Първата почти ѝ дойде в повече. Луси избута фотоапарата настрани, смазана от онова, което беше запечатала, но снимките все пак си стояха там. Внезапният край на историята, която Джейми се опитваше да си напише.

Спомняше си го как седи в „Хилтън 6“. Излъскан и самоуверен, казва:

— Възнамерявам да стана на проклета шибана риба, Луси. Възнамерявам да имам плувен басейн и момчешки играчки от стена до стена и когато ми подпечатат калифорнийската виза, никога няма да се върна насам.

Картографията на неговия живот.

Джейми беше твърде умен, за да остане заклещен. И твърде умен, за да остане жив.

Луси си го спомняше и в нощта на сделката. Тресяха го нерви. Приглаждаше сакото си. Оправяше си вратовръзката. Беше трезвен като сълза, но трепереше от притеснение. Спомняше си го и седнал в спретнатия си едностаен апартамент, беше я довел да отрази момента.

— Няма да е зле да ми позволиш да дойда с теб — каза тя.

— Харесвам те, Луси, но не чак толкова. Ти си получаваш изключителните права, след като си прибера парите.

— Страхуваш се, че ще ти открадна победата — обвини го тя и това го накара да я изгледа сърдито.

— Ти ли? Не — той поклати глава. — Всеки друг във вселената — да. Но не и ти.

Тя си го спомняше как си завързва вратовръзката до безкрай — нещо, което Джейми по принцип правеше, без дори да се замисли, и което така го беше изнервило сега, че накрая Луси стана да му помогне.

— Благодаря на господ за криптовалутите — сподели той. — Не бих могъл да спретна такава сделка по-рано. Не и без да задействам алармите. Вероятно би трябвало, когато всичко приключи, да поднеса дар на светеца, патрон на „Биткойн“ и „КриптГолд“.

— Можеш и просто да използваш нормален кеш — каза Луси.

Това накара Джейми да се засмее.

— Да не смяташ, че сделката е от този тип? — попита той. — От онези, в които излизам от хотелска стая с няколко куфара, пълни с хубавичко пресовани сто доларови банкноти? Момиче… — той поклати глава. — Много на дребно мислиш.

— Колко голяма е тази работа?

Джейми се ухили:

— Ти колко би платила да поддържаш един град жив? Или цял щат? Колко би платила да спасиш селското стопанство в Импириъл Вали да не се превърне в прашна купа?

— Милиони? — предположи Луси.

Това накара Джейми отново да се разсмее:

— Ето затова, Луси, си знам, че никога няма да ме предадеш. Мислиш на дребно.

Ръмженето на двигател прекъсна мислите на Луси. Беше същият пикап. С хищнически незаглушения двигател. Тя извади пистолета си.

Долу в двора Съни се разлая. Разтърча се напред-назад по протежение на телената ограда, докато червеният пикап се спускаше по уличката. Колата забави скорост — лъскаво червено чудовище, което наблюдаваше Съни, къщата и собственичката ѝ.

Акула, обикаляща за плячка.

Луси приклекна и се прицели. Джафкането на Съни не спираше — беше полудял. Журната се притесни, че той ще прескочи оградата и ще хукне след пикапа.

Автомобилът обаче полека ги подмина. Не спря. Просто продължи нататък.

Луси се изправи и го проследи как се смалява по улицата и подминава бежанския лагер в далечния край на квартала.

Зачуди се дали не е трябвало да стреля.

Шумът от двигателя заглъхна. Съни спря да джафка и се оттегли на сянка на верандата с особено самодоволен вид. Луси продължи да чака и да се вслушва, но пикапът не направи втора обиколка. Урокът обаче беше напълно ясен. Не можеше да стои парализирана до безкрайност. Или трябваше да вземе решение какво ще прави, или някой друг щеше да го вземе вместо нея.

Луси се спусна от покрива и отърси прахоляка от дрехите си. Прокара пръсти през косата си и изтупа козината на Съни. Пусна го вътре, като свали дрехите си в „прашната“ стая и внимателно остави останките от бурята извън дома си.

Кучето я наблюдаваше очаквателно, докато тя си слагаше домашните дрехи и сядаше пред компютъра.

