От другата страна на улицата някакъв старец куцаше към пастта на строящата се част от „Тайян“, буташе количка за pupusa и се бе привел срещу летящия прахоляк.

— Как, по дяволите, ще продава pupusas в тази буря?

Но Анхела вече бе закрил лице с ризата си и излизаше от пикапа, а след него се вмъкна порив горещ въздух.

Луси сграбчи собствената си маска и излезе навън, като я надяна бързешком, докато Анхела се мъкнеше през улицата. Догони го и пъхна ръка под мишницата му. За момент си помисли, че той ще ѝ се опъне, но след това се облегна на нея.

— Благодаря — изпъшка през ризата. Започна да кашля.

— Използвай маската ми — викна му тя.

Не позволи на Анхела да започне да спори — просто я смъкна от лицето си и я намести на неговото. Затегна здраво лентите.

„Ама че двойка сме — помисли си. — Аз — с очилата, той — с маската“.

Проправиха си път до мястото, където се бяха събрали продавачите, всички надянали собствените си филтри и очила и втренчени в нея и Анхела през кръглите като на чудовища лупи. Странни извънземни твари, които ги наблюдаваха с надеждата за оборот.

Луси помогна на Анхела да изкуца до мястото, където човекът с pupusas вадеше от количката си пърхащи найлони и пръти с вид, все едно са предвидени да опаковат в пашкул готварската му печка.

При приближаването им се обърна. Наведе се, когато Анхела се опита да крещи през маската. Поклати глава неразбиращо и вдигна собствената си маска, за да присвие очи срещу двамата.

— Какво каза?

— Търсим едно момиче! — извика Луси. — Чухме, че е отседнала при теб.

Мъжът ги изгледа подозрително:

— От кого сте го чули?

— Аз ѝ помогнах да излезе оттук — каза Анхела.

Когато мъжът видимо не го разбра, той вдигна маската си и изкрещя в ухото му:

— Помогнах ѝ да излезе от „Тайян“. Преди няколко седмици. Тя ми разказа за теб. Каза, че ѝ пазиш гърба.

— Така ли е казала, а? — мъжът видимо се натъжи. Извърна се встрани. — Помогнете ми да вдигна всичко това. После ще поговорим.

Тримата се пребориха с вятъра и колчетата на палатката — първо трябваше да ги вкарат в гнездата, после да увият гортексова подплата в клуповете. Накрая се оформи малко пространство, в което и тримата можеха да пъхнат глави и продавачът да стои над скарата си. Свалиха си маските и очилата.

— Момичето тук ли е? Трябва да говоря с него — каза Анхела.

— Защо?

— Тя има нещо ценно — обясни Луси. — Нещо извънредно ценно.

Мъжът се разсмя:

— Съмнявам се.

— Ще има награда — обяви Анхела. — Голяма.

Чернокожият го погледна цинично:

— О, така ли? И какво предлагаш?

— Мога да ви прекарам и двамата през Колорадо и да ви устроя в комплекс „Сайпръс“ в Лас Вегас.

Готвачът направо му се изсмя в лицето. Когато Анхела не отвърна на смеха му, спря. След това доби изненадан вид. Накрая се обърна към Луси:

— Сериозно ли говори?

Тя направи гримаса.

— Да, мисля, че е способен да го стори. Ако можеш да помогнеш, вероятно ще получиш и нещо повече. Много повече. Не приемай първата му оферта.

— Значи можеш да поговориш с нея? — попита Анхела.

— Съжалявам — мъжът съвсем се натъжи. — Вече не е тук. Замина още преди дни.

Водосрезът се угрижи.

— Накъде замина? — поинтересува се Луси.

— Тръгна на стоп към границата — обясни готвачът. — Канеше се да пресече реката.

Анхела се облегна на количката с трескаво изражение.

— Къде? Знаеш ли къде ще пресече?

— Разгледахме картите. Сметнахме, че най-добър шанс има близо до Карвър Сити.

Луси не можа да сдържи смеха си, а до нея Анхела изруга.

— Сигурен ли си, че книгата е била в нея? — попита Анхела, докато се наместваше в претъпканата кабина на пикапа.

Между човека с pupusas, който се казваше Тууми, и Луси на шофьорската седалка нямаше много място за удобно настаняване и след три часа равномерно шофиране шевовете на Анхела го щипеха и боляха.

