— По-добра идея ли имаш?

Приятелят ѝ изгледа Луси с блеснали сини очи.

— Определено.

Тя се засмя:

— Глупости. Затънал си в лайната като всички нас.

— Зонър до живот? Така ли смяташ?

— Ако аз съм такава, то ти със сигурност си същият.

Джейми погледна през рамо към другите маси и се приведе към Луси. Забележимо снижи глас:

— Наистина ли смяташ, че ще остана тук? Просто ще си бачкам за „Финикс Уотър“ или „Салт Ривър Проджект“ с надеждата, че те ще успеят да се погрижат за мен?

— Да не са ти предложили по-добра работа? ВСЮН или Сан Диего са ти направили оферта, а?

Джейми я погледна разочаровано.

— Работа ли? Да не смяташ, че просто си търся друга работа? Мислиш, че ще приема някаква пачка примерно от Калифорнийския департамент по природните изкопаеми? Смяташ, че ще ида да работя за правния отдел на някоя друга водна служба? Нямам намерение цял живот да местя хартии от пусто в празно.

— Нямаш кой знае какъв избор. Не са много хората, които предлагат самолетни билети за извън Аризона.

— Знаеш ли, Луси, понякога си мисля, че си най-умният човек, когото познавам, а после изтърсваш нещо подобно и осъзнавам колко си тъпа всъщност. Мислиш на дребно.

— Да съм ти казвала някога, че много те бива да приказваш с хора? — попита Луси.

— Не.

— Хубаво, защото съм щяла да те излъжа.

Но тя не успя да отклони мисълта на Джейми. На лицето му грееше влудяващата усмивка на пророк, уверен в прозрението си за механизма на небесата, и това притесняваше Луси, макар че продължиха да пият и да си разменят дружелюбни обиди.

По същия начин като Джейми се усмихваха отчетата от пери-веселяшките църковни шатри и на въпроса „защо“ отговаряха, че Господ ще им прати дъжд, макар че всички климатолози предсказваха по-малко, не повече валежи.

„Иде дъжд — казваха уверено отчетата. — Дъждът иде.“

Знаеха как работи вселената. Бяха отключили всички Божии тайни. А сега Джейми се хилеше по същия начин.

— С какво разполагаш? — попита предпазливо Луси.

— Как ще приемеш, ако ти кажа, че съм намерил начин да съсипя Съглашението за река Колорадо?

— Ще отвърна, че това е балон с горещ въздух.

— Колко би платила да се озовеш на печелившата страна? — притисна я Джейми.

Луси се поколеба, поднесла бирата към устата си.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно. Какво ще речеш да ти дам старшите права, които са годни да ги представиш и пред Върховния съд? Права, които може да разчиташ, че властите ще подкрепят. Не се ебавам. Няма празни приказки и лъжи, нито дрязги дали Вегас е изпомпил еди-колко си вода, нито дали някой си фермер е отклонил незнаен брой кубици за нивата си. Без такива щуротии. Тези права са толкова яки, че с тях караш шибаните военни да накацат по всичките язовири на Колорадо и да внимават водата да се излива само към теб. Такива права ще ти дадат възможност да вършиш същото, което Калифорния причинява на градовете през цялото време… — Джейми я гледаше изпитателно. — Какво ще кажеш за това? Колко би платила?

— Ще кажа, че си се надрусал, и не бих ти платила и един китайски юан. Съжалявам, Джейми, познавам те. Ти си същият мръсник, който прави секс с мен, понеже искаше да провери дали жените стават за нещо.

Джейми се ухили, нетрепващ пред гнева на Луси:

— А какво ще правиш, ако ти казвам истината?

— Че си хетеро или за водните права?

— Онова беше просто експеримент.

— Такъв задник си!

Джейми обаче не искаше да смени темата:

— Питала ли си се някога как град като Лас Вегас — град, който би трябвало да е пресъхнал и да е отвят от вятъра още преди милион години — се справя така добре, а ние сме тези, дето пърхат наоколо като пиле с отрязана глава?

— Те са адски дисциплинирани за разлика от нас.

