— Не е по твоя вина — прошепна тя и после се изправи.

Навсякъде по блузата си имаше от кръвта на Тууми, но не ѝ пукаше.

— Не бива да го нараняваш — каза на Естебан. — Ще направя каквото искаш. Ще ти печеля както искаш, само не бива да го нараняваш.

— Устройва ме. Ветеринаря иска само теб. Не му пука за човека с pupusas.

На Тууми Мария каза:

— Не се безпокой. Ще се върна веднага щом се разплатя с Ветеринаря.

— Аха. Тя ще се върне — подсмихна се Естебан. — Само да си плати дълга.

Сграбчи тексаската за ръката и я помъкна към пикапа.

Мария погледна през рамо и видя, че Тууми е успял да се надигне до седнало положение, все още стиснал крака си.

— Не бива да го нараняваш! — повтори тя. — Трябва да ми обещаеш.

— Би трябвало да се притесняваш повече за собствените си наранявания, момиче. Ветеринаря ти даде специален пропуск, а ти го прееба. Закъсня с плащането и на всичкото отгоре искаше и да избягаш? — Естебан се разсмя, докато набутваше Мария в пикапа си. — Човекът с pupusas се измъкна относително лесно в сравнение с онова, което е планирал за теб Ветеринаря.

Седнала между двамата мъже на път за съдбата си, Мария си каза, че няма да покаже страх, но когато камионът зави на територията на Ветеринаря и започна да си проправя път през криволиците на предградието, тя усети страхът ѝ да набъбва.

Хиените мярнаха пикапа и го посрещнаха, когато изрева пред портата. Отредените им площи обгръщаха четири или пет имота и щом Като бибипна отпред и го пуснаха зад оградата, зверовете взеха да подават глави от отворени врати и счупени прозорци, заинтригувани и хищни.

В имота на Ветеринаря някои от хората му погледнаха към пристигащия Естебан, но повечето си седяха на сянка под големи шарени чадъри и играеха на карти и домино.

Хиените доприпкаха там, където кошарите им граничеха с човешките терени на Ветеринаря, и притиснаха носове към телта.

Ветеринаря излезе от къщата си, когато Естебан измъкна Мария от камиона. Той връчи парите на шефа си. Ветеринаря претегли пачката и я проучи, после обърна поглед към момичето.

— Това ли са всичките пари, които си изкарала, работейки за мен? Това?

Мария кимна, понеже не си вярваше да заговори.

— Опитах се да ти помогна, както знаеш.

Той чакаше явно с надежда да получи отговор. Мълчанието помежду им се проточи. Хиените обикаляха зад телената мрежа и бодливата тел.

— Трябваше да… — поде Мария.

— Трябваше да се опиташ да избягаш, вместо да се довериш да се погрижа за теб.

Тя млъкна.

Присвитите очи на Ветеринаря се забиха в нея.

— Щях да ти дам възможност да си спечелиш пътя през реката, момиче. Не го ли разбираш? — той я хвана за брадичката. — Исках да ти помогна. Харесвах те… — наклони глава и се намръщи. — Такава умна млада дама. Казах си: „А, онази. Това момиче — то заслужава втора възможност. Ще я взема под крилото си. Ще ѝ дам шанс да печели и след това, когато си го заработи, ще иде на север със спретната пачка в джобовете и винаги ще си спомня как съм ѝ сторил добро“.

— Съжалявам.

— Пак питах Санта Муерте за теб — той махна към олтара си, по който блестяха празни бутилки текила. — Този път не каза да те спасявам. Не обича хора, които не удържат на обещанията си.

Хиените от другата страна на оградата скимтяха и се кикотеха, явно доловили каква възможност предвещава разговорът на господаря им.

— Сара умря — опита се да обясни Мария. — Паникьосах се…

— Не ми пука за Сара — каза Ветеринаря. — Пукаше ми само за теб. На Кльощавата дама ѝ пукаше за теб. А ти не свърши каквото поискахме.

— Сега мога да работя — каза Мария. — Мога да се отплатя.

Ветеринаря я възнагради с доволен поглед.

— Вече сме надскочили парите, смятам аз. Проблемът между нас е отношението, а то струва повече, отколкото простата пачка пари — той се изправи и погледна към Естебан и Като. — Погрижете се за нея.

