— Е то, ако е богат, става по-трудно, много ясно. Тези хора си плащат, за да си държат личния живот за лична употреба.

— Мога да вложа малко пари в тази работа.

— Така ли? — наостри уши Тимо. — Някой ни спонсорира, а? Може да се свърши едно-друго с поети разходи.

Луси поклати глава:

— Не, нищо подобно, по-добре не се развихряй. Просто се водя по нюх. Така че парата идва от джоба ми… — тя отпи от бирата си. Пушката изтрещя, а едно от прерийните кучета се претърколи в прахоляка и застина.

— Хм… — нацупи се Тимо. — Е, ако си готова да кихнеш предварително, имам една дама, която се занимава с архива на комуналните услуги в „Тайян“. Ако твоя тип Ратан има сметка на свое име, а не на компанията, може да го изкараме по този начин.

— Колко време ще отнеме?

Той се намръщи:

— Е, трябва да я нахраня и напоя…

Луси отвори банковата си сметка и вкара сума.

— Мога да ти дам триста юана, ако си способен да го направиш бързичко.

Тимо се ухили и извади собствения си телефон. Чукна го в нейния и прехвърли парите.

— Явно с това ще се занимавам тази вечер.

— Сигурна ли си, че ще свърши работа? — надвика тътена на музиката Мария.

Тя подръпна подгъва на поличката си. Чувстваше се ужасно разголена във взетата назаем рокля. Едва ѝ покриваше задника. Сара я погледна окуражително и извика нещо, което потъна в шумотевицата в „Апокалипсис сега!“, след което издърпа Мария по-навътре в тълпата. Лицата на танцьорите проблясваха в поредица от сенки и цветни пулсации — кухи черепи, кървави петна, ледени скули. Замайващо тежки ритми и натиск на тела.

Мария се остави да я водят. Това беше светът на Сара — тя почти не го разбираше. Всичко беше ново и смазващо — басовият ритъм, тълпата, допирът на кожа върху кожа, роклята ѝ, разголеното ѝ тяло. Чувстваше се свръх нащрек за всичко. За плътта. За дъха. За ококорените очи. Зъбите на хората бяха сини под ултравиолетовите светлини…

Сара порови в чантичката си и натика нещо в ръката на Мария.

— Вземи го! — надвика глъчката.

Мария вдигна миниатюрната тубичка, донякъде на вид като течните сълзи, с които хората си прочистват очите, когато пясъкът във въздуха стане съвсем зле.

— Какво е това?

— Мехурчета.

Мария поклати глава и ѝ го върна:

— Не го искам.

Сара сви рамене и изцеди тубичката в собствения си нос. Стисна и вдиша. Изпъшка и се хвана за рамото на Мария, вкопчи здраво пръсти, щом дрогата подейства.

Тръсна глава, смееше се и се клатеше. Ноктите ѝ се врязаха в кожата на другото момиче. Олюля се с блеснали очи и надзърна към приятелката си изпод буйния си бретон.

— Сигурна ли си? — закачи я. — Така става по-лесно. Превръща преживяването в забавление.

Мария се поколеба.

— Добре, де.

Сара се ухили доволна и извади нова пипетка от чантата си.

— Не се бой! Хубаво е!

А след това гушна главата на Мария в сгъвката на ръката си и пъхна тубичката в ноздрата ѝ.

Евтин пластмасов полъх с дъх на винил.

— Давай!

Мария вдиша и Сара изстиска дозата. В синусите на приятелката ѝ бликнаха мехурчета. Тя се дръпна и запримигва с насълзени очи. Горещо, а сетне студено, болезнено като уасаби право зад очните ѝ кухини, а после още по-силно… Олюля се.

Сара я взе в обятията си, докато се тресеше.

— Полека, момиче. Кротко!

Но нямаше как да е кротка. Мария имаше чувството, че кожата ѝ е покрита с милион виещи се змии — микроскопични, гърчещи се по тялото ѝ. Увиваха се, плъзгаха се, чертаеха шарки, които пулсираха и се гърчеха в синхрон с биенето на сърцето ѝ, плискането на кръвта ѝ, ритъма на музиката в клуба. Дрогата беше музика, която туптеше през нея, изпълваше я, разтягаше я и я размазваше — и след това разцъфна в бесен живот.

Внезапно Мария можеше да усети всичко. Разсмя се, изненадана. Тялото ѝ беше живо. За първи път наистина беше жива! Взря се ококорена в Сара.

— Това е страхотно!

Приятелката ѝ се засмя на изумлението ѝ.

