Лентите на запад бяха задръстени от движението, но почти никой не пътуваше в неговата посока.

— Хъм — обади се той. — Май на никого не му се ходи във Финикс.

Кейс се разсмя. Анхела ускори и литна през плоската жълта пустиня. Жегата надипляше хоризонта. Блеснали като коледна украса, захвърлени чисторби осейваха юката и креозота. Изпитите бежанци от Аризона, Тексас и Мексико обръщаха гръб, когато колата изсвирваше с гуми покрай тях и ги засипваше с облаци прах.

— Предполагам, не се обаждаш просто защото ти липсвам?

— Исках да те разпитам за Елис — отвърна Кейс. — Работил си с него преди няколко години.

— Ами да. Създавахме „Мародерите от Южна Невада“. И миналата година с онези „Самоански мормони“. Тогава много се изкефих.

— Някога да ти е казвал, че се чувства недоволен?

Анхела префуча покрай молитвен кръг на пери-веселяци — хората стояха със сведени глави и молеха господ за безопасно прехвърляне на север.

— Дявол да го вземе, много пери-веселяци има тук — коментира той.

— Като хлебарките са. Човек не може да ги мачка достатъчно бързо. А сега спри да увърташ и ми разкажи за Елис.

— Няма нищо за разказване. Стори ми се свестен — Анхела поспря за момент. — Чакай. Питаш ме дали е лоялен? Дали не би прескочил в Кали примерно?

Покрай него прелетяха палатки с логата на Червения кръст и Армията на спасението. До тях имаше проснати тела в чували — дълги редици от хора, чието пътешествие беше свършило. Безброй трупове, очакващи гвардията да ги погребе.

— Елис трябваше да се обади — обясни Кейс. — А не съм се чувала с него. Смяташ ли, че би могъл да прибере пачка и да изчезне?

Анхела подсвирна:

— Не ми звучи типично за него. Той е послушко от църковния хор. Държи да си спазва думата, да е добър човек, такива работи. Защо? Какво толкова става?

— Започвам да виждам общата картина — обясни Кейс. — И да стигам до разни изводи. Пази се там, долу, във Финикс.

— Добре съм си.

— Хулио почва да откача, а сега и Елис изчезна.

— Може да е съвпадение.

— Не работя със съвпадения.

— Така е — съгласи се Анхела, като си припомни разговорите си с Елис.

Те двамата нощуваха под звездите — избягваха мотелите, така че никой да не може да ги проследи, докато работеха по реката. Изграждаха опълчения.

Кейс каза още нещо, но гласът ѝ изпука и изчезна.

— Я повтори?

Още едно изпукване по радиото.

Анхела забеляза кафяво петно на хоризонта.

— Слушай, прекъсваш ми. Мисля, че буря току-що глътна мобилната ти кула. Ще трябва да те набера по-късно.

Единствен отговор си останаха смущенията.

Той се взираше в петното. Определено се приближаваше. Бушуваше високо. Изпълваше хоризонта. Юрнало се беше срещу него.

Анхела здраво напъна теслата, без да му пука колко батерия хаби — втурна се по магистралата, надбягвайки се с бурята. Покрай него се носеха хуманитарни станции и командни центрове на щатската гвардия. Бурята продължаваше да приижда. Стена от прах, висока една миля, се стоварваше върху всичко по пътя си.

Спря на първата отбивка за камиони, която му попадна, и плати допълнително, за да зареди теслата в защитния навес с ламаринени стени, вече пълен с други коли.

В ресторанта народът похапваше бургери и избягваше да наднича навън, понеже прозорците се тресяха от изблиците на вятъра. Щом слънчевите панели потънаха в прах, някой запали биодизелов генератор. Въздушните филтри пъшкаха и съскаха.

Навън паркира воден камион с надпис „ПРЕСКЪТ СПРИНГС“. Шофьорът закачи тръба за цистерната на спирката — мрачна сянка, клекнала на фона на кълбящите се червени валма. Кафето в чашата на Анхела имаше минерален слой на повърхността. Минна вода — в няколко различни смисъла.

Бурята се усили. Денят се превърна в нощ. Пясък и ситни камъчета блъскаха по прозорците и ги разтърсваха. Разговорите бяха приглушени и накъсани, потиснати от бушуващата отвън стихия.