Първите почуквания по клавишите бяха колебливи. Думи в зародиш. Щрихи, разказ. А след това последва водопад от букви — Луси вече ги набираше по-бързо, пръстите ѝ се движеха ритмично, очертаваха контурите на статията ѝ… Всички думи, които се беше сдържала да напише в течение на над десетилетие, понеже се страхуваше. Думите и обвиненията се изливаха от нея и върху страницата и описваха формата на водовъртежа, който ги поглъщаше всички.

Писа за труповете. Писа за Рей Торес и плувкинята, от която преди толкова години беше прогонил Луси. Писа как е свършил той, превит над волана на пикапа си, след като го бяха гръмнали. Човек, който знае твърде много неща за твърде много хора, а знае и къде са заровени труповете. Писа за Джейми и за ненужния труп, в който се беше превърнал. Описа го като личност — като индивид с все недостатъците му, луд и изгарящ от страст. Натопорчен, гневен и брилянтен. Описа го като човек, който може да оживее отвъд мечтите и амбициите си — човек, който нямаше да бъде изтрит от картата на света въпреки опитите на убийците да му унищожат лицето.

Когато Луси свърши, публикува думите си с една-единствена снимка на затрупаната с прах верига хълмове, представлявала неин приятел. Надгробен камък. Маркер. Шанс за Джейми да се превърне в нещо повече от поредната паднала тухла в срутването на Финикс.

Тя се изправи, протегна се и слезе долу да си вземе бира от малкото си хладилниче. Излезе на верандата отвън и повика Съни да дойде с нея. Изненада се да открие, че слънцето вече залязва. Беше изписала целия ден. Каза си наздраве с кървавочервената огнена топка, която залязваше над кварталите на Финикс. Пи за Джейми.

Не пиши за труповете. Не е безопасно.

— Може пък да не искам да съм в безопасност?

Ставаше ѝ хубаво да го каже на глас. Не искаше безопасност. Искаше истината. Поне веднъж искаше истината.

Нищо не трае вечно, тогава защо да се опитва да се бори с вятърни мелници? Финикс щеше да падне — така неотвратимо, както бяха паднали Ню Орлиънс и Маями. Точно както бяха паднали Хюстън, Сан Антонио и Остин. И точно както брегът на Джърси беше потънал завинаги под водата.

Светът умираше. Градовете се разпадаха или потъваха, или изгаряха и това просто продължаваше в кръговрат. Равновесието се изместваше. Цели градове губеха баланса си, когато земята, на която бяха стояли тъй отдавна, се надигаше изпод тях и ги събаряше право на колективните им задници.

Може би просто щеше да продължава в този дух.

Може би нямаше да има край.

Тогава защо да бяга? Ако целият свят гори, защо не се изправиш лице в лице с него с бира в ръка, без страх. Поне веднъж — безстрашна.

Луси мина на текила. Пиеше в мрака, благодарна за нощта и прохладните сто градуса54, които донесе тя.

Нямаше намерение да се заключва в скривалище и нямаше да избяга. Щеше да остане тук, да се чувства удобно сред дима и прахоляка, жегата и смъртта.

Тя беше част от Финикс — също като Джейми и Торес.

Беше си у дома.

Нямаше да избяга.

Сутринта за Мария настъпи с гурелясали очи, пълен с дим въздух и стърженето на сухата кашлица на Сара.

Лъчите на пустинното слънце нахлуваха в здрача в мазето и озаряваха лениви топчици прах, циментови подове, пукнати пластмасови тръби за вода и канал над главата им. Артериите и вените на къща, умряла преди години.

Мария нямаше нужда да поглежда телефона на Сара, за да разбере, че се е успала. Отдавна трябваше да е будна и да е излязла. Време беше да продава вода.

Няколкото ѝ дрешки висяха на гвоздеи до горничките и очертаващите дупето шорти, които Сара ползваше на работа. Изотгоре внимателно я гледаше онази плюшена жаба, която приятелката ѝ беше извадила от изоставена къща и беше дала на Мария точно след смъртта на баща ѝ. На циментовия перваз лежеше розовата пластмасова четка за коса, която двете си деляха, внимателно подредена до износените им четки за зъби, стари барети и няколко тампона, които Сара пазеше за случаите, когато се наложи да работи по време на цикъл.