Друг частен охранител премина край Луси. По принцип си прекарваха времето в ловене на деца, които се опитваха да се промъкнат и да пият от водните каскади, така че, естествено, нашественик като нея ги възбуждаше.

По свой собствен начин „Тайян“ охраняваше границите си твърдо също като Невада и Калифорния. Наградата за обитателите на „Тайян“ беше пространство, в което се чувстваха, сякаш са напълно разграничени от прахоляка, дима и колабирането на по-големия град отвъд.

Вътре в аркологията жители и корпоративни служители можеха да живеят в удобство. И ако си достатъчно чист и изглеждаш, сякаш имаш работа вътре, може и ти да стигнеш до частите за обществено ползване и да пийнеш кафе или да си уредиш среща. Или пък да се молиш на някого да слезе долу и да те изпроводи в някоя от жилищните кули.

5-11-10.

Пета жилищна кула, единадесети етаж, апартамент десет. По-добро от пощенски код. Петцифрен адрес. Скъпарска работа. Петцифрен билет. Разрешение за влизане в различен свят.

Сега вече охранителите определено следяха Луси. Беше се задържала твърде дълго.

Тя извади мобилния си телефон и се престори, че набира номер, но ѝ беше ясно, че частните ченгета не се хващат на такъв трик. Един от тях гледаше право към нея. Беше вдигнал ръка към ухото си, докосваше слушалката си и задействаше някаква аларма, която щеше занапред да я вкара в образното разпознаване на системата и понастоящем да я изрита оттук.

— Мис?

Тя се стресна. Нов тайянски охранител беше надвиснал над нея, шляпайки отсъстващо с парализиращата палка по крака си.

— Имате ли някаква работа тук?

Добри бяха, трябваше да им го признае. Дори не го беше забелязала да идва.

— Аз… — поколеба се. — Просто се канех да се кача горе.

Той погледна през рамо към охранителя на жилищната собственост, който наблюдаваше разговора им.

— Значи сте обитателка? Носите ли си картата? Билет за гости?

— Аз…

Ченгето чакаше, без да я пуска.

— Ако мога да се обадя на някого от ваше име?

— Не. Няма проблем. Просто се наслаждавам на водата.

— Ако сте си изгубили билета, можем да ви проверим.

Беше прекалено привикнал да гони хора. Твърде много народ се промъкваше с цел да се приближи до лукса на водните извори и филтрирания въздух, чист от дим и прахоляк, водопадите и свежата миризма на жива пръст и растения.

Беше свикнал да разкарва хората. Любезно. Без да прави сцени, които биха нарушили внимателно изградения покой на аркологията „Тайян“.

И ако Луси откажеше да си тръгне лесно — е, винаги я има парализиращата палка, която отсъстващо почукваше по бедрото му. Така жертвата поне нямаше да се съпротивлява, когато той и дружките му измъкнат безчувственото ѝ тяло от сградата и я захвърлят на улицата.

— Всичко е наред — повтори Луси. — Тръгвам си. Само да си прибера нещата.

— Разбира се, мис.

Самата любезност. Бяха винаги любезни, стига да се движиш в посоката, в която им се ще да те движат. И докато не се налага да те поизпържат, могат да са дори мили.

Луси прие, че е била победена. Мерна богати скъпари да напредват към въртящите се врати — неколцина в делови костюми. Разговаряха оживено, същински господари на вселената. Обстрелваха се на китайски и испански помежду си. Ех, само да беше подбрала по-добре момента, можеше да се залепи за тях, но при условие че охранителят я избутваше към изхода, в момента нямаше какво да стори.

Налагаше се да търси друг начин да стигне до Майкъл Ратан.

Завеси от пламъци и кълбящ се черен дим обгръщаха Мария и я поглъщаха.

Твар, подобна на куче, черна и хилеща се, изскочи от огъня, зяпнала да я глътне като личния питбул на дявола.

Сара беше с нея.

Момичето се опита да избяга от дяволската твар, но Сара беше бавна. Пръстите ѝ все се изплъзваха от тези на Мария, но тя не възнамеряваше да я пуска. После обаче хватката ѝ пак се разхлаби, Мария не можеше да я намери и загубата ѝ разби сърцето…

Събуди се задъхана в апартамента на мъжа — потна, с пресъхнала уста, с блъскащо в гърдите сърце, и единствената мисъл в главата ѝ беше повтарящо се безкрайно благодаря благодаря благодаря.

