Мария се поколеба:

— Нямам го кеш. Имам вода. Един куп литри. Докато не ги продам, наемът ми е във вода.

Деймиън се ухили подигравателно.

— О, да. Чух, че някакви малки putas са направили удар на хуманитарната помпа. Напълнили си цяла червена количка с вода от Червения кръст. Трябва да ти взема такса само задето си я докарала.

— Трябва да я продам, ако си искаш наема.

— Може да ти взема наема във вода, да ти спестя усилието.

— Тази вода ли? — тя му протегна чисторбата, пълна с тъмножълта пикня.

Деймиън се разсмя:

— Не пия тази гадост. Това е за тексасци.

— Става си просто вода, щом я прецедя.

— Продължавай да си го повтаряш.

„Той просто ме изпитва“ — каза си Мария. Но въпреки това се страхуваше. Деймиън наистина можеше да ѝ вземе всичката вода, ако си го науми. Цялата вода, която беше спечелила толкова евтино и се очакваше да продаде толкова скъпо… Заяви:

— Ако ми платиш каквото ще дадат в „Тайян“, може да я вземеш още сега.

— А какво ще ти платят в „Тайян“? — изсмя се той. — Наистина ли смяташ, че може да се пазариш с мен?

Тя се поколеба, опитвайки се да оцени заплахата му. Трябва да беше дошъл, защото е чул за водата. Но ако му я продадеше, просто щеше да си върне парите, отново да е разорена, вместо да спечели нещо.

Той я гледаше с лека усмивка.

— Моля те — каза му Мария. — Просто ме остави да я продам. Ще ти платя веднага щом се прибера. Знаеш, че ще изкарам повече при „Тайян“. Работниците имат кеш и не са против да го харчат. Ще ти дам процент.

— Процент, а? — Той прикри очи от слънцето, което се издигаше и си прогаряше път през дима и прахоляка на утрото. — Дай да си помисля за това… голяма работа, а? Сума пари за изкарване, сума питиета за поднасяне… — той се ухили. — Ами хубаво, де. Щом искаш да се потиш, върви си изпълни ролята.

— Благодаря.

— Винаги казвам, че съм разумен човек. Но ако наистина искаш да изкараш пари, би трябвало да работиш за мен. Ще ти боядисаме косата руса и мога да те уредя при китайските строители. Ще ти купуват времето без проблем. Или пък да те прекарам покрай червенокръстките шатри, да те запозная с този-онзи. Да си срещнем хубав човешки доктор… — той се усмихна. — Всяко момиче иска да се омъжи за доктор, нали?

— Стига вече — каза Мария.

— Не се цупи, момиче. Върви продавай водата при „Тайян“, щом това искаш. Но най-добре първо да се разплатиш с Естебан и да се убедиш, че си дала процента на Ветеринаря… — той вдигна вежда. — Тъкмо в момента е в къщата на шефа.

— Не мога ли да ти платя на теб?

— Търговците не са ми по специалността. Ако ти взема парите… Естебан не те познава. Ако му кажа, че някаква си tejana май продава вода, а той не знае коя, няма да знае и дали си платила. Най-добре му ги занеси лично. Не ми трябва тоя шибаняк да ми блъска по кофата. И без него си имам достатъчно неприятности.

Сара излезе по стълбите от мазето.

— О. Здрасти, Деймиън!

Деймиън се усмихна:

— Точно тази güera58, за която си мислех, а? Хубава нощ ли изкара? Как ми е наемът?

Сара се поколеба и стрелна с поглед Мария.

— Аз…

Деймиън изсумтя с погнуса.

— Дявол го взел, Мария. И парите на моето момиче ли си наблъскала в това, а? По-лоша си от сводник — да ѝ взимаш така наличните.

— Нали имаме вода — възрази Мария. — Ще си получиш и твоите пари.

— Имате наем за плащане, това имате. Плюс процента ѝ за мен. Така че побързай, мамицата ти, и върви се продавай! — той махна към улиците. — И помни, тук аз съм добрият. Ако ми се наложи да викам подкрепление, ще свършиш на някой от купоните на Ветеринаря, а ти със сигурност не го искаш!

Мария буквално видя тръпката на страха, обгърнал Сара при споменаването на купоните на Ветеринаря.

— Още не сме закъснели — каза момичето накрая.

