Луси откри, че все още не може да го гледа в очите.

— Хей — той се пресегна и я хвана за ръката. — Вече ти казах, че не е по твоя вина.

Гласът му беше изненадващо нежен — емпатията на човек, който е бил под чужд контрол и знае колко лесно се чупят идеалите у другия. Луси усети почти всеобхватна вълна от благодарност и прошка в гласа му.

— Някой такъв си е намерил Джейми, нали? — попита тя. — Някой в службата му е работел за вас. Някой ваш шпионин.

— Ще трябва да питаш Хулио или неговия човек Восович. Те единствени са знаели със сигурност — Анхела, задъхан, коленичи полека и дръпна парче мокет. Беше залепен. Изпъшка. — Помогни ми. Все още малко не съм… на себе си.

Мокетът се отлепи със силен разпарящ звук и отдолу се показа таен капак.

— Досущ като пиратска съкровищница!

— Скрий го под боклука, който дори боклучарите няма да искат… — Анхела сви рамене. — Плюс че наоколо има достатъчно скривалища, та дори да изгубим едно-две, ще е без значение.

— Имаш предвид, ако половин Финикс изгори?

— Нещо подобно — той отвори капака и разкри спускащо се в мрака тъмно стълбище. — Помогни ми да сляза.

Луси се спусна първа и го преведе полека до мазето. Той щракна ключа и ги окъпа бледата светлина на няколко микрокрушки.

— Батериите все още работят — заключи с облекчение.

Той импровизира, осъзна Луси, докато оглеждаше заредените рафтове, варелите с вода и пакетите чисторби.

Анхела изглеждаше толкова уверен, че би могъл да я измами и да я накара да си мисли, че знае какво прави, но явно едва се крепеше на крака и се бореше да се докопа до шанс, който — ако Луси трябваше да признае честно и вземеше предвид потрошеното му тяло — му се изплъзваше още преди да е разровил складираното в мазето оборудване.

Той извади пистолет и го провери. Взе да вади кутии с патрони и да зарежда пълнители. Тренирани до автоматизъм и успокояващи действия. Задъхан от усилието, измъкна от друга кутия балистично яке и ѝ го метна.

— Това е за теб.

— Очакваме ли да стрелят по мен?

Анхела с усмивка погледна през рамо.

— Ако стоиш до мен ли? Сигурно… — извади още едно яке. — Помогни ми, а? — и подаде ръка. — Не мога да се…

Тя му помогна да се намъкне в куршумоустойчивата броня, след това на свой ред огледа заредените рафтове. Имаше запечатани метални кутии за патрони с етикети на протеинови блокчета и пакети рехидратационни препарати на прах. Отвори една — оказа се пълна. В ъгъла стоеше петдесетгалонов бидон с вода. Месеци живот, може и повече, като се имат предвид и чисторбите.

— Тук долу е мечтата на препъра100 — отбеляза тя.

Анхела изсумтя.

— Шибани препъри.

— Проблем ли имаш с тях?

— Само когато им изсмучем кладенците до сухо — той се изсмя цинично. — Така и не можах да разбера защо хората си мислят, че могат да оцеляват сам-самички. До един си седят в малките бункерчета и си мислят, че ще яхнат самостоятелно апокалипсиса.

— Може да са гледали твърде много стари уестърни.

— Никой не оцелява, ако е самичък — пламът на Анхела накара Луси да заподозре, че всъщност не говори за препърите.

Междувременно той ровеше в кутиите с лекарства и четеше етикетите.

— Обезболяващи… Ах! — грабна няколко таблетки и ги изпи на сухо. — Така е по-добре.

Тършуваше из запасите като откачен. Извади мобилен телефон и разпечата пакет батерии. Зареди телефона и набра номера. Миг по-късно изреждаше кодове пред събеседника си в другия край на линията — поредици цифри и букви. В гласа му зазвънтя напрежение. Усмихна се на Луси, но в гърлото му хъхреха отчаяние и паника.

— Трябва ми спасителен екип — изпъшка. — Аз съм… в оазиса Ацтек. Моля… побързайте. Кървя… — и затвори телефона. Хвана Луси за ръката с припряно: — Хайде! Време е да се махаме.

— Какво правим?

— Тестваме една теория — той я повлече към стълбите с мъчително задъхване. Докато се изкачваха, тежко се облягаше на нея.