Промърморените притеснения на пътниците подсказаха на Анхела всичко, което имаше нужда да знае за тях. Повечето бяха от Финикс и се опитваха да стигнат някъде другаде. Неколцина разполагаха с разрешителни, с които щяха да влязат в Невада или пък в Калифорния, други можеха да идат чак в Канада. Всички страдаха по това, което оставяха зад гърба си. И отчаяно копнееха онова, което ги очакваше, да се окаже по-добро.

Каскада от електронни иззвънявания сигнализира, че бурята отслабва — пакетите с данни най-сетне успяха да се промъкнат през облаците прах и да стигнат до телефоните на собствениците си.

Посетителите замърмориха с облекчение, че бурята не се беше оказала голяма. Заусмихваха се един на друг и се чувстваха късметлии, докато сервитьорките им оправяха сметките.

Анхела пробва отново да се обади на Кейс, но улучи гласова поща. Натоварена дама, заета с големи работи.

В укритието за коли той възможно най-добре изтупа въздушните филтри на теслата и избърса праха, процедил се в сградата с ламаринени стени.

Няколко минути по-късно отново летеше през Аризона, следвайки скритите под прашни преспи смътни очертания на междущатската магистрала, и вдигаше подире си петльова опашка от прах.

— Два кинта — черпакът, един юан — чашата!

Или „бързо чукане, бързи кинти“, както обичаше да казва Сара.

Мария беше във вихъра си, продаваше черпаци, докато до нея се пържеха pupusas60 и олиото на скарата на Тууми цвърчеше. Пари си разменяха собствениците — потни потъмнели пачки дребни китайски банкноти, които тя пъхаше в сутиена си. Наля от бутилка „Аквафина“ в чашата на строителния работник, без да откъсва очи от нивото на водата. Беше специалист по оценката на обема течности. По-добра от всеки един барман в ледените клубчета, където действаше Сара.

Тууми стърчеше зад печката си „Коулмън“ и се потеше. В равномерен поток смъкваше от скарата pupusas и ги увиваше в страници от „Рио де сангре“. Ярките снимки на убийства веднага попиваха мазното още докато раздаваше храната на чакащите на опашката му клиенти.

Тууми. Едър, чернокож и плешив като яйце. С пот по челото, втренчен в скарата, скрит под сянката на голям червено-бял чадър, който си отиваше с червеното и бялото на престилката му. Едър, силен тип, който може да си защити бизнеса — кула от сила, която засенчваше и Мария, докато сипваше вода.

— Два кинта — черпакът, един юан — чашата — каза тя на следващия клиент. Евтина вода, станала скъпа просто посредством преместването ѝ от червенокръстката помпа до този прашен тротоар край строителното скеле на аркологията „Тайян“.

Мария изпразни бутилката „Аквафина“ в чашата на друг работник и я метна в количката си. Повече от половината беше отишла, а обедът на втората смяна още дори не беше започнал. Тя си тананикаше, докато работеше, събираше числата. Пресмяташе наема и храната. Парите за Деймиън. Пари, за да плати на койота, който гарантираше, че ще я прекара през границата.

Тууми погледна към следващия клиент с усмивка:

— Имам с мръвка и queso61, с боб и queso или просто с queso…

— Чаша или черпак? — попита Мария.

Над мястото им висеше гъст дим. Много хора носеха филтърни маски. Богатите имаха „Ралф Лорен“ и „ИаЯн“. Бедните — „Американ Ийгъл“ и „Уолмарт“. Мария се зачуди дали да не похарчи част от спестяванията си за една такава. Имитациите не бяха много скъпи и може би дробовете щяха да спрат да я болят толкова много. Сигурно си струваше да вземе и една за Сара. Току-виж помогнало на кашлицата ѝ.

Видимостта беше паднала до четвърт миля. Скелетът на полупостроената аркология до тях се губеше в сивата мъгла, поясите на завършената кула, фотоволтаичните панели и стъклени повърхности изчезваха в небесната смес от дим, мъгла и горещина. Сара се кълнеше, че от горните етажи се вижда целият град. Днес, предположи Мария, дори богатите скъпари там, високо горе, се взираха в същия дим и сивота, както и тя гледаше долу в прахоляка.