Литмир - Электронная Библиотека
A
A

А ето я и нея, застанала до помпата и вгледана в числата.

5,95$. 6,05$.

Цената определено падаше.

Мария чакаше, а сърцето ѝ тупкаше все по-бързо. Около нея тълпата започна да забелязва промяната и се примъкна по-наблизо. 6,15$. Местните се затичаха, видели най-накрая какво става. Слухът се разнесе из шатрите на пери-веселяците и извади народа изпод блесналите свещи на олтара на Санта Муерте — трупаха се зяпачи, но Мария вече беше заела челното място.

Държеше бутилките под ръка. Правилно беше отгатнала. Пазарната цена падаше като спускащ се от небесата ангел, за да я целуне по черната коса и да ѝ вдъхне надежда.

Свободно падане.

5,85$.

4,70$.

4,60$.

Мария никога досега не беше виждала по-ниска цена. Започна да пъха банкноти в слота, заключвайки цените още докато падаха. Нямаше значение. След няколко секунди щяха да се включат и големите момчета. Автоматичните системи щяха да доловят спадането и да започнат да помпят. Тя продължи да пъха банкноти. Беше почти все едно си купуваше бъдеще.

Използва всичката си наличност, а цената още падаше.

— Имаш ли пари? — извика на Сара вече без да ѝ пука дали някой знае какво прави. Не я беше грижа. Просто искаше да се възползва от възможността.

— Сериозно ли