Пред къщата Луси тръгна към пикапа си, но Анхела я дръпна в другата посока.

— Не, не с колата. Набива се на очи.

— Набива се… за какво?

Но той вече куцаше по улицата:

— Тази къща става.

Само дето премина през входа и излезе отзад, прекоси двора и се измъкна на следващата празна улица, преди най-накрая да се допрепъва до друга къща.

— Тази май я бива… — изкашля се и отсъстващо избърса кръв от дробовете си върху джинсите. — Да, става. — И посочи стълбите.

— На горния етаж ли искаш да се качиш?

— Трябва да видя!

Очите на Анхела бяха оцъклени, погледът — налудничав.

На половината път нагоре почти падна и Луси бе принудена да го подхване. Вместо да спре, той запълзя нататък.

На горната площадка задъхан обиколи от спалня в спалня, проучваше всяка стая, докато не намери такава с непокътнат прозорец.

Нахлу в нея с олюляване и се просна на пода, втренчен навън. Дишането му беше накъсано, очите — ококорени и стъклени от обезболяващото, болката и усилието. Попита:

— Колко време мина?

— Откога?

— От обаждането ми!

— Може би пет минутки?

— Хайде, да вървим — той сграбчи Луси и я помъкна през стаята. — Тук е добре.

— В килера? Да не си се надрусал?

За миг ѝ се стори, че Анхела се опитва да я изчука, че някак си толкова е литнал след хапчетата, че наистина вярва да е във форма за секс, но той не я гледаше, докато я дърпаше да легне — взираше се в прозореца.

Присви се с накъсано дишане. Ясно се чуваше бълбукащото свирене в увредения му гръден кош от кръвта от огнестрелните рани, събрана дълбоко в дробовете му.

— Шшшт — каза Анхела на Луси, когато тя отново се опита да заговори. Прошепна ѝ. — Чуй само. Те идват. Идват за мен!

Каза го кажи-речи с благоговение.

— Не раз…

Беше по-тихо и от шепот. Бръмчене високо горе — усили се, после внезапно премина в писък.

Прозорецът се строши. През него блъвнаха стъклария и огън. Къщата се разтресе. Луси се сви под напора на вълната нажежен въздух. Притисна се плътно към Анхела с горящи на ретините пламъци. Кожата ѝ се цепеше.

— Какво…

Още една вълна горещина и втори разтърсил къщата удар. Шрапнели разкъсаха стените — ад от огън и разруха.

Насред огнената буря Луси успя да различи Анхела. Усмихваше се. Щастлив, доволен и възхитен, сякаш му бяха дали ценен подарък.

Луси понечи да се надигне, но той я дръпна на земята и заметна якето си върху нея.

Вкараха още един удар. Останките от взрива заваляха чак в килера.

— Обичат да се подсигуряват — прошепна Анхела, докато прегръщаше Луси.

Усмихваше се. В оранжевото сияние на ракетните удари изглеждаше изумително жив — като трескав фанатик, видял бога си да изразява своята воля.

Полека-лека слухът на Луси се възстанови. От небето не падаха повече ракети. Тя се пребори да се изправи и отиде до прозореца, а ботушите ѝ хрущяха по натрошените стъкла.

На две преки от тях към небето се виеше дебела струя дим, в която проблясваха пламъци.

— Твоите хора наистина не те харесват — промърмори тя.

— Аха — съгласи се Анхела. — И на мен започна да ми се струва така.

По здрач нападателите се върнаха да се уверят в успеха на удара си.

Анхела затвори очи и се приготви, вслушан в хрущенето на гумите на джипа по стъклата. Електрическият вой на двигателя заглъхна.

Вратите щракнаха и се треснаха. Гласовете на пътниците се разнасяха надлъж и нашир, докато шареха с фенерчета из останките на къщата.

Анхела се беше загнездил дълбоко в изгорелите руини и се надяваше, че Луси ще се окаже достатъчно силна за онова, което имаше нужда да получи от нея. Трудно беше да се предвиди как ще реагира даден човек, когато нещата се сговнеха. Познаваше „пустинни кучета“, които не бяха успели да преглътнат изтласкването на бежанци от границата, и беше виждал гвардейци от Невада да повръщат насред престрелка. Беше се натъквал на cholobis, дето пропускат преднамерено, вместо да отнемат живот.