Луси огледа калните плажове и долчинките, обрасли с върби, и самотните щръкнали тамарикси. Отвъд лениво течеше реката.

„Значи, това е то. Където всичко свършва. Всичкият този труд и ето, край.“

Луси не можеше да реши дали е разочарована или облекчена.

Огледа отсрещния бряг и се запита дали може да забележи опълчението, за създаването на което беше помагал Анхела. Хората, готови да накълцат бежанката и да я хвърлят обратно във водата да се носи до Карвър Сити като урок за останалите.

Нямаше и следа от движение. Просто вълничките на течението и лъхащият от водата прохладен, влажен ветрец.

Тук, значи, свършва всичко.

Анхела куцукаше напред-назад, втренчен в отсрещния бряг, ококорен и трескав. Имаше такъв вид, все едно видение го е довело до ръба на бездната, и както е копнял и се е молил на Девата за спасение, така накрая остава с празни ръце. Падна задъхан на колене, когато и последната капка надежда се отцеди от вените му.

Не всички епични приключения завършваха успешно. Вместо това параноични и алчни хора правеха глупави грешки. Хората умираха и се нараняваха едни други, бореха се и накрая всички оставаха с празни ръце.

Това до такава степен се бе въплътило в главната поука на пустинята, че Луси се чудеше как ли изобщо ѝ е хрумнало, че издирването може да свърши по някакъв друг начин.

От дълбините на храсталаците се появи окаляно момиче, помъкнало раница.

— Тууми?

— Мария!

Чернокожият се затича към краличката си с широко разперени ръце.

Анхела извика от облекчение и също се изправи на крака.

Мария и Тууми се прегърнаха, а той коленичи до раницата ѝ и взе да рови в нея.

— Хей! — извика момичето. — Махай се от вещите ми!

— Тук е — каза Анхела. — Тук е!

Изправи се с книга, която вдигна високо, след това прерови страниците. Широко ухилен, извади един лист.

Триумфираше.

Луси дойде да надникне зад рамото му. Ами да — стар лист с печати. Не отговаряше въобще на очакванията ѝ. Две къси странички, това беше всичко. Изсушени и с врязани в тях гънки. Права на хартия, които можеха да променят света. Поне за някои, във всеки случай. Посегна към документа, но Анхела го дръпна назад.

Луси го изгледа ядно:

— Сериозно? Колко камиони и коли зарязах заради теб?

Той срамежливо ѝ ги предаде.

— Толкова са стари!

— На повече от сто и петдесет години.

Луси държеше листовете с дълбоко благоговение. Докато ги четеше, промърмори:

— Толкова трудно е да повярваш, че заради тях си струва да умират хора!

Министерство на вътрешните работи, Бюро по индианските въпроси, подписите на племенните вождове… Течни обещания. Символични компромиси за време, което никой не очакваше да настъпи. Милиони акър-футове вода. Липсващото парче от пъзела, което би позволило помпите на Централноаризонския проект да се съживят в пълен капацитет. С права като тези можеха да се изкопаят нови и по-дълбоки канали. Бяха годни да преканализират Колорадо встрани от Калифорния и далеч от Невада. Да изливат водата в различен чифт пустини и различен чифт градове…

Няколко прости листа хартия с властта да превърнат Финикс и Аризона в арбитри на собствената си съдба вместо в дом на загубата и разрухата.

Начин хора като Тууми, Шарлийн и Тимо да могат да процъфтяват заедно с бежанците, скупчени там с мечтата да поемат на север.

Луси въздъхна, беше наясно какво трябва да се направи. Джейми беше прав. В някакъв момент бе станала една от местните. Не можеше да каже кога, но в някакъв момент Финикс се беше превърнал в неин дом.

Анхела посегна към документите, но Луси отстъпи назад с изненадваща бързина. В ръката ѝ заблестя оръжие. Същото, което той ѝ беше дал.

— Съжалявам, Анхел — прошепна тя.

Тууми и Мария зяпнаха.

— Какво…

Анхела вдигна ръце много внимателно в опит да прочете новия баланс на силите.

— Какво става, Луси? Защо ми го причиняваш?

— Не мога да те оставя да ги дадеш на Кейтрин Кейс — заяви Луси.

