Жегата на слънцето му тежеше. Замъкна се още малко по-напред. Слънцето прежуряше яко, тежко като олово, и го смазваше в прахоляка.

През воал от пот и кръв Анхела видя изоставената къща.

„Просто да вляза на сянка. Да се махна изпод тежестта.“

Можеше да си почине веднага щом слънцето спреше да му пържи гърба.

С последно усилие на волята запълзя напред. Намери някакъв ръб, за който да се хване, изтегли се по него и полетя в празното пространство.

„Какво, по…“

Търколи се и падна на сгърчена купчина. Ръцете му бяха извити под него, краката — преметнати над главата, и усещаше само болка.

В бузата му стържеше тюркоазен бетон.

„Плувен басейн. Проклет плувен басейн.“

Анхела се присмя сам на себе си. Поредният плувец във Финикс. Върховната обида.

Опита да събере сили и да се претърколи. Накрая успя. Лежеше по гръб и дишаше плитко. Болката прииждаше и се отдръпваше в синхрон със забавящите се удари на сърцето му.

Устата му беше пресъхнала. Искаше да се махне от басейна, но стените му бяха твърде стръмни. Беше си изчерпал енергията. Същинско насекомо, заседнало на дъното на вана и закопняло за глътка.

„Просто ще мине право през теб, идиот такъв. Имаш прекалено много дупки по себе си.“

Забавна мисъл. Тялото му ръси вода като градинска пръскачка като в онези анимации, които гледаше като хлапенце, в тях куршумите не убиваха, а просто пробиваха дупки в тялото.

В далечината престрелката продължаваше, вече звучеше като същинска война. Светът се разпадаше. Анхела се радваше, че няма да доживее да го види. Лежеше неподвижно, втренчен в слънцето и в очакване сърцето му да спре да бие.

Нечия сянка се наведе над него — най-сетне Смъртта беше дошла. Ла Санта Муерте идваше да го вземе. Кльощавата дама идваше да го вземе в обятията си.

Най-накрая го спипа, след като го бе докоснала много отдавна, когато онзи sicario опря пистолета си в лицето на Анхела.

Той отново беше на десет години, смразен и вцепенен. Смъртта не го беше подминала — просто изчакваше.

Беше го чакала през цялото време.

Клиентите в „Локо Март“ се проснаха на пода с идеята, че отвън се стреля от преминаваща кола. Само Луси остана права и втренчена в онова, което е предизвикала.

Два големи пикапа паркираха — един до метрокара, другият — зад него, и отзад в багажниците им стояха групички мъже с автоматични карабини.

Те откриха огън по колата и я посипаха с куршуми. Прозорците на метрокарчето се строшиха.

Внезапно то се стрелна напред в опит да избяга. Ускори, залюля се, куршумите го разклатиха още няколко пъти, след това се удари в стар пожарен кран и се завъртя на място. Двата пикапа се юрнаха след плячката си като чифт акули.

От тях наскачаха стрелците и тръгнаха да се уверят, че са си изпълнили задачата.

„Аз ги доведох“ — помисли си Луси, но тази мисъл беше съпроводена с увереността, че същото би сполетяло и Анна и децата.

Защо тогава плача?

Така беше най-добре. Луси щеше да се оттегли, а Анна — да продължи мечтания живот във Ванкувър. Ант и Стейси щяха да пораснат, без да разберат дори, че смъртта ги е погалила по бузките с леденостудени пръсти. Те щяха да живеят, а Луси — да се махне оттук. Обърса сълзите си с опакото на ръката. Трябваше да се разкара от Финикс. Трябваше да избяга, докато още можеше…

Забеляза двама души с извадени пистолети да се крият зад рафтовете с бонбони. Единият говореше по мобилен телефон. Другият ѝ смигна.

— Не се притеснявай, скъпа — провлачи той с тексаски акцент. — Няма да оставим това току-така. Когато тръгнат след някой наш, значи тръгват след всички ни…

Двамата с приятеля му се изнизаха през вратата и се нахвърлиха на убийците с гърмящи пистолети.

„Тексасци? Но аз не съм тексаска.“

Колата. Тексаските номера.

Убийците се пръснаха да търсят прикритие и отвърнаха на огъня, когато тексасците свалиха един от техните.

