— Поддала си се.

Луси го изгледа замислено.

— Знаеш ли, в началото, когато някой ти казва как стоят нещата, ти се ядосваш, нали? Искаш да отвърнеш на удара. Да покажеш, че не се страхуваш. И го правиш. Пишеш нова статия за „Ибис“. Може да разкажеш примерно как Калифорния се напъва да изпомпва повече от „Лейк Хавасу“. Прокарваш връзка между аризонски политик и наркобос, който е сред шефовете на „Ибис“ и току-що е пъхнал петдесет бона на конгресмена Дуейн Рейнър, който пък съвсем случайно лобира да счупи последните мостове по Споразумението за реката и си е взел нова лятна вила във Ванкувър. Езотерични творения. Статии, които са по-сухи от пустинята, понеже копаеш през графици на пътувания и прехвърляния на пари. Никой не чете статии за бюрокрацията така, както гледат картинките в кървавките вестничоци, нали? Така, де, всъщност никой не ти чете статиите дори ако ги пишеш. Заради тези разследвания един път ме предложиха за „Пулицър“. Вероятно най-малко четената ми статия изобщо. Но за сметка на това се оказва, че всичките ми гуми са нарязани и не успявам да се докопам до интервю. И тогава осъзнаваш, че поне един човек чете каквото си писал. И точно този човек е наистина важният — Луси сви рамене. — Така се учиш. Не се пише за труповете, понеже на наркобосовете не им харесва. Е, поне не разказваш историите, довели до появата на труповете. И не пишеш за подкупи, тъй като политиците мразят такива работи. И определено не пишеш за калитата, защото те ще се погрижат да спрат завинаги писането ти.

— Много забрани.

— Писна ми от всичките.

— Значи си вдигнала всичките си бариери — Анхела кимна към пистолета ѝ. — Чакаш да дойдат да стрелят по теб.

Журната се засмя горчиво:

— Може да ми се ще да умра.

— Никой не иска да умира — възрази водосрезът. — Хората само така разправят. Но всеки, който се е приближавал до смъртта, не я иска.

Телефонът ѝ звънна. Домакинята му вдигна.

— Луси Монро — заслуша се. Стрелна с поглед Анхела, после сведе очи. — Така ли? Скъпар? — внезапно наостри уши. — Я пак повтори? Добре. Схванах. Не. Не точно сега… — още един поглед към Анхела. — Аха. Добре. Хубаво — и затвори. На госта си каза: — Трябва да си вървиш.

— Значи, няма да ми споделиш в какво се е бил забъркал приятелят ти Джейми?

— Не — отсече Луси. — И всъщност не смятам, че си ми нужен… — тя тупна с пистолета по бедрото си. Не го насочи към Анхела. — Трябва да си вървиш.

— Мислех, че тъкмо взехме да се разбираме.

Тя го изгледа странно:

— Всичките сте еднакви. Невада, Калифорния, другите — всички сте тук да съсипвате нещата и търсите начин да запазите водата от реката за себе си… — Луси врътна глава към прозореца и прашните покриви на Финикс отвъд. — Казваш, че никога не би направил това, което са причинили на Джейми, но вече си сторил и по-лошо на хората там.

— Не ние сме построили така недалновидно този град. Финикс сам си го е причинил.

— Тогава предполагам, че и приятелчето ти Восович сам се е утрепал.

Сега вече насочи пистолета към него.

— Еха! — Анхела вдигна ръце. — Пак ли се връщаме към това?

— Винаги е било „това“ — пистолетът в ръката на Луси не трепваше. — Махай се. И ако пак те видя наоколо, ще те застрелям. Въобще няма да те предупреждавам, преди да дръпна спусъка.

Сериозно говореше.

Преди това не беше сериозна, но сега, след телефонното обаждане, беше станала въплъщение на смъртта.

Анхела остави внимателно чашата си и се изправи.

— Правиш грешка — каза. — Можех да ти бъда приятел.

За момент си помисли, че ще му се отвори шанс да пробие защитата ѝ, но мигът отмина и Луси му посочи вратата с пистолета.

— Не ми трябва приятел — каза. — Имам си куче.

— Той е в „Тайян“. 51110. В списъка е „М. Ратан“ — Тимо се гордееше с успеха си.

