Мария не възрази, когато Ратан поднесе тубичка към носа ѝ. Краката ѝ омекнаха, но той я задържа в обятията си. Надървеният му член се притисна плътно към корема ѝ, ръчкаше я, настояваше за своето. За обещание. Мария му се усмихна, пристрастена към докосването, към въздействието на прегръдката му върху нея. Нищо чудно, че Сара се занимаваше с това. Мария летеше. Пълна с живот. Досега беше мъртва — вероятно бе стояла мъртва целия си живот — но сега беше жива.

Танцуваха заедно за Ратан, само двете, плътно прегърнати. Устните на Сара бяха върху нейните и Мария се изненада, че няма нищо против. Езикът на приятелката ѝ — влажен, странен и горещ, докосна алчно устата ѝ. Момичето я остави да се отвори. Отвърна на целувката на Сара и мехурчетата се надигнаха в нея.

Ратан се приближи изотзад и се притисна към задника ѝ. Мария простена помежду им като пълнеж на сандвич в обятията им и ритъма, телата им се притискаха към нея, горещи и бързи. Ръцете на мъжа се плъзнаха по тялото ѝ в търсене на гърдите. Мария не се притесняваше, че хората ги гледат. Не се притесняваше, че е на показ.

Отново целуваше Сара, целуваше я силно, натискаше се в устата ѝ, копнееше за устните ѝ. В нея се разрастваше глад, толкова силна нужда, че не я разбираше, не разбираше нищо друго, освен че е изгладняла за Сара и за целувката ѝ.

Напуснаха клуба и се изсипаха в горещата, задимена нощ. Около тях се кълбяха ароматът на далечни горски пожари и прахоляк от мъртви ферми.

От мъглата изникна младеж в бяла престилка с пиърсинг в черно и кост на носа. Взе да вика такси. Натъпкаха се в колата — вързоп от смях и крайници, който се понесе през улиците и през задимения мрак.

Мария беше сигурна само, че се радва, че е намерила тази дрога и това усещане и че Сара е тук. Радваше се, че Сара отново я прегръща и я придърпва към себе си, че смъква презрамките на опънатата ѝ рокля и отново разголва гърдите ѝ.

Изви се с желанието да усети устните на Сара върху своите и отчаяна да стори същото, да разголи малките гърди на приятелката си, да погълне онези розови зърна, така различни от нейните, отчаяна и гладна за вкуса на плътта на Сара.

Ратан можеше да прави каквото си ще, стига Мария да имаше Сара. Сара беше важна. Само тя. Ръката на Сара се плъзна между бедрата на момичето. Мария отвори крака, закопняла за ласката.

Ето.

Мария усети как очите ѝ се ококорват като луната, втренчени в полуделите сини очи на Сара. Беше повече от наелектризиращо. Имаше чувството, че едновременно и лети, и пада.

Внезапно се ужаси от глада си. Почти не забеляза, че са излезли от колата, че минават през охрана и обезопасени асансьори, че и тримата се издигат в небето. Мария искаше само да докосва Сара. Искаше бълбукащата мощ на наркотика и допирът до приятелката ѝ да продължават завинаги. Беше ужасена, че ще изчезнат. Че мигът ще свърши и ще я остави изгладняла, сама и лишена от Сара.

Леглото на Ратан беше достатъчно голямо за всички им. Докато се събличаше, Мария откри, че тялото ѝ е хлъзгаво и лепне от пот и жажда. Отново падна в обятията на Сара. Усети ръцете на Ратан на бедрата си и члена му, притиснат силно към задничето ѝ; усети го да ръчка между краката ѝ с пръсти, натискаше се, буташе навътре, после още по-навътре. Заболя я.

За миг тя се опита да се бори, но той не я пусна, а после дланите на Сара обгърнаха лицето ѝ и тя придърпа Мария към себе си с разбиране в очите.

Придърпа я и зацелува устните ѝ, бузите, клепачите и ѝ шепнеше в ухото, докато мъжът блъскаше ли, блъскаше.

Прошепнатите успокоения на Сара съвпадаха с ритъма му.

— Ще плати, ще плати, ще плати.