Той се опита да не допусне паниката да проличи в гласа му, докато оценяваше възможностите си.

— Тези документи са спасителното ми въже — каза. — Трябват ми.

— Какво става? — попита Тууми.

— Просто малко несъгласие — обясни Анхела.

Той също имаше пистолет. Просто трябваше да намери начин да го извади. Някакъв начин да отвлече вниманието на Луси. Само дето не му харесваше как държи пистолета си този път.

Когато първо беше насочила пистолет към него — което му се струваше като преди няколко отделни живота — Анхела беше сигурен, че може да се договори с нея. Че думите му са способни да я достигнат.

Сега обаче сивите ѝ очи бяха досущ парченца камък.

Тя стреляше добре. Беше я виждал да пробива крака на калито в почти пълен мрак. Нямаше да има втори шанс, ако веднъж ѝ извадеше оръжие.

— Имам чувството, че постоянно се предаваме един друг — отбеляза Анхела. — Защо това все се повтаря?

— Съжалявам, Анхел.

Наистина ѝ повярва заради тона, с който го каза. Луси не искаше да постъпва така. Виждаше ясно болката ѝ — заедно с решителността.

— Хайде, де, Луси. Достатъчно е само да се включиш в споразумението. Тези документи са билетът ни за отвъд границата. С тях мога да се обадя на отряд „Камилите“ да ни докарат хеликоптер и ще се озовем във Вегас навреме за вечеря.

— В такъв случай предполагам, че е най-добре да ми дадеш и телефоните си.

— Не можеш просто да ни зарежеш тук — възрази Тууми.

— Не вас двамата — каза му Луси. — Само него.

— Какво смяташ, че ще постигнеш с тези документи? — попита Анхела.

— Ще ги върна обратно на града. Те са негови. Правата принадлежат на града. Притежава ги Финикс. Не Калифорния. И не Невада. И определено не са на Лас Вегас или на шефката ти.

— Финикс дори не знае, че съществуват! А каквото не знаят, не може да ги нарани.

— Наистина ли ще се изправиш да заявиш, че хората във Финикс не са наранени? Тези водни права са равни на живота на жителите му — заяви Луси. — Градът може да бъде построен наново. Ако има вода, няма нужда да остане в руини.

— Стига, де, Луси! Градът е обречен, все едно какво става. Но ние можем да идем на север. Всички. Ти също си добре дошла. За всички ни има място. Можем да уредим дори да пратят кучето ти, ако това те тормози.

— Не е толкова просто, Анхел. Прекарала съм прекалено много време с тези хора и твърде дълго съм била сред страданията им, за да мога просто да си тръгна, щом има нещо, с което мога да им помогна.

— Ако дадеш тези документи на Финикс, просто ще преместиш страданието някъде другаде. Да не мислиш, че Вегас няма да страда, ако го сториш? Ще пресъхне и вятърът ще го разнесе.

Анхела внимателно се прокрадна крачка напред в търсене на начин да докопа Луси. Щеше да боли, но смяташе, че може и да успее.

— Не ме карай да те застрелям, Анхел!

Сериозна беше.

— Нека тогава да поговорим.

— Няма за какво да си приказваме.

— И… какво тогава? Ще ме зарежеш ли? — попита Анхела. — Сериозно ли?

— Ще оставя телефона ти на няколко мили оттук. Така ще можеш да се обадиш за помощ.

— Няма да ми дойде никаква помощ, ако не разполагам с тези документи.

— Тогава ела с мен — помоли го Луси. — Ще ги отнесем заедно обратно във Финикс. Градът ще се погрижи за теб.

Анхела не можа да сдържи смеха си при тези думи.

— Сега кой си измисля хубави историйки? Нали знаеш какви гадости съм им причинил?

— Аз имам ли право на мнение? — попита сухо Мария.

Луси не отговори.

— Според мен вече сме минали тази фаза — отвърна Анхела. Напълно се беше съсредоточил върху журната и пистолета. Втренчен беше в дивия ѝ поглед. В настоятелността на вярата ѝ.

Реши, че във Финикс хората полудяват. Понякога градът ги превръщаше в толкова лоши дяволи, че едва се разпознаваше човешкото в тях. А друг път ги правеше на същински светци.