Те току-що бяха убили двама души, но звучаха така, все едно си приказват на чаша кафе. Момичето чу единия да се смее. Отваряха шкафове. Не спираха да си говорят.

Стъпките се върнаха.

„Моля те, не, моля те, моля моля.“

— Тези копелета от „Ибис“ определено знаят как да си живеят — коментира мъжът.

— Сметките им са служебни.

Мария виждаше обувките му. Черни каубойски ботуши, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги пипне. Лъснати и скъпи. Ботушите спряха на място. Пистолетът пак плю и Мария трепна.

Дали се подсигуряваше, че е убил Сара? Или го направи просто за забавление?

Мария осъзна, че плаче. Чувстваше сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. Зрението ѝ се замъгли. Под леглото, скована от страх, тя хълцаше, но от устата и не излизаше нито звук.

Плачеше мълчаливо, спотаена като мишка, и се молеше мъжът с ботушите да не забележи, че пръснатите из стаята момичешки дрехи са прекалено много и че на килима са захвърлени четири обувки на висок ток.

Мария плачеше от ужас и от мъка. Все още усещаше топлата ръка на Сара в своята, пръстите ѝ, изплъзващи се от хватката ѝ, докато се гмурваше в скривалището си…

Заплака, тихо и безнадеждно, наясно, че сънищата ѝ са се сбъднали. Независимо дали ангел, дявол, светец или призрак бе шепнал в ухото ѝ, тя като пълна глупачка не се вслуша в кошмара предупреждение и сега беше твърде късно да стори каквото и да е, освен да се моли за прошка и спасение.

В другата стая трополенето и стърженето продължаваха.

— Тук няма нищо — каза единият от мъжете. — Претърси спалнята.

Моля те не моля те моля моля.

Охранителят вървеше редом с Луси, за да се убеди, че наистина ще напусне.

Беше виждала да прогонват хора и преди, но не беше обмисляла процеса от перспективата на прогонения.

Веднъж седя в кафене „Сагуаро“, от другата страна на площада, на среща с китайски инженер, специалист по биодизайн. Той говореше за това как езерцето, до което седяха, всъщност е част от цялостната структура за пречистване на водата, как всяко стръкче зеленина и всяка рибка са щателно създадени и подбрани да изпълняват специфични задачи за почистване.

Насред разговора Луси беше видяла охраната да изкарва един човек навън. Отпиваше от кафето си и наблюдаваше какво се случва. Съжаляваше човека, но не изпитваше отчаянието му.

А сега подкарваха навън нея и посетителите в кафенето се преструваха, че не се случва нищо интересно.

Зад нея някой изпъшка. Звукът беше достатъчно силен, та Луси се обърна.

Почти очакваше да види някой наръган — така уплашено и зашеметено ѝ прозвуча възклицанието. Човекът обаче стоеше вцепенен и зяпаше нагоре. Мнозина други наскачаха на крака със зейнали усти. През целия площад „Тайян“ премина вълна на почуда. Всички гледаха небето с изненада и тревога. Не, не небето…

Мониторите. Гледаха огромните телевизионни екрани, които висяха над атриума.

Луси проследи погледите им.

— Какво, по дяв…

Ченгето я сръчка да продължава нататък, но тя отърси хватката му.

— Чакай!

Той пак посегна да я сграбчи, но после на свой ред спря и ето на, вече не бяха охранител и нарушител, а двама души, гледащи телевизия. Двама души заедно, внезапно станали брат и сестра поради промяната в обстоятелствата.

Горе на екраните се появиха изображения на огромно, спокойно езеро. Язовирна стена. Текстът под снимките гласеше: „Водохранилище «Блу Меса». Гънисън, Колорадо“.

Лазурен скъпоценен камък, излят сред жълти глинени скали, назъбени канари и магнолии.

В единия край на езерото земният насип затапваше дълбок, назъбен каньон и спираше сините води от изливане в него.

Само дето от преградената фасада на язовирната стена се процеждаше вода. Три отделни водопада. И разпенените струи видимо нарастваха.

