Потта може да ти разкрие много.

Когато по четиринайсет часа на ден бъхти под жаркото слънце в лучената нива, превитата надве жена има по-различна пот от тази на мъжа, наближил пропускателен пункт в Мексико с молитва към Ла Санта Муерте1 точно тия federales2 да не си пълнят джобовете при враговете, от които бяга. Десетгодишно момче, втренчено в дулото на „Зиг зауер“, има пот, по-различна от тази на жена, която се влачи през пустинята и се моли на Девата скривалището с водата да се окаже точно там, където го показва дадената ѝ от койотите3 карта.

Потта е историята на едно тяло, сгъстена в наниз скъпоценни камъни на челото и в солени петна по ризата. Разказва ти всичко за това как някои са се озовали на правилното място в грешния момент и дали ще доживеят да видят следващото утро.

Кацнал високо над централния сондаж на „Сайпръс 1“, Анхела Веласкес следеше как нагоре по „Каскейд трейл“ се мъкне Чарлз Бракстън. Потта по челото на адвоката му говореше, че някои далеч не са така важни, както си мислят.

Нека в кантората си Бракстън да се перчи и да крещи на секретарките си. Нека в съдебната зала горделиво да крачи като сериен убиец на лов за нови жертви. Но все едно колко се големее адвокатът, в края на деня задникът му пак принадлежи на Кейтрин Кейс — и когато тя ти рече бързичко да свършиш нещо, не просто се юрваш, pendejo4, а търчиш, докато ти гръмне сърцето и не можеш мръдна повече.

Пътеката се виеше около охладителния сондаж и нагоре по склона Бракстън беше принуден да се навежда под папратите и да се препъва покрай пълзящите бенгалски фикуси. Промъкваше се между групички туристи, позиращи за селфита пред преплитащите се водопади и висящите градини, които се спускаха по етажите на аркологията5. Пробиваше си път нагоре, зачервен и каталясал. Покрай него се стрелкаха бегачи по шорти и потници с уши, задавени от музика и тътена на здравите си сърца.

Много може да се научи от потта на даден човек.

Тази на Бракстън говореше, че все още храни страх. И за Анхела това означаваше, че засега е благонадежден.

Адвокатът забеляза Анхела, кацнал на моста, обкрачил широката бездна на централния сондаж. Помаха му уморено и му даде знак да слезе и да го пресрещне. Усмихнат, Анхела му върна поздрава отвисоко и се престори, че не го е разбрал.

— Слез долу! — извика му Бракстън.

Анхела се усмихна и пак помаха.

Победен, адвокатът се прегърби и стисна зъби за последното изкачване към убежището на партньора си.

Анхела се облегна на перилата и се наслади на гледката. Отвисоко се процеждаше слънчева светлина, озаряваше бамбука и магнолиите, осветяваше тропическите птички и хвърляше по обраслите с мъх езерца слънчеви зайчета като от джобно огледалце.

Хората далеч отдолу бяха по-малки и от мравки. Изобщо не приличаха на живи — просто точиците на туристи, жители и персонала в казиното, досущ като в архитектурните модели на биотектите на „Сайпръс 1“: миниатюрни моделчета на хора, които пият миниатюрните си латета на миниатюрните тераски на миникафененца. Миниатюрни моделчета на дечица, преследващи пеперуди по пътеките, докато миниатюрни моделчета на играчи цепят и удвояват на миниатюрните моделчета на масите за блекджек в затънтените пещери на казината.

Бракстън тежко се изкачи по моста. Изпъшка:

— Защо не слезе долу? Казах ти да се смъкнеш!

Захвърли куфарчето си на дъските и се провеси на перилата.

— Какво ми носиш? — попита Анхела.

— Хартии — изхъхри адвокатът и махна с изтощена ръка към „дипломата“ си. — За Карвър Сити. Току-що получихме решението на съдията. Смазахме ги.

— И?

Бракстън се опита да каже още нещо, но не успя да събере дъх за думите. Лицето му беше подпухнало и зачервено. Анхела се почуди да не вземе да получи сърдечен удар, а после се помъчи да реши точно колко би му пукало, ако наистина стане така.

Първата му среща с Бракстън се беше състояла в кабинета на адвоката в щаба на Водно стопанство на Южна Невада. Човекът разполагаше с изглед от пода до тавана към Карсън Крийк — риболовната река на „Сайпръс 1“ — в участъка, където тя шуртеше през различни етажи на аркологията, преди да я изпомпят обратно на горния край на системата, за да мине през нов пречиствателен цикъл. Голям и скъп прозорец към дъговите пъстърви и водната инфраструктура — и добро напомняне защо Бракстън повдига делата си от името на ВСЮН.

Тогава адвокатът се разпореждаше властно с трите си асистентки, по случайност и трите — хубавици, изловени още от колежа по право с обещания за разрешителни за постоянно пребиваване в „Сайпръс“, и говореше с Анхела, сякаш е второкласен посетител. Все едно е склонен да толерира поредния нищожен питбул на Кейтрин Кейс поне дотогава, докато продължава да оставя натръшкани подире си другите псета, по-големи от него.

На свой ред Анхела прекара срещата в опити да прецени как човек като Бракстън е станал толкова голям. Хората извън „Сайпръс“ не дебелееха като него. През целия си по-ранен живот питбулът не беше виждал подобно на Бракстън същество и откри, че е възхитен от него и обожава натрупаната плът на човек, който знае, че е в безопасност.

Ако краят на света настъпеше — както Кейтрин Кейс твърдеше, че ще стане — според Анхела от Бракстън щеше да излезе чудесно блюдо. И това на свой ред го улесняваше да подари живота на този pendejo от „Айви Лийг“, нищо че бърчеше нос срещу гангстерските татуировки на посетителя си и белега от ножа, цепнал бузата и гърлото му.

„Време е да си сменим ролите“ — помисли си Анхела, докато гледаше как от носа на Бракстън капе пот.

— Карвър Сити загуби обжалването — изпъшка адвокатът най-сетне. — Съдиите се канеха да се произнесат тази сутрин, но ние претоварихме графика на съдебните зали. Отложихме цялото дело до края на работния ден. Карвър Сити ще скача като хамстер в колело, за да попълни ново обжалване… — той вдигна куфарчето си и щракна закопчалката. — Няма да успеят.

Извади папка с лазерни холограми на документи.

— Това са ти съдебните заповеди. Имаш време до отварянето на съда утре, за да наложиш законните ни права. Щом Карвър Сити подаде обжалването, ситуацията се променя. Тогава като минимум ще те съдят за нанесени щети. Но до отварянето на съдебните зали утре ти просто защитаваш правото на частна собственост на гражданите на великия щат Невада.

Анхела разлисти документите.

— Това ли са всичките?

— Всичко, което ти трябва, стига да приключиш задачата тази нощ. Започне ли утрешният работен ден, връщаме се към мотаенето на дела и размяната на клюкарски сведения.

— И ще си се потил яката за нищо.

Бракстън ръгна Анхела с дебелия си пръст:

— Внимавай да не се случва!

Този намек за заплаха разсмя събеседника му.

— Вече съм си взел разрешителното за пребиваване, cabrón6. Върви да си плашиш секретарките.

— Това, че си любимец на Кейс, не значи, че не мога да ти вгорча живота.

Анхела не вдигна очи от съдебните заповеди:

— Само защото си псе на Кейс, не значи, че не мога да те метна от този мост.

Печатите и гербовите марки изглеждаха наред.

— С какво държиш Кейс, че си толкова недостижим? — поинтересува се Бракстън.

— Има ми доверие.

Адвокатът се разсмя, изпълнен с недоверие. Докато прибираше и подреждаше холокопията, Анхела му каза:

— Хората като теб си записват всичко, понеже знаят, че всички са лъжци. Така си вадите хляба вие, адвокатите… — той плесна Бракстън по гърдите със снопа съдебни документи и се ухили. — И това е причината Кейс да ми вярва на мен и да се отнася с теб като с псе — ти си онзи, който си записва всичко.