Мария усещаше всичко. Всяка пулсация на светлината. Всяко гръмване на басите. Всяка гънка на прилепналата по тялото ѝ рокля, но ако преди ѝ се беше струвала странна, тясна и твърде разкриваща, сега беше чувствена. Когато помръдваше, роклята беше като милувка. Всичко беше като милувки. Ръката на Сара на кръста ѝ беше хем за облягане, хем за вкусване, хем за увиване…

Мария се пресегна и погали бузата на приятелката си, очарована от допира на кожата на момичето под пръстите си. Можеше с дни да гали тази мека кожа и пак да не загуби интерес.

— Хубаво е — каза с изумление.

Сара не изчака Мария да се нарадва на еуфорията. Сграбчи я за ръката и я задърпа по-навътре в тълпата.

Натискът на телата вече не ѝ се струваше клаустрофобичен или натрапчив. Беше по-скоро като площадка за игри. Мария се пресягаше да докосва хората, докато минава. Прокара ръка по гърба на копринената риза на един мъж. По бедрото на жена. Възползваше се от възможностите да се притиска до всекиго, когото подминаваха, и усещаше как ръцете им се докосват до тялото ѝ. Всеки допир я изпълваше с вълна мехурчета. Осъзна, че е възбудена. Отчаяно се беше надървила. Чувстваше се като изгладняло животно, подкарвано изцяло от първичните си пориви, зажадняло за докосване и секс.

Някаква част от нея се притесняваше и ужасяваше от онова, което дрогата ѝ причиняваше. Тя изобщо не беше такава! Не правеше такива неща! Но на останалата част не ѝ пукаше. Остави се да я погълне алчната наслада на танцьорите и светлините, ръцете и телата…

— Ще тръгнеш ли най-сетне?

Сара все още я дърпаше за ръката. Мария се чувстваше прекалено добре, за да спори. Остави се да я отведат, пресягаше се към още хора на минаване. Обичаше ги всичките. Ръцете ѝ върху нейното тяло я разсмиваха.

Сара внезапно пусна ръката на Мария. Тя се обърна, объркана.

Приятелката ѝ се беше вкопчила в един мъж и го целуваше: онзи, който ѝ беше разказал за водните хоризонти — Ратан, хидролога. Онзи, който ги желаеше и двете и за когото Сара смяташе, че ще я вземе на север, когато си тръгне. Първопричината изобщо да дойдат тук…

Мария изгуби интерес. Музиката беше твърде хубава. Диджеят миксираше „Лос Сангре“ върху „Деди Деди“ и тълпата се беше побъркала. Нека Сара си върши нейната работа. Мария танцуваше в екстаз. За първи път в живота си се чувстваше свободна. Не ѝ пукаше за нищо. Не се боеше от нищо.

Може би утре нямаше да успеят да платят наема и щяха да умрат. Може би това щеше да е последното хубаво нещо, което ѝ се случва. Утрешният ден беше пълен с прахоляк, нужда и молба към Тууми за милост и заем, който вероятно не беше в състояние да даде, но тази нощ тя танцуваше мръсно с мъж, после с жена, а после сама, като на воля плъзгаше ръце нагоре-надолу по бедрата си, а ритъмът отекваше в нея при всяко движение. Стискаше тъканта на роклята си в юмруци и обожаваше как тя гъделичка дланите ѝ, докато се люлее под напора на музиката. Звукът вече не беше силен. Беше вътре в нея. Тя се движеше с песента, с ритъма и пулса ѝ. Още едно сърце, което я заливаше с живот.

Мария мерна Сара с нейния мъж, двамата я наблюдаваха. Сара изглеждаше безкрайно по-възрастна с минижупа си, високите токове и грима. Същия като онзи, който беше помогнала на Мария да сложи на собственото си лице, като я разхубави, за да може да спечели обратно всичко, което беше загубила заради шегата с водната схема.

Сара ѝ махна.

Мария протегна ръка към нейния човек. Флиртуваше. Харесваше ѝ как се чувства, когато му подаде длан, сякаш очакваше той да я целуне. Харесваше ѝ как той я хвана за ръката и не я пусна. Харесваше ѝ как Сара се наведе плътно и горещият ѝ дъх лъхна в ухото ѝ.

— Съгласен е — каза Сара. — Ще си плати. Иска да купонясва.

— Колко?

— Повече от достатъчно. Иска голямо яко парти!

Сара придърпа Мария към себе си. Затанцуваха заедно. Мехурчетата гъмжаха по кожата на Мария и преливаха. Мъжът махна на една сервитьорка с високи токове, тесни шорти и изкусно накъсана блуза. Тя донесе текила. И тримата пиха шотове. Сара имаше още мехурчета в чантата си.