Те хванаха Мария за ръцете и я замъкнаха към клетките на хиените. Тя се бореше, но гангстерите бяха свикнали хората да се борят за живота си и с лекота я удържаха.

Хиените побесняха — първо една, а после и останалите започнаха да квичат възбудено, изправени на задни крака, и се закикотиха при приближаването на вечерята си. Още няколко изприпкаха от сенките на изоставените къщи, изникваха през отворените прозорци и спринтираха към тримата човеци, докато Естебан и Като влачеха пленничката си през прахоляка.

Мария заби пети в пръстта и се разпищя. Двамата гангстери се разсмяха. Хвърлиха я срещу оградата и хиените се метнаха върху нея, но тя рикошира в мрежата. Запълзя назад, а животните налитаха срещу телта, блъскаха муцуни в нея и търсеха начин да си проправят път.

Естебан и Като заградиха Мария и я избутаха по-близо до зверовете. Примъкваха я все по-близо.

— Харесват ли ти, puta? Ти им допадаш!

Мария не можеше да избяга. Всички хиени бяха при оградата, дузина най-малкото, и Естебан и Като я притискаха все по-близо. Зъби. Лиги. Ивичеста козина. Бурните, резки движения на гладната треска. Хиените притискаха носове в мрежата и се опитваха да я докопат. Гълчавата им беше оглушителна. Естебан сграбчи едната китка на Мария и я стисна здраво.

— Дай да те вкусят!

Тя се разпищя и се опитваше да се измъкне, докато гледаше как гангстерите приближават пръстите ѝ все по-плътно до оградата и зъбите от другата страна.

Не можеше да ги спре. Нито да се измъкне.

Пръстите ѝ докоснаха телта. Тя сви юмрук, но Естебан здравата шибна ръката ѝ в оградата и хиените се вкопчиха в нея.

Мария изпищя, когато пръстите ѝ се откъснаха в устите им.

През втория ден в очакване на вест от Тимо Луси вече хапеше тавана от нерви.

— Ще го потърся — каза.

Утринното слънце грееше през прозореца на коптора им и вътре беше адска жега, а тя искаше само да се измъкне от това сумрачно, отвратително и задушаващо жилище, но Анхела беше против и сега, след втори ден придържане в близост до скривалището, тя беше на път да се побърка.

— Ще ида! — каза отново, по-твърдо.

— Има добра вероятност някой да следи дома ти — отбеляза Анхела.

— Съни е мое куче, трябва да го взема. Моя отговорност е.

Анхела сви рамене.

— Да си помислила за това по-рано.

Луси го изгледа ядно.

— Ами ако пратя Шарлийн?

Той вдигна очи от евтиния таблет, който гледаше.

— Ако ще правиш нещо, прати някой, който не знае къде се криеш.

— Дори не знаем дали някой наистина ни търси.

Анхела помълча, обмисли въпроса и после поклати глава.

— Не е така. Определено ни търсят.

— Откъде знаеш?

Той измери Луси с тъмните си очи.

— Понеже аз щях да търся, ако бях на тяхно място.

Накрая постигнаха компромис. Луси накара Шарлийн да извика едно момче от същата улица да намине и да отведе Съни у дома си.

Не беше това, което ѝ се искаше, но поне Съни щеше да се оправи.

Тя се притесняваше. Обикаляше.

Анхела като че ли изобщо нямаше нищо против чакането. Изглеждаше напълно отпуснат. Напомняше ѝ малко на някакъв мирен Буда, който изчаква да настъпи мигът му. Готов, но търпелив. Доволен да седи и да гледа телевизия и да надзърта през прозореца на бордея да не възникне проблем.

Анхела беше прибрал някакъв захвърлен на улицата таблет на китайски език и плати на хлапета от водните помпи да хакнат ограничението му за сваляне, така че вместо да върти проследяващите инструкции на ханзи и да гледа видеа на хора, които си проправят път през основите на езика и етикета, го беше накарал да стриймва стар епизод на „Неустрашим“ — с тих звук и пресекливо видео, но все пак за него беше повече от достатъчно.

Вбесяващо беше колко необременен от чакането изглежда. Луси се чудеше дали това има нещо общо с времето, прекарано от него в затвора, или с живота му в Мексико, или с някаква друга част от битието му, която отказваше да разкрие. Не го разбираше изобщо. Откри, че редува интензивния копнеж по него и усещането за отблъскване и раздразнение от спокойствието му.