— Мария — прошепна Ветеринаря. — Мария… Не съм глупак. Да не смяташ, че съм глупак?

— Не — тя едва успя да извади думата от устата си.

— Тогава защо идваш при мен и ми разправяш неща, които вече знам? — хватката му се стегна и я стисна като менгеме. — Да не смяташ, че не знам всичко, което се случва във владенията ми, Мария? Смяташ ли, че процъфтявам, защото не виждам добре? — той пак я погали по бузата и прокара пръсти надолу по лицето ѝ. — Знам, че продаваш вода до „Тайян“. Знам, че искаш да печелиш повече. Знам всичко за теб. Имам си видения, да знаеш. Ла Санта Муерте ми шепне в ухото и тя каза, че ще дойдеш. Кльощавата дама те харесва с малката ти червена количка… — дивите му сини очи огледаха прашните околности. — Но не возиш количката си. А те видях с пълна с бутилки количка, които блестяха на слънцето. Сега обаче само теб виждам. Виденията си имат вариации, както разбрах. Смяташ ли, че това е вярно, а?

Мария преглътна. Кимна.

— Защо тогава не работиш за мен, Мария?

— Искам просто да си продавам вода.

— Деймиън може да те сложи на хубави места, Мария. С голям трафик. Лесни пари. Или пък може да пренасяш пратки за мен. Ти си по-умна от онази твоя приятелка, която се крие. Мога да използвам момиче като теб. Ще имаш привилегии. Може да живееш по-близо до хуманитарната помпа. Да спестиш пари за койот. Няма начин да стигнеш на север, ако настояваш да печелиш на дребно. Големите пари те вкарват в играта. Големите пари пресичат границите.

— Просто си продавам водата.

— Не си на свободна практика, нали? — очите топлийки я изучаваха. — Може да криеш кеш, който е трябвало да дадеш на нашия приятел Деймиън?

Мария преглътна, ужасена, че някак си той знае, че онзи път е ходила със Сара и се е срещнала със скъпаря. Че е вечеряла с него и го е слушала да разказва истории за водни хоризонти и пари.

— Не съм глупачка — каза.

— Не бих търсил глупаво момиче. Само умните си мислят, че могат да ми спретнат номер… — същата празна усмивка. — Само умните смятат, че могат да си издълбаят собствени малки ниши в нашето малко семейство тук, долу. В нашата екосистема… — той стрелна хиените с поглед. — Единствено те са тези, които знаят, че могат да се справят добре и извън оградката си — пак върна поглед върху Мария. — Те копнеят да получат свободата си. Да ловуват и да тичат. От тяхна гледна точка ние сме смешни, меки и объркани твари и за тях представляваме истинска възможност. Не сме еволюирали колкото тях. Не сме адаптирани за тежката система „яж или бъди изяден“, която е закалила вида им. Само ги погледни… — той извърна лицето на момичето, за да види то как хиените ги зяпат и двамата.

Мария преглътна.

Ветеринаря се усмихна.

— Виждаш го, нали? И двамата ни бива да виждаме разни неща, така смятам.

Хиените изучаваха Мария с жълтите си пронизващи очи и тя разбра, че Ветеринаря е прав. Виждаше как работят древните им мозъци. Направо можеше да ги чуе как мечтаят за великолепно натъпкване, стига само Ветеринаря да им позволи да идат на лов зад оградата.

„Това е техният свят“ — осъзна Мария. Унищожените предградия на Финикс бяха обетованата им земя. Хиените не се бояха от липсата на вода. Просто чакаха зад оградите момента, когато ще наследят земята.

„Не сме като теб, сестро. Не ни трябва вода. Само кръв ни е нужна.“

— Ако ги пусна на свобода, според мен ще си живеят чудесно — заяви Ветеринаря. — Не мислиш ли? Може и да го сторя някой ден и целият град ще стане тяхно царство.

Той пусна Мария.

— Имаш един допълнителен ден — каза и се извърна. — Ще платиш на Деймиън каквото му дължиш.

— Но парите вече са в него.