Луси успя да различи катерещи се по стената хора, търчащи като миниатюрни мравчици — смалени в сравнение с течовете, които се бяха отворили. Една кола хвърчеше по магистралата, минаваща върху язовирната стена.

На въжета по стена се спускаха ремонтни екипи и се опитваха да измислят какво да направят…

Насипът започна да поддава.

Ръката на охранителя падна от рамото на Луси. Зад нея някой изкрещя, ужасен. От стената бликаше все повече и повече вода. Откъртваха се цели монолитни късове. През процепите потичаха нови и нови фонтани. Разрастваха се все по-бързо и по-бързо. Инженерите, същински точици по язовирната стена, се разбягаха. Мащабът беше прекалено голям за възприемане, а хората — миниатюрни в сравнение с мощните струи, които под налягане излитаха през насипа.

Срути се цял участък от горния ръб. С него падна и бетонобъркачка, която се преобърна и литна надолу между тесните стени на каньона. Играчка, захвърлена от водата, която плаваше в усилващото се течение и се въртеше.

Някой включи звука на мониторите. Задъханият глас на новинар изпълни атриума, изброявайки дълъг списък от градове, уязвими за потока вода:

— Просто не знаем докъде ще стигне! Бюрото по мелиорациите очаква да се срутят и насипите „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Щабът на инженерните войски препоръчва евакуационни тревоги в следните населени места: Хочкис, Делта, Гранд Джънкшън, Моуаб… вълната може да стигне чак до „Глен Каньон“!

Новинарят продължи да изброява имена на градове, докато камерите се местеха от срутващата се стена към тясното гърло на каньона и кипналата кална вълна. В прииждащата река се поклащаха канари с размерите на къщи. Новинарите първо нарекоха събитието „терористичен акт“, след това се поправиха и заявиха, че можело да се окаже и структурен проблем. Самият язовирен насип беше издигнат преди почти сто години и сега умираше. Нови и нови струи кална вода избликваха от нея.

Част от стената на каньона се отчупи, подкопана от силните струи, и от нея се обели огромен нанос напукан гранит, парчетата се разлетяха и пометоха част от наблюдателите. Подобни на мравчици, зяпачите се разбягаха от ръба. Новинарят крещеше:

— Там имаше хора! — сякаш не беше очевидно, но той продължаваше да го повтаря, задъхан и ужасен. — Там пострадаха хора!

— От Бюрото по мелиорациите получихме съобщение, че стената е проверявана наскоро и сметната за стабилна. Конструкцията и геологичното разположение са били идеални. Няма сведения за язовирна стена, срутила се спонтанно, след съществуване в стабилни условия толкова дълго…

— Значи е терористичен акт — обади се трети глас в студиото. Но новинарят продължаваше да се дърпа от определението. Луси се зачуди дали нещастникът има връзка с Калифорния.

Ако е притискан да кара по-полека с щата, както бяха притискали и нея. Ако в момента изживява личното си plata o plomo80…

Стената се срути под напора на кипнала вода.

Пороят щеше да се излее през каньоните, да пресече щатските граници, да удави градове, да изтрие всякакви следи от човешка дейност по течението си, а новинарят още се мъчеше да избегне твърдението, което всички знаеха, че няма начин да не е вярно — на Калифорния ѝ беше писнало да се пазари за дела си от реката и беше направила нещо по въпроса. Луси осъзна, че ѝ се отваря мечтаната възможност.

Трябваше само да се размърда, докато всички други са парализирани.

Тя се изплъзна по-далеч от охранителя. Промъкна се през сборището, спокойна и целеустремена — вървеше, докато всички останали стояха и зяпаха омагьосани.

Все едно не съществуваше. Бродеше като призрак.

Прескочи въртележките на входа и стигна до асансьорите. Пъхна се след шокиран до смърт мъж в една от кабинките и го остави да включи таблото с картата си. Натисна собствения си бутон.

Докато вратите се затваряха, мерна за последно всичките онези богати скъпари, привилегированите от „Тайян“, до един да зяпат новините и до един — обърнати на прашинки пред лицето на мощта на Калифорния.