— Аха — кимна той. — За таблоидите.

Луси внезапно изпита неловкото усещане, че го е срещала и преди.

От очите му идва — каза си. Заради наситената бдителност. Тъмни и корави. Очи, които са видели твърде много ужасии и не хранят илюзии. Виждаше нещата по същия начин като нея.

Устата ѝ пресъхна.

Тито понякога споменаваше за хора, които ти ходят по гроба. Ако внимаваш, кълнеше се той, може да усетиш крилата на смъртта да пляскат над главата ти и в този момент трябва да хукнеш към най-близкия олтар на Санта Муерте и да ѝ поднесеш шибано голям дар. Ако си бърз, Кльощавата дама може да ти даде защитата си — стига да те харесва. И ако даровете ти са били подходящи.

Луси се беше изсмяла на това зонърско суеверие. Но сега внезапно повярва в него.

Този човек беше самата смърт.

— Не чух как се казваш — рече той.

Луси преглътна. Не искаше да му казва името си. Копнееше да се слее със стените. Умираше си да избяга.

— Сигурен съм, че си имаш име — притисна я той с усмивка.

Беше наклонил глава и я изучаваше. Като гарван, оглеждащ леш. Очите му я разкостваха на място. Кълвяха кожата и плътта, мускулите и сухожилията. Разпъваха я. Глупава идея беше да дойде да види Джейми, осъзна тя. Глупаво беше дори да си помисли да отразява смъртта на приятеля си.

— Ти не си ченге.

Истината ѝ избоде очите веднага щом я произнесе на глас. Той носеше значка, но не беше ченге.

Тънката му усмивчица потвърди предположението ѝ още докато той казваше:

— Не съм ли? Така ли мислиш?

Тя се зачуди дали това е мъжът, който е измъчвал Джейми. Дали ги е оставил в моргата заедно с другия труп, за да я привлече. Бандитите cholobis понякога използваха такъв номер. Убиваха някого и после чакаха приятелите на жертвата да се съберат, за да утрепят и тях. Хитър номер. Любим на мнозина. Начин да изцедиш още смърт от мишената си, все едно последните капки сок от сух лайм.

Луси отстъпи крачка назад, но ченгето я хвана за ръката. Заби пръсти в кожата ѝ. Придърпа я плътно и сведе ниско глава. Устните му докоснаха ухото ѝ.

— Не мисля, че изобщо ми се представи!

Журната преглътна и се огледа за помощ в моргата. Кристин не се виждаше никъде. Тимо също. Тя откопча пръстите на нападателя си и се насили да го изгледа гневно:

— Надскачаш си задълженията!

— Така ли мислиш?

— Назад, иначе ще ти докарам всичките истински ченгета на главата!

Предположи, че има петдесет на петдесет шанс да убеди присъстващите, че той е измамник. Ако в стаята присъстваше Кристин, щеше да е различно.

Луси отново огледа помещението в търсене на съдебната патоложка — къде се беше запиляла?

Типът с брадичката и татуировката на ръката се домъкна насам.

— Намери ли нещо? — той посегна към колана си и откачи белезниците. — Има ли улики за нас?

Белязаният хвърли поглед на спътника си, после се обърна към Луси.

За нейна изненада взе, че я пусна.

— Не — отвърна. — Нищо и никакво. Просто мацка от окървавената преса, която нищо не знае… — погледна я с блеснало в тъмните очи предупреждение. — Журнотата от кървавата преса все нищо не знаят, нали така?

На Луси ѝ потрябва секунда да се вземе в ръце.

— Ми да — прошепна.

— Хайде, изчезвай — той врътна глава към вратата. — Махай се. Ходи да търсиш леш някъде другаде.

Луси не зачака белязаният да се повтори. Избяга.

Анхела проследи излизането на журната от вестничоците.

Нещо в нея не му харесваше, но не му хареса и начинът, по който Хулио се вторачи в разговора им. При него имаше значителен шанс всеки, когото разпита, да свърши с оскубана перушина. Така че Анхела я пусна да си ходи. А сега съжаляваше за това.

„Размеквам се.“

— Хей! — Хулио го стисна за лакътя. — Имаме си компания, cabrón.

Няколко души си проправяха път през тълпата и се бутаха в парамедиците, пред които размахваха значките си. Щатски ченгета, ако се съди по вида им.

— Познаваш ли ги?

— Калита — Хулио се извърна, без да спира да ги следи. Промърмори: — Ако ми видят задника, ще ме познаят със сигурност. Финикс е твърде малък град за тая гадост.

Анхела ги огледа внимателно. Реши, че наистина съответстват на ролята си. Кейтрин Кейс набираше хората си от затвори и сред най-изпадналите, а Калифорния си имаше свои процедури и харчеше далеч по-огромния си паричен басейн по по-други начини. Двойката, която си проправяше път между количките, беше със спретнатия вид на богати станфордски дипломанти. Без видими татуировки. Идеални прически. Истински бюрократични ракети.

— Сигурен ли си, че са калита? Може да са истински полицаи.

Хулио сръга Анхела нетърпеливо:

— По дяволите, ясно е, че съм сигурен. Имам камери в „Ибис“, тези типове постоянно влизат и излизат от щаба.

— Тази компания спокойно може да служи за посолство на Кали.

Хулио вече оглеждаше изходите.

— Знаех си, че не трябва да се съгласявам да идвам насам заедно с теб.

— Я се успокой, ese. Да видим какво ще направят. Може да позяпаме нещо интересно.

— Върви на майната си с всичките тия щуротии за ese — лицето на Хулио беше изкривено от страх. — Обзалагам се, че тези копелета имат значки, които наистина съществуват. Ако пожелаят, могат истински да ни арестуват. Да се хванат да ни проверят задниците от и до. Това ли искаш?

— Сериозно ли говориш? Могат да правят такива работи?

— Калитата ни изпреварват с много. Тук, долу, си в глутницата с големите кучета, ese — наблегна на обръщението Хулио подигравателно. Дръпна ръкава на Анхела. — Хайде да тръгваме, става ли?

Анхела реши, че другарчето му се е смахнало.

Едно време застаналият до него човек беше готов да остави фермер да си пъхне пушката в устата му и нямаше да мигне. Просто щеше да каже на човечеца с пушкалото, че Вегас му дърпа водното килимче и да си го цунка за сбогом. Грам шибан страх нямаше. Хулио просто щеше да поднесе документите и да чака да му издухат мозъка през тила.

Сега двама калита караха горкото копеле да се кълчи като трепетлика.

— Прави каквото ти отърва на теб — отсече Анхела. — Аз лично мисля да се помотая. Да видя какво са намислили дружките ни.

Хулио се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да избяга и копнежа си да запази уважението на Анхела.

— Твоето погребение си е — промърмори и си тръгна, като пъргаво се промъкваше през тълпата, и се изниза от местопрестъплението.

Анхела продължи да се върти около труповете, от време на време вдигаше по някой чаршаф с преструвката, че се занимава с официална работа, докато държи под око калитата, които обикаляха на свой ред мъртъвците.

Въпреки казаното от Хулио те дяволски силно му напомняха истински ченгета. Разумно предположение беше, че ще се включат и криминалистите, предвид че тексасците бяха натрупани в моргата като дървесни трупи. Дори Аризона трябваше да се загрижи от време на време, ако ще и само за да покаже на туристите, че щатът сериозно се е захванал да става следващият образец за етническо прочистване.

Фотографът от кървавите таблоиди още щракаше снимки, а светкавицата му мигаше като бомба. Анхела гледаше как типът работи с телата — гъвкаво и професионално. Присъствието му напомняше за журналистката, която беше избягала. В нея имаше нещо странно.

Защо я пуснах?

Като все още държеше под око калитата, Анхела пристъпи да застане до фотографа. Той се опитваше да направи снимка на един труп, беше вдигнал чаршафа от количка, докато снимаше с една ръка.

Водосрезът подхвана чаршафа и му помогна.

— Изглежда, бизнесът върви добре!

Фотографът кимна на Анхела с благодарност. Поигра си с настройките на апарата.

— О, човече. Да не повярваш направо! — вгледа се през обектива. — Може ли да го вдигнеш малко по-високо? Благодаря… — защрака. — Искам да хвана венците с липсващите ѝ зъби. Извадили са всичкото злато, но…