Не беше истина, Сара не беше мъртва и всичко се оказа само сън.

Благодаря благодаря благодаря.

Мария осъзна, че са я прегърнали и Сара, и мъжът. Нищо чудно, че изгаряше от жега. Измъкна се от обятията им, като се постара да не ги обезпокои. Сега, когато беше будна, вече ѝ се гадеше и ѝ беше зле. Главата така я цепеше, че все едно някой ѝ бъркаше в окото с отвертка.

Тя се изхлузи до ръба на леглото и се опита да стане. Незабавно посегна към стената за опора, понеже стаята се килна. Застави се да диша бавно и се опита да стои права в здрача. Преплетената двойка на леглото продължаваше да спи. Сара и… нейният мъж.

Ратан.

Мария се засмя под нос, чудеше се дали да се отвращава или порицава, че не помни първото му име, не беше сигурна и дали ѝ пука. Беше ѝ го споменавал един куп пъти, но тя просто не успяваше да го запомни.

Сара възлагаше толкова много надежди на мъжа, чието първо име приятелката ѝ не можеше да измъкне от паметта си.

Беше отдала девствеността си на непознат. Не беше сигурна дали се очаква да ѝ пука и за това. Всъщност май я беше отдала на Сара. Беше се любила със Сара. Тази мисъл ѝ хареса повече. Беше отдала истинската си девственост на най-добрата си приятелка.

На пода лежеше бутилка от шампанско. Мария не си я спомняше и нея. Или по-скоро я помнеше, но мислеше, че е част от съня. Предишната нощ беше толкова неясна и сюрреалистична. Двете със Сара се редуваха да пият и да се целуват, оставяха леденото мехурчесто вино да се стича по телата им и върху страстния език на хидролога…

Сън или истина? Спомен или желание?

Е, бутилката беше празна. Това беше истинско.

Като я видя да блещука на пода, Мария усети как замайването на мехурчетата я изоставя. На трезво луксозната спалня ѝ се струваше твърде тиха. Почти самотна. Чаршафите — смачкани и потни. Бутилката — празна. Русата коса на Сара — разпиляна по възглавницата. Ръцете ѝ бяха разперени върху леглото, за да докосне рамото на мъжа — странно интимен жест, който ги караше да изглеждат по-близки от платени любовници.

Да ги гледа как се докосват, събуди по-объркани чувства. Отделни образи. Сара и целувките ѝ. Тялото на Мария, която летеше. Ратан искаше да участва в събитията и Сара го вкара вътре. Съсредоточена да се погрижи за мъжа, когато всичко, което Мария искаше, беше приятелката ѝ да я целува още. Отново и отново. Да усеща допира на кожата си до нейната.

Мария си спомни, че ръцете ѝ трепереха от възбуда. Беше имала чувството, че под кожата ѝ се взривяват бомби, експлозии от вибрираща, изгладняла страст. Всеобхватна. Разтърсваща. Посягаше към Сара отново и отново. Понасяше изпълнението на мъжа.

Спомни си как Сара се беше взирала изгладняло в него. Билетът ѝ за извън Аризона, ако я харесаше достатъчно, след това усещаше погледа на Мария върху собственото си тяло, а ръката му се плъзга по бедрото ѝ. Тримата бяха свързани заедно, брънка по брънка — Мария, вманиачена по Сара, Сара — вманиачена по мъжа. А той в крайна сметка — вманиачен не по момичето, което, водено от надеждата да потегли на север, му беше довело Мария като жертвено агне, а в самата жертва.

По онова време не я беше грижа. Искаше само и единствено Сара. Сега обаче се чувстваше изпразнена от това, че гладът на всеки от трима им не беше напълно задоволен.

Тръгна да търси банята. Намери прохладни мраморни плочки, огледала с ръбове в тюркоазно и сребърно и покрити със синьо-бял порцелан плотове.

Втренчи се в отражението си в огледалото. Не изглеждаше по-различна с нищо. Все още си беше тук. Все още си беше същата. Беше правила секс с момче и момиче едновременно. За него изобщо не ѝ пукаше, но за нея… Продължи да се взира в себе си. Същата си беше. Баща ѝ никога не би се досетил какви ги е вършила снощи. Никой на улицата не би могъл да види къде, как и какво е правила за пари или какво бе изпитала. Кого бе обичала.