— Продължавай все така. Няма да ти хареса как си взима лихвата Ветеринаря от тексаски чукалки като вас двете… — Деймиън се обърна да си тръгне, но после подметна през рамо. — И наистина да платиш таксата на Естебан! Убеди се, че си получила разрешението му, преди да ходиш да проявяваш предприемчивост. Това не ми е по специалността!

Мария отклони очи, без да казва нищо, но Деймиън видя изражението ѝ.

— Слушай ме внимателно, момиче. Ветеринаря ще ти закове малките цицета за стената, ако те хване да търгуваш без разрешение!

— Знам.

— Знаеш — направи гримаса Деймиън. — Много ясно, че знаеш. Точно затова си такава потайна. Запомни следното: ако аз съм ти хвърлил око, значи и други хора също са те набелязали, да знаеш. Ако момчетата на Ветеринаря те хванат около оная аркология да търгуваш без такса, ще ти разширят красивата усмивка с няколко рибарски кукички и нож. Не се шегувам. А си прекалено хубава да те накълцат по такъв начин.

Сара подръпна Мария за рамото:

— Знаем, Деймиън. Ще си получат дела.

— И аз си искам моя, да знаеш.

Мария понечи да възрази, но Сара я стисна за ръката така здраво, че имаше чувството, че ще ѝ се счупят пръстите.

— И твоя ще си получиш.

Когато Деймиън си тръгна, Мария избухна:

— Какви ги вършиш? Знаеш ли колко голям ще стане процентът?

Сара дори не повиши глас:

— Въпреки това ще изкараш достатъчно. Хайде, да вървим. Трябва да платим на Естебан и да закараме тази количка при Тууми, преди народът да се е събудил.

— Но…

Сара само я изгледа:

— Така стоят нещата, момиче. Няма смисъл да се съпротивляваш. Не бива да се косиш как е устроен светът. А сега да идем да си платим таксата и да ти изкараме пари!

Говореше тихо и мило и подканваше Мария да осъзнае, че колкото и да мяука, никой няма да се смили да ѝ даде и капка мляко.

Анхела летеше на юг — сокол на лов.

Мохаве се ширеше гола и открита — изпечена, остъргана от вятъра кора от оксидиран чакъл и бледа глина, с крусти от креозотови храсти и криви юки. Сто и двайсет градуса59 на сянка и жегата се вихреше от асфалта в блещукащ мираж. Слънцето вършееше по небето и единственото движение по междущатската беше хвърлящата отражения тесла на Анхела.

И преди тук се простираха отчайващи земи, и сега си бяха отчаяни. Анхела винаги беше харесвал пустинята заради липсата на илюзии. Тук растенията разперваха корени нашироко и плитко, зажаднели за всяка капка. Соковете им кристализираха в твърд шеллак, борейки се да запазят от изпарение всяка молекула влага. Листата се виреха към непрощаващото небе, оформени така, че да уловят и канализират всяка рядка капка, която може да се случи да капне върху им.

Благодарение на центрофужната помпа райони като Невада, Канзас, Оклахома и Тексас в течение на векове се бяха замятали с одеждите на плодородието, маскираха се като зелени и цветущи, докато копаеха ледникова вода от водни хоризонти на по десет хиляди години. Играеха си на „облечени в зелено“ и се преструваха, че това ще продължава вечно. Помпеха Ледниковата епоха и я разливаха върху пръстта и за известно време превърнаха сухите си земи в цветущ рай. Памук, жито, царевица, соя — огромни зелени ниви, и всичко това благодарение на боднатите от куцо и сакато помпи. Тези райони бяха мечтали да са по-различни от истинската си същност. Бяха хранили амбиции. И когато водата свърши, рухнаха отново, осъзнали твърде късно, че възходът им е бил на заем и няма да им отпуснат нов.

Пустинята беше различна. От едно време е била изсушена и дива. Винаги е дебнела следващата си глътка. Пустинята никога не се самозабравя.

Оскъдният зимен дъжд винаги е бил единственото, което поддържа юката и креозота в цвят. Където имаше друг живот, той се гушеше по бреговете на няколкото мизерни реки, които се осмеляваха да нахлуят в горещите земи и не течаха надалече.

Пустинята никога не приемаше водата за даденост.

Анхела настъпи газта на теслата. Колата му приседна ниско върху асфалта и се ускори, литнала през най-истинското място, което той някога беше виждал.