— О, да. Тези шибаняци знаят как да залагат, нали? Поглеждат си картите — шибаните им триста хиляди акър-фута от Колорадо — и знаят, че са преебани. Не се самозалъгват като нас. Не се опитват да блъфират, все едно имат нещо, което нямат.

— Какво общо има това с правата?

— Казвам просто, че всички играем една и съща игра… — Джейми започна да вади маслинките с клечката си и да ги яде. — Цял ден се занимавам с бумаги. Виждам играта. Копая залегналите в нея права. Записвам случващото се. Всички го правим. Без значение дали си Калифорния или Уайоминг. Невада или Колорадо. Всички виждаме с какво можем да се измъкнем — без властите да забележат и да ни обявят война. И ако имаш човек като Кейтрин Кейс да играе от твое име, справяш се добре. По-добре, отколкото политическите изроди, с които разполагаме тук, във всеки случай… — той спря да гризе маслинките и озари Луси с преценяващ поглед. — Но какво ще си помислиш, ако ти кажа, че всички играят грешната игра?

— Ще кажа, че ми писна от увъртанията ти — отвърна Луси изнервена.

— Намерих коз — усмихна се Джейми и се облегна на стола с вид на доволна котка.

— Да знаеш, че звучиш като човек, който се опитва да продава имоти в Ню Орлиънс.

— Може би. Или пък ти си била затъкната в прахоляка толкова време, че не виждаш голямата картинка.

— А ти я виждаш.

Той отново озари събеседничката си с влудяваща усмивка:

— Вече да.

Само дето сега Джейми лежеше мъртъв в прахоляка с извадени от гнездата им очи и голямата картина, която си беше мислил, че вижда, я нямаше. Луси потърси друг начин да се върне до трупа му, но ченгетата наистина гаднееха в опитите си да държат настрани зяпачите, а и сега вече започваше да осъзнава точно в какво положение е изпаднала — здравият ѝ разум се връщаше твърде късно.

Трупът на Джейми нямаше значение. Единствено важни бяха живите — ченгетата, бавната колона от шофьори, които караха покрай ограничителните буйове. Приклекналите, ококорени зад маските си парамедици в очакване да им кажат, че могат да откарат труповете. Лицата от бара на „Хилтън 6“, притиснати към стъклото в наблюдение на случката.

Някъде сред тях вероятно имаше човек, който не гледаше убития, а Луси.

Тя започна полека да отстъпва. Наясно беше с този вид убийства. Беше ги виждала и преди. Важното беше затворената крива, която се разгръщаше в нещо по-голямо и по-ужасяващо.

Зачуди се дали вече са я забелязали, дали не е твърде късно да се спаси. Избяга от местопрестъплението, като се чудеше дали градът няма най-накрая да я повали и да я глътне точно както беше сдъвкал и приятеля ѝ.

„Кой ти стори това, Джейми?“ — запита се, докато бягаше. А след това си зададе по-важния въпрос: „И какво си им казал за мен?“.

Назъбен разрез разцепваше предницата на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба — някакъв инструмент се бе зацепил в кожуха ѝ, разравяйки въглеродната пластмаса, както плугът на татко ѝ навремето беше разрохквал пръстта на Сан Антонио, само дето браздата беше по-дълбока и по-сърдита.

Мария не беше сигурна кой е нападнал помпата или какво си е мислил, че ще постигне. Мама му да еба, че тая помпа беше бронирана. Тя беше виждала булдозер да отскача от циментовите ѝ пръстени. Един нещастник нищо нямаше да постигне. Глупаво беше някой да се опитва да я реже, ама все пак беше пробвал.

Цената грееше през надраната пластмаса:

6,95$/литър — Y4/гон джин.

На китайски „гон джин“ означаваше литър37. Y беше знакът за юан. Всички, които живееха близо до аркологията „Тайян“, познаваха тази дума и банкнотите, понеже на работниците им плащаха в юани, а и китайците бяха построили и помпата. Щото такова, дружба, нъл’ тъй?

Мария учеше китайски. Можеше да брои до хиляда и дори да изписва йероглифите. Ии, ер, сан, си, ву, лиу, чи, ба… Заучаваше звученето. Учеше се колкото може по-бързо от еднократните таблети, които китайците раздаваха на всички, проявили желание.