Повърна. От гърлото ѝ бликнаха вода, жлъчка и ужас. Бълваше, трепереше и плачеше, стомахът ѝ се свиваше, червата ѝ се усукваха, докато накрая не остана нищо, а с това и цялата мъка и страх се откъснаха от сърцето ѝ. Пречистиха се и изчезнаха.

„Всичко е остъргано“ — помисли си Мария задавено.

Отпусна чело на хладния порцелан на тоалетната.

„Бягай. Махай се оттук. Иди при Тууми.

Не. Дръж се умно.“

Мария се насили да влезе под душа. Изкъпа се внимателно, изтърка кръвта и пикнята, потта и ужаса, насили се да не мисли за труповете точно пред вратата на банята.

В спалнята избягваше да гледа към Сара, докато си търсеше роклята и я навлече, изпълнена с омраза към допира на прилепналата тъкан до кожата ѝ и към това колко беззащитна я караше да се чувства. Намери обувките си — глупавите творения на висок ток, които Сара бе казала, че Майк ще хареса, ако носи.

„Дръж се умно.“

Мария прерови чантата на Сара. В нея намери няколко „План Би“81, още една тубичка мехурчета и няколко лепколенти с нещо, което не смяташе, че са опитвали. Имаше също и двайсет долара и петюанова монета.

Мария си спомни как Сара я придърпва плътно, докато се целуват.

Ще плати ще плати…

Пари.

Отиде в дневната и прерови захвърления портфейл на Майк. Нямаше кеш — само карти. Но пък беше напълно възможно да не е носил кеш в клуба. Или убийците да са му взели парите. Сара се кълнеше, че винаги ѝ плащал предварително. Но пък Майк беше редовен клиент. Може би Сара му се е доверявала да плаща после?

Мария огледа дневната, опитваше се да си представи къде едно богато кали може да къта пари за чукалка. Взе се в ръце и се върна в спалнята, като се стараеше да не гледа към Сара. Прерови чекмеджетата на Майк — чорапи и бельо, панталони, ризи с логото с малката изящна птица и надпис „Проучвания Ибис“… Нямаше кеш. Прерови килера, също и джобовете на костюмите на Майк, отпусна се на колене и претърси всичките му обувки…

Чу от дневната подрънкващо стържене. Застина и се вслуша. Промъкна се в другата стая. Пристъпваше потайно, напрегнала уши да разбере какво е чула. Вероятно не беше нищо важно. И все пак вече се беше задържала твърде дълго в апартамента. Имаше неприятното усещане, че времето ѝ изтича. Сигурно беше плод на въображението ѝ. Време беше да си тръгва. На път към вратата забеляза оставена на плота книга. „Кадилачена пустиня“. Майк беше казал, че може да я продаде. Хората харесваха стари книги. Не можеше да намери парите му, но поне…

Стърженето се повтори.

Беше входната врата, осъзна тя. Някой от външната страна си играеше с ключалката. Някой тих. Предпазлив. Мария преглътна. Искаше да избяга, но се беше смръзнала, втренчена във вратата, докато стърженето продължаваше.

„Върнали са се — помисли си. — Връщат се. Те…“

Дръжката на бравата се помръдна. Мария се втурна в кухнята.

— Хей! — викна един от мъжете.

Момичето сграбчи кухненски нож, но убийците бяха бързи. Един от тях се промъкна зад нея, сграбчи ръката ѝ и я удари в плота. Веднъж. Дваж. Ножът издрънча на пода. Някой пищеше. Мария осъзна, че писъците излизат от собствената ѝ уста. Хвърли се към друг нож, но мъжът я вдигна като чувал над земята и остави краката ѝ да ритат във въздуха.

Мария сви крака и се метна напред, нарушавайки равновесието и на двама им, и ги катурна на пода.

Плочките се юрнаха към нея.

Почти не усети болката от падането по глава.

Луси се събуди с торба на главата и нечии ръце, които я опипваха.

— Докопах ѝ телефона — каза опипващият.

— Извади батерията — отвърна някой друг.

— Да го хвърля ли?

— Не. Все пак ще искам да ѝ видя указателя. Но чак като стигнем на защитено място. Последното, от което се нуждаем, е проследяващо устройство.

Луси се намираше в превозно средство и то се движеше. Усещаше вибрациите. Ръцете ѝ бяха в белезници зад гърба. Беше натикана в някакво тясно пространство върху много твърда пейка.

Пикап! Задната част на удължена кабина, предположи тя, притисната до някакъв тип, който смърдеше на пот и силни пълнители с трева. Спря да я опипва навсякъде, ощипа я силно за гърдата и се разсмя, когато тя се дръпна.