Луси го задържа на телефона, докато караше пикапа под пържещото слънце на Финикс. Беше погледнала сто и един пъти в огледалата си, но не видя нито следа от водосреза и неговата яркожълта тесла.

Освен ако не си води и други хора.

Направи няколко бавни кръгчета, връщаше се по дирите си и криволичеше през изоставените улички в предградията, за да се убеди, че не я преследват, след това настъпи газта и се насочи към „Тайян“, докато Тимо щастливо дърдореше в ухото ѝ.

— Сигурен съм, че е същият тип, когото търсиш. Използвал е калска шофьорска книжка за документ за самоличност. Скъпар е точно както си мислеше.

Проблемът беше, че дори ако М. Ратан е скъпар, Луси определено не беше.

Веднага щом се добра до обществените атриуми на „Тайян“, пазачите на вратите на жилищните кули я спряха. Проклети да бъдат, ако пуснеха някаква потна зонърка да кацне просто ей така на главата на мистър М. Ратан.

Колкото и да я дразнеше това, не можеше да пробуди в себе си презрение към охраната. Тяхната работа зависеше от това да държат отвън дрипльовците от Финикс. Нейната работа беше да ги провали, но беше забравила да се приготви за ролята си заради прибързаното си изстрелване от сюрреалистичния разговор с вегаския водосрез.

Луси не беше скъпар. На охраната ѝ стигаше само да я погледне. Нищо във вида ѝ не подсказваше, че е изселничка или кали, или дори мила незаконна дилърка на мехурчета. Беше една идея прекалено прашна и една идея прегоряла от слънцето, прекомерно задъхана и видимо отчаяна.

Поне що се отнася до охраната, за тях Луси беше чиста проба местна зонърка.

Тимо го помисли за голяма смешка, като се сети колко пъти я е обвинявал, че е мокра.

— Май все пак си една от нас — засмя се в слушалката ѝ, докато тя продължаваше с усилията да си проправи път през охраната.

Пазачът повтори:

— Ако сте гост на мистър Ратан, ще трябва да го накарате да ми се обади, за да програмирам асансьора да ви качи горе.

Тя се отказа. Вече беше вдигнала достатъчно пара, докато се мъчеше да ги накара да звъннат горе четири пъти. Каза му:

— Ще опитам пак след малко. Имаме среща. Вероятно просто не се е прибрал още.

— Сигурен съм, че случаят е такъв — усмихна се мило пазачът. — Ако отговори, може да го попитате.

Луси се оттегли от вратите за достъп до жилищната част и прекоси към обществения площад на аркологията. Обиколи фонтаните и шадраваните, подмина мъглицата на водопадите, спускащи се от горните етажи. Престори се, че са ѝ интересни кафенетата и бутиците, които обсипваха площада, но не откъсваше очи от жилищните асансьори и охраната им, опитваше се да измисли начин да се качи горе.

51110. Пет-единадесет-десет.

Кула пет. Етаж единадесети. Апартамент десети.

Разполагаше с име, също и с адрес и не можеше да направи нищо по въпроса.

Целият ѝ устрем беше спрян от прекомерно професионално наемно ченге.

Седна на ръба на едно езерце с шарани и се загледа в двайсетфутовите плоски екрани, които висяха стратегически над обществената част и показваха новини и борсови сводки на английски, испански и китайски, като непрестанно информираха обитателите за часа и температурата в Шанхай.

Управляващият персонал и секретарките на „Тайян Солар Дивелъпмънт“ се смееха и си говореха в атриума, разделени със стъклени стени от външния свят, където местните им партньори ходеха навън в пустинята да инсталират слънчеви батерии и да опъват нови мрежи по варовиковите и кварцовите камънаци.

Никой щат не искаше да приюти зонъри, но до един бяха готови да вземат цялата слънчева светлина, с която те разполагаха, така че Финикс имаше затъмнения, докато частните компании продаваха насъбраното слънце на север, изток и запад през аризонските граници и зонърите вадеха пари.

Луси веднъж беше писала статия по темата. Беше получила мизерни прегледи за всичките си неприятности.

Един охранител мина покрай нея, после се върна за втори обход. Тя се намръщи.

Зад стените на аркологията Финикс се сриваше към най-дълбоките кръгове на ада, но „Тайян“ беше нещо различно. Не им харесваше, когато влизаха вътре огризки от апокалипсиса като нея.