— Сериозно говоря! — Той вирна глава към съсипаните язовирни стени. На екрана показваха празни езера с циментовите им пръстени отстрани. Няколко кални локви на дъното на каньона бяха всичко, останало от лазурните язовири, плискали се на същото място предишния ден.

Телевизорът премина на кадри от хеликоптер, показваше как машината се върти над масивен жълт камион за боклук — смачкан и огънат, изплют на речния бряг на петдесет мили надолу по течението спрямо разбитата стена. Беше смазан, подхвърлян и влачен от могъщото наводнение и сега от него беше останала само кръгла метална палачинка.

— Обзалагам се, че иде ред на „Глен Каньон“ — каза Тимо.

— Не. Калифорния вече контролира язовира „Пауъл“ — възрази Луси. — Ще пропуснат водата надолу.

— Въпреки това не бих искал да притежавам земя под язовирна стена.

— Както и на плажа.

— Ти ли ми го казваш, сестро? — Тимо се захвана отново да бъзика компютъра. — Виж, имам един приятел, който може да успее да изфабрикува ключ. Ще отнеме време обаче. Може ли да го взема за малко?

Луси се поколеба.

Фотографът забели очи.

— Какво, да не мислиш, че ще те ограбя или нещо такова?

Тя се опита да изтласка притесненията си от идеята компютърът да изчезне от прекия ѝ контрол.

— Ценен е.

— Довери ми се — каза Тимо. — Дамата, за която говоря, се занимава с обезпечаване на микроблогъри. Помага на хора като нас да се предпазят да не ги убият наркобосовете. Добра е и е на наша страна.

Луси се опита да пребори усещането за лошо предчувствие и се насили за усмивка.

— Благодарна съм ти.

— Нищо работа — отвърна Тимо. — И непременно звънни за оня китаец. Ако е голяма риба, може би с хубави кървави снимки мога да вдигна тарифите на „Синхуа“ тройно.

Той грабна лаптопа и фотоапарата си и тръгна към вратата.

Луси проследи как компютърът я изоставя.

Веднага щом Луси излезе за среща с Тимо, Анхела тръгна с мисия да влезе във връзка с Кейтрин Кейс.

В ранната привечер жегата се вдигаше от града и температурите спадаха.

Около помпата се беше разгърнал нощният пазар. Дребни соларни фенери висяха като светулки над мъже и жени, които увиваха буритос, pupusas и меки такос в страници от пълните с трупове вестници.

Анхела беше прекарал достатъчно време по катастрофалните barrios89 да познава ритъма им и би трябвало да се чувства на мястото си в този пъзел от шперплатови бараки, навързани по четири планински бегачи и нарязани на парчета гортексови ленти, прикриващи прозорци и врати от праха, но дори сега, със стая за база и оставил следата си да изстине, не можеше да се отърве напълно от боцкащата го параноя.

Целият лагер му се струваше наелектризиран, сухият въздух — напрегнат от зверски злокобни токове като пред буря.

Анхела се облегна на една от циментовите защитни прегради, които заобикаляха червенокръстката помпа, и се загледа в хората, които се редяха за вечерните си порции. Мръсни тениски. Отрязани шорти. Изтощение до прегърбване. Кеш и карти влизаха в машината, помпата звънкаше, когато напълваше поредното бидонче. Понесли съкровището си, хората изчезваха обратно из бордеите като плъхове по дупките си.

Недалеч един старец беше разпънал одеялото си и продаваше телефони за еднократна употреба, чисторби и руутнати китайски таблети заедно с най-новите броеве на „Рио де сангре“, цигари и хашишена дъвка.

Анхела си купи еднократен телефон.

Отне му известно време, но най-накрая стигна до личния номер на Кейс.

— Къде, по дяволите, беше? — настоя да узнае тя.

— Малко напрегнатко стана наоколо.

Какво му имаше на това място, че косата му настръхваше от него? Не познаваше никого сред тълпата. Не видя калита да изскачат иззад гърбовете на продавачите на такос. Защо тогава се чувстваше толкова нервен? Шестото му чувство ли се обаждаше, или просто останките от адреналина още се влачеха през тялото му след престрелката с Хулио?

— Къде се намираш сега? — попита Кейс.

От другата страна на открития площад един чернокож с яке на „Далас Каубойс“ полека падаше в капан. Преследваха го банда долнопробни гангстерчета, които очевидно си търсеха сбиване с някой задник, готов да развява тексаското знаме. В очакване на нападението Анхела внимателно се вмъкна в уличката между скупчените постройки. Около фена на „Каубойс“ обаче се събраха хора — мъже и жени, които вдигаха блузите си да покажат пистолетите си на бандитчетата cholobis.

— Насред проклето стрелбище съм — промърмори Анхела, щом онези взеха също да си вдигат дрешките и да показват собствените си оръжия. Той отстъпи още по-назад в уличката.

— Какво?

— Няма значение — опита се да държи под око нагнетяващата се катастрофа и посвети вниманието си на Кейс. — Имаме си проблем.

— Защо не отговаряш на обажданията ми?

— Изхвърлих си телефона.

— Защо? Загубихме и колата ти. Мислех, че си загинал.

За изненада на Анхела cholobis отстъпваха от боя, правеха се на корави, но явно виждаха, че противникът има оръжейно превъзходство и бяха обградени от повече тексасци, отколкото очакваха. Той се зачуди дали фенът на „Каубойс“ не ги е подмамвал умишлено.

— Захвърлих и колата — обясни.

— Защо?

— Защото имах пълен с изненади ден и нямах желание да привличам още.

— Разкажи ми — нареди шефката му. Гласът ѝ изпука от лошата връзка. Анхела се зачуди дали не се намесват властите, но смущенията напълно развалиха линията. Той притисна телефона по-плътно до ухото си:

— Повтори, моля?

Сбиването се развали, но Анхела не смяташе, че споюгяз ще се откажат току-така. Измъкна се отново на открито и се заоглежда за още проблеми.

Гласът на Кейс се завърна с пукане.

— Защо се отърва от колата и телефона?

Прозвуча му изнервена. На Анхела му се стори, че чува музика на заден фон. Нещо като струнен квартет, който създаваше цивилизована музика в елегантния свят на Кейтрин Кейс вътре в „Сайпръс“, докато той чакаше да избухне престрелка.

— Слушай сега, не знам колко време…

— Само момент!

Той я чу да говори на някого встрани от телефона и едва потисна разочарованието си. Къде бяха изчезнали онези дребни гангстерски задници? Чу приглушени гласове по телефона, смях и после фоновите шумове изчезнаха и Кейс се върна, явно по-съсредоточена.

— Какво знаеш за стените?

— За стените ли? — опита се да проследи мисълта ѝ Анхела. — Имаш предвид онази в Колорадо?

— Вече са три — каза тя. — „Блу Меса“. Също и „Крайстъл“. И „Мороу Пойнт“. Паднаха и трите. А сега всичката тази вода се насочва към „Пауъл“ и „Глен Каньон“.

— „Пауъл“ е празен. Няма да има значение, нали?

— Така смятаме. Вълната ще удари утре. „Глен Каньон“ изпуска вода просто за всеки случай. Което е добре за нас в определен смисъл. „Мийд“ ще се напълни повече, отколкото от години… — на заден фон се разнесе нов шум. Кейс каза: — Дай ми минутка.

— Къде, по дяволите, си? — попита Анхела.

— Само момент… — още приглушени разговори. Водосрезът се пребори с желанието просто да затвори. Мразеше да се налага да стои на открито, но не искаше да загуби връзката. Типът с „Каубойс“ още се въртеше наоколо като матадор, развяващ червено наметало.

„Големите клечки избират страни — осъзна Анхела. — Всички си избират страни.“

Най-сетне Кейс се появи.

— На партито по случай откриването на „Сайпръс Пет“ съм. Пълно е до дупка, а ние дори не сме направили първата копка. Тук съм да развея флага на ВСЮН. Нека всички видят, че напълно подкрепяме проекта. Стогодишна гаранция срещу суша, такива работи.

— Звучи ми като готино купонче.

Тя изсъска строго:

— Щеше да е, само дето стоя тук и се усмихвам и разправям на инвеститорите, че сме знаели, че Калифорния ще направи този номер с „Блу Меса“, а си нямах представа.

— Смяташ ли, че ще посегнат и на нас? Ще ударят ли по „Мийд“?