— Чиста е — каза.

Луси се опита да седне, но той я бутна обратно на пода.

— О, да ги нямаме тия. Затъмнените прозорци не са достатъчни, момиче.

— Все едно на някой му пука — обади се другият — шофьорът, ако се съди по звука. — Просто ще си помислят, че чукаме тексаска.

— Човек никога не знае. Тексасците са се разпенили напоследък. Шибаняците се сбират накуп и такива простотии. Кара ги да си мислят, че имат някакви güevos… — той потупа Луси по слепоочието. Къси почуквания с кокалчетата на юмрука. — Шибаняци. Не. Си. Знаят. Мястото.

— Не съм тексаска — обади се Луси.

Това ѝ спечели ново почукване по главата.

— Все едно ми пука.

Горещината и задушният въздух в чувала я довеждаха до ужас от задушаване. На косъм беше да хипервентилира и да се паникьоса.

„Карай по-полека. Дишай. Не се задушаваш.“

— Значи вие двамата с Ратан сте се сдушили, а?

„Това го каза шофьорът“ — помисли си Луси. Гласът му звучеше по-далеч от този на другия. Насочен встрани от нея. Опита се да си спомни как изглеждаха лицата на мъжете, когато отвори вратата и хукна след нея. Нещо в единия ѝ се беше сторило познато. Дали защото я бяха дебнали? Преследвали ли я бяха? Толкова познати ѝ се сториха. Шокът от разпознаването им. Спомни си червения пикап, който беше минал покрай къщата. Те ли бяха?

Типът, който седеше до нея, пак я ощипа.

— Човекът те попита нещо!

— Не познавам Ратан — отвърна Луси.

— Защо му идваше на гости тогава? В „Тайян“ не пускат просто ей тъй да си влизат непознати.

— Мога да ви задам същия въпрос.

Пръстите му се сключиха около гърлото ѝ и затегнаха торбата на главата ѝ. Тя взе да се бори за въздух.

— Нещата ще вървят по-добре, ако ние задаваме въпросите, а ти се занимаваш с отговаряне.

„Няма да ми пожалят живота — осъзна Луси. — Видях лицата им.“

Спомни си апартамента и проснатия на пода Ратан, чиято кръв попиваше в шарките на навахския му килим. Щеше да свърши също като него.

Мъжът я пусна толкова бързо, колкото я беше сграбчил.

„Това ме чака, щом не слушам Анна“ — каза си Люси, докато кашляше и всмукваше въздух в дробовете си.

Пикапът взе някакъв завой и започна да набира скорост. Бяха излезли на магистрала, каза си тя.

— Какво искате? — попита, когато си овладя отново дишането. — Просто ми кажете какво искате и ще ви помогна, ако мога.

— Откъде познаваш Ратан?

— Нали ти казах, не го познавам. Наистина. Смятах, че е свързан с един мой приятел.

— Кой точно?

Тя се поколеба.

— Джейми — Джеймс Сандерсън.

Шофьорът се разсмя.

— Джейми — Джеймс Сандерсън. Водният адвокат, за когото обичаш да пишеш.

— Познаваш работата ми?

Типът се разсмя.

— Да не се майтапиш? Луси Монро? Ти си знаменита, маце. Всичките тези първи страници, всичките тези повръщни за мъртвите ти приятели… — пауза. — Копеленцето Джеймс Сандерсън свърши очушкан бая зле, нали така?

Луси си спомни Кристин, която ѝ описваше травмите на Джейми. Адреналинът… подсказва ревивификация. Травма на ануса… само дланите и стъпалата са отрязани преди смъртта. Останалите… са причинени впоследствие.

Шофьорът още приказваше:

— Това момче имаше направо смахната самоувереност, нали така? Смяташе, че може да ни подмята как си ще. Да ни разиграва, все едно сме като тъпаците от „Финикс Уотър“.

— Не.

Но си беше вярно. Точно толкова самоуверен беше. Луси още си го спомняше, седнал в апартамента си, пиян и самодоволен. Как планираше големия си удар.

— Най-хубавото нещо в тая работа — каза ѝ тогава той — не е дори, че ще съм по-богат от Господ. Преебаването най-много ме кефи. Ще прееба Зино от „Договори“ и Мира от деловодството. Норис и смотаните му смешки как да накара Верде отново да протече. Маркес, който ме захвърли на средата на нищото да ровя в древни записи и да бягам от черните вдовици. Когато приключа с тях, ще са наебани във всяка възможна дупка.