— Санта Муерте казва, че не трябва да ти вдигам купон — сподели Ветеринаря. — Но не е казала, че трябва да спирам бизнеса… — погледна многозначително към подчинения си. — Деймиън няма да се меси повече, ако събереш дължимото… — и съсредоточи върху Мария погледа си, налудничав като на всяка друга хиена. — Плати му. Иначе следващия път, като се върнеш, ще бъдеш издокарана в купонджийска рокля!

Мария отстъпи назад и избърса лицето си. Размаза нещо мокро и когато дръпна ръка от бузата си, тя беше почервеняла.

— Чу шефа — подсмихна се Деймиън. — По-добре се захващай да печелиш. И не забравяй, че и приятелката ти ми дължи пари.

Мария се извърна. Опита се да не мисли за кръвта по кожата си и откъде е дошла.

„Това е просто вода — каза си. — Просто червена вода.“

Хиените вървяха редом с нея, докато се отдалечаваше от ограденото имение на Ветеринаря, хилеха се и раздрънкваха мрежата и с всяка крачка ѝ напомняха, че гледана през техните очи, не е нищо повече от плячка.

Анхела изрита ботушите си върху мекото легло в „Хилтън 6“, облегна се на пухкавите възглавници и настрои телевизора на новия епизод на „Неустрашим“.

Намести таблета в скута си и пусна търсене на журналистката, която беше оставил да избяга. Приятелят ѝ Тимо се оказа прав — не беше трудно да я намери.

Луси Монро, звезда на разобличителната журналистика, и в момента се занимаваше с разобличаване на скандал.

Да, тя го беше излъгала. Паничката ѝ не се пълнеше от трупните таблоиди. Луси беше много по-луда от обикновените събирачи на трупове и трябваше да ѝ го признае, жената имаше топки. Или яйчници, както обичаше да казва Кейтрин Кейс всеки път, когато Анхела изръсваше нещо, което според нея лъхаше твърде много на мачовщина.

Топки, яйчници или просто липса на здрав разум, но Луси се беше нахвърлила срещу всичките сериозни играчи в Долния басейн, като предизвикваше Калифорния, Лас Вегас и Кейтрин Кейс… Предизвикваше „Финикс Уотър“ и „Салт Ривър Проджект“. Както се беше разхвърчала, Анхела почти очакваше да види и собственото си име.

Някой беше разфасовал като прасе адвокат на „Финикс Уотър“ и всички се преструваха, че това не се е случило. И ето че Луси Монро разритваше всички мравуняци по света с надежда да размърда нещата, сипеше обвинения навсякъде и беше получила „без коментар“ от страна на полицейското управление на Финикс и главния прокурор.

Анхела прецени, че дамата няма да остане много дълго на този свят при скоростта, с която беше излетяла. Все някой най-накрая щеше да се раздразни и да я приспи завинаги.

По телевизията Тау Окс тъкмо напълни с куршуми няколко cholobis, които тероризираха тексаски бежанци, и сега беше наврял пистолет в устата на някакъв рус тип и настояваше да получи отговори за Изгорелия.

Анхела харесваше героя му от „Неустрашим“: Релик Джоунс, бивш морски пехотинец, върнал се от службата си в Арктика у дома на тексаския бряг само за да открие, че семейството му е изчезнало по време на ураган.

В първия сезон Релик Джоунс прекара доста време в опити да открие съпругата и децата си в противоураганните куполи на Федералната агенция за извънредни ситуации в Южен Тексас, разравяше човешките отпадъци и заблатените брегове около Залива и се сблъскваше с цунамита и един куп торнада. Сега вече беше на път и в търсене.

И дявол го взел, ако Тау Окс не знаеше как да си изиграе ролята.

Тау познаваше загубата и идеално се въплъщаваше в Релик. Преди „Неустрашим“ копелето беше на пълната нула. Стана голяма звезда в няколко екшън филма и ром-коми и после изчезна. Затъна в кока и мехурчета71, твърдеше се, че е бил и жиголо, а след това изцяло изпадна от таблоидите. На хората спря да им пука за него. Пълно беше с други звезди, които си прецакват живота по-успешно и по-живописно. Тау Окс беше свършен.

След това, ей тъй от нищото, се беше измъкнал от канала за тази роля. Сега беше на средна възраст и доста закоравял. Не хубавото момченце от миналото. Копелето беше изкарало достатъчно време в месомелачката, за да те накара наистина да вярваш, че е тексасец.