Луси събра достатъчно воля да се хвърли на пода, а тексасците се втурнаха обратно в общия магазин, подвиквайки триумфално, докато след тях се сипеше олово. Издрънчаха стъкла. Куршумите свистяха и трещяха из магазина.

— Точно така, копелета! Не бива да се заяждате с Тексас! — извика единият защитник.

Другият отново беше лапнал мобилния, обаждаше се на приятели и викаше подкрепления.

От другата страна на улицата пери-веселяците се изсипваха от молитвената шатра. Повечето се пръснаха като осветени с фенерче хлебарки, но някои се запътиха през широкия булевард на път към бензиностанцията, понесли пушки и пистолети.

Издрънчаха още стъкла, когато убийците отвърнаха на огъня. Куршумите рикошираха. Избухваха картофен чипс и пакетчета с претцели. Тексаското дуо запълзя на лакти по линолеума. Надигнаха се да отговорят на огъня.

— Давай — извика на Луси единият, докато изпразваха пълнителите си. — Махай се оттук! Ние ще те пазим!

Тя рискува да хвърли още един поглед отвъд рафтовете с бонбони. Убийците се разделиха, няколко тръгнаха към метрокара да довършат Анхела, а останалите на прибежки се насочиха към магазина, приведени и без да спират да стрелят. Изглежда, никой не забелязваше пери-веселяците да идват откъм тила им, нито че откриват огън.

Луси се втурна да търси прикритие. Из магазина затрещяха куршуми. Рикошетите свиреха като стършели. Тя се плъзна по плочките, влачейки се през боклуци и разпилени храни.

Другите посетители на „Локо Март“ вече изчезваха през вратата с табелка „само за персонала“. Луси стигна до нея, бутна я и се претърколи отвъд. Преследваше я силният трясък на изстрели.

Отпред в магазина някой пищеше. Тя се втурна отзад и побягна. Зад нея бензоколонките се взривиха.

Въздухът потръпна и над бензиностанцията блъвна черен гъбообразен облак, изпълнен с оранжеви пламъци. Още изстрели. Пукане и гърмежи. Трясъкът на автоматично оръжие.

Луси се спря задъхана с ръце на коленете и се втренчи в надигащия се облак. В далечината виеха сирени. Трябваше да се маха оттук. Да намери къде да се скрие.

Болеше я ръката. Когато сведе очи, откри, че през плътта ѝ минава нажежена следа от куршум. От лакътя ѝ се стичаше и капеше кръв. Втренчи се в раната с почуда. Бяха я улучили, а дори не го усети.

Сега обаче, като виждаше раната, я заболя дяволски силно.

Смъкна си тениската и остана по сутиен, а в нагорещения въздух отекваха още изстрели. Откъсна ивица плат и с гримаса я уви около раната. Не смяташе, че ръката е счупена.

„Просто наранена плът“ — каза си и си наложи да потисне истеричния смях, който последва.

Болеше.

— Нищо сериозно — каза на глас. — Нищо. Добре си. Просто се махай оттук!

Говореше си сама. Дърдореше в паниката си, докато навличаше обратно парцаливата си блуза.

— Просто се махни оттук. Добре си. Ще се оправиш. Направи каквото искаха. Сега просто се махай. Просто се махай. Вземи си Съни и изчезвай.

Черният облак дим над бензиностанцията видимо нарастваше. Луси засенчи очи, втренчена в кълбящата се гъба. Наистина растеше.

— Добре ли си, мис?

Луси се обърна и видя още хора, понесли оръжия.

„Още тексасци.

Мнозина.“

— Добре съм.

Тя стисна ръката си и закима, наясно, че трябва да се махне, но вместо това усети, че журналистическият ѝ мозък се задейства.

— Какво правите тук? — попита тя, докато тексасците я подминаваха.

— Време е за разплата — отвърна една жена, без да спира. — Те свалиха един от нашите.

Имат предвид Анхела.

Въпреки всичко Луси ги последва. Стигнаха до задния вход на магазина. Той гореше с ярки пламъци, но циментовите блокчета все пак осигуряваха прикритие. Над сградата бълваха горещи вълни и пепел.

Луси надникна зад ъгъла заедно с останалите. Един от пикалите беше целият в пламъци. Убийците бяха приклещени. От позицията си виждаше тексасци да говорят по мобилните си, звъняха си насам-натам.