Къщата на Луси Монро беше едноетажна и с ниска стреха. Дебели тухлени стени и лични соларни панели, здраво приковани към покрива, досущ пациенти на лудница с опасност за бягство. Старовремски „еко“ дизайн с веранда, засенчена с навес от хвойнови трупи, защитени от провиснал синьо-зелен гумиран брезент с такъв вид, сякаш е откраднат от стар Комиккон по времето, когато Финикс все още е успявал да провежда истински фестивали.

Под странен ъгъл в предния двор беше паркиран очукан форд с ръждиви джанти и надградени гуми — зверски пикап с вид, все едно е изкарал към милион мили в пустинята и все още гори от желание с бой да си пробие път навън от ада.

Няколко кокошки се пръснаха с кудкудякане пред теслата на Анхела, когато той паркира. Слезе и се облегна на колата. Повечето имоти в съседство с дома на журналистката бяха защитени със стени от циментови блокчета, които криеха от чужди погледи каквото се намираше зад тях.

Малко по-нататък по улицата му се стори, че забелязва бежански лагер — колиби от тенекия и шперплат и палатки „Келти“. Зачуди се дали пък някой е успял да прокара сонда до стара водоснабдителна тръба. Наблизо нямаше хуманитарни помпи, така че беше странно да има лагер. Кейс никога не би допуснала такова нещо във Вегас. Не може да оставяш хората да точат вода, ако не си плащат за нея. Още една причина Финикс да умира.

Анхела си сложи слънчевите очила и зачака.

Както прецени, ако Луси беше вътре, щеше да го наблюдава и да се опитва да реши какво да прави. Да го познае и вероятно да не ѝ хареса. Така че чакаше, даваше ѝ време да свикне с идеята, че си има посетител. Беше играл ролята на нежелан гост достатъчно пъти, та да е развил ритуали за процедурата. Беше превърнал в своя специалност доставянето на лоши новини на хора, на които предстои да изгубят водата си. Да се изправиш срещу неприемането, винаги беше опасен бизнес.

Анхела по навик взе да проучва покривите наоколо в търсене на камери и снайперисти, но нищо не му се наби в очите.

Под пикапа на Луси с изплезен розов език се въргаляше черно-сивкав помияр — мелез с австралийска овчарка. Изглеждаше твърде прегрял, за да му пука за нашественика. Едно пиле взе да кълве право пред носа на кучето. То дори не си даде труда да джафне.

Анхела реши, че е отпуснал на Луси Монро достатъчно време. Отвори вратата на дворчето и изстърга с нея натрупан прахоляк. Кучето наостри уши — не към Анхела, а защото едновременно се отвори и вратата на къщата.

Журната излезе отвътре — сянка, изпълзяваща изпод брезентовия навес под горещото слънце — и се спря спокойно, предизвикателно, пъхнала ръце в задните си джобове. Сурово каза:

— Какво правиш тук?

Когато я беше видял в моргата, му се стори различна. Беше издокарана с цел да получи уважение от ченгетата и медиците. По-професионална. Сега носеше прилепнали избелели джинси, които очертаваха бедрата ѝ, и тениска с обло деколте, провиснала свободно над малките ѝ гърди. Домашни дрехи, все едно я е заварил да си върши домакинската работа.

— Надявах се да поговорим — отвърна Анхела.

Тя врътна глава към колата му:

— Знаех си, че не си ченге.

— Не.

— Но се преструваш на такова.

Беше враждебно настроена, но въпреки това според Анхела си беше същата като предния път. Може да носеше различни дрехи, но очите ѝ бяха същите. Сиви очи, видели твърде много — и узнали твърде много.

Според него очите ѝ бяха като открити езера, каквито се срещат в дълбоките сенки на варовиков каньон. Спасение и упокой наведнъж. Студени води, които, когато коленичиш да отпиеш, ти показват собственото ти лице да те зяпа от дълбините. Пълно освобождаване. Място, където без съжаления може да се удавиш.

— Според мен предишния път не започнахме добре — каза Анхела.

— Мислиш ли?

Журналистката извади ръце от задните си джобове. В едната ѝ длан матово блестеше пистолет. Черен, малко по-голям от дланта ѝ. Кажи-речи само пълнител и късата муцуна на дуло, но въпреки това смъртоносен.

— Мисля, че знам за теб всичко, което имам нужда да знам.

— Стига, де! — Анхела вдигна ръце. — Не ме разбра правилно. Просто искам да поговорим.

— Както си говорил и с Джейми ли? С електрод в задника и малко ток по него? — тя вдигна пистолета.