Чудеше се дали щеше да се мъчи толкова много, ако денят беше ясен и караха бързо. Вместо това напредваха полека през кълбящия се прахоляк и напразно се взираха в гъстия кално кафяв въздух, който отрязваше видимостта до петдесет фута.

Луси премина на по-ниска скорост, щом взеха да криволичат нагоре по поредния склон.

Бежанци изникваха като олюляващи се призраци от кафявата мъгла, озарени от фарове за буря на пикапа. Странни, прегърбени силуети се препъваха по-надалеч от разрухата в Карвър Сити и към съмнителното убежище на Финикс, стабилен поток нищета, който забавяше напредъка им до пълзене.

Когато слязоха от междущатската и се добраха до това древно парче от Шосе 66, и на трима им се струваше добра идея да избягват основните магистрали заради наблюдателната система на аризонския щатски патрул. Последното, което му трябваше на Анхела, е да бъде спрян и арестуван, когато фалшивата му лична карта цъкне грешка.

Но шосето се оказа задръстено от движение и сега си проправяха път с бавно като меласа ръмжене.

То напомни на Анхела за легналите полицаи, през които беше карал баща му, когато навремето бягаха от Мексико. Беше нещо, за което никога не си мислиш и не те притеснява, докато не си сигурен, че последният легнал полицай ще е тъкмо този, който ще те забави прекомерно и ще даде на убийците по петите ти възможност да те догонят и да ти скъсат задника.

— Сигурен ли си, че книгата беше в Мария? — попита пак Анхела.

— Вече го пита поне двайсет пъти — каза Луси.

— Когато тръгна от Финикс, беше в нея — отвърна търпеливо Тууми. — Може да я е захвърлила или да я е продала вече. За нея би била мъртва тежест при опит да преплува реката.

Анхела лесно си представяше как момичето продава книгата на някой лихвар на пътя. Един от стотиците, които грабеха бежанците в движение, като им предлагаха дребни стотинки или дори бутилки с вода и храна в замяна на ценни вещи.

Анхела се насили да се облегне и да се престори, че се отпуска. Нищо не зависеше от него. Луси караше. Мария беше някъде там в неизвестното. Беше изиграл всяка карта, с която разполагаше. Сега оставаше само да види какво му е приготвила Ла Санта Муерте.

Луси отново мина на по-ниска скорост, докато си проправяше път през тълпите бежанци, които запълваха пътя. Приличаха на крави в някакво старомодно стадо, просто се тътреха по пътя лека-полека.

Хората надничаха през прозорците им — прашни маски и насекомоидни лупи, изкривени от филтри и очила. Извънземни твари, които се взираха в пътниците.

— Карате в грешната посока! — извика някой при преминаването им.

— Ти ли ми го казваш — промърмори Луси.

Заобиколи строшена тесла, половината — на пътя, и половината — в мекия прахоляк.

— Никога не съм виждала такъв път.

— Когато гледахме картите — каза Тууми, — изобщо не знаех, че тук е така.

— Това е Карвър Сити — отвърна Анхела, потискайки собственото си разочарование. — Крайно време им беше да пресъхнат.

— Крайно време ли? — изуми се Тууми.

— Водата им беше отрязана неотдавна.

— Имаш предвид, че Лас Вегас им отряза водата — поправи го Луси. — Ти им отряза водата.

— Ама това стана преди седмици — каза Тууми.

— Аха — Анхела наклони глава. — Но на хората им трябва време да осъзнаят колко са прецакани. Намесват се хуманитарните агенции, така че местните се държат още малко на кофи и червенокръстки помпи и топят чисторби в собствената си река. Но пречиствателните станции вече не работят, тъй като през системата не минава вода. Така че болестите се превръщат в проблем. Не стигат нито чисторбите, нито джони-камионите. Тогава се появява и Националната гвардия. Хората се опитват да изпомпват сами вода от реката, започват да въртят черноборсаджийски номера, но между болестта и гъмжащите гвардейци започват да осъзнават, че срането в кофи няма да ги докара много далеч. Тогава се вдигат и бизнесите. И работните места пресъхват. А щом парите си идат, хората най-накрая започват да схващат. Наемателите заминават първи. Махат се бързо, понеже след като от крановете им не тече вода, нищо не ги свързва с това място. Но домовладелците се държат поне още малко. Накрая обаче и те се пречупват. Първо само няколко, после и повече, а накрая идва това… — той махна към реката от бежанци, изпълнила магистралата. — Цял град си обира крушите.