта й се възстановява. Лодката се надигна, вълните се разцепиха и се оттекоха по палубата. След като тя изкачи поредния гребен, той зърна за миг надигналия се, изпъстрен с пяна океан. Пред него бе сянката на по-спокойна вода — подветреният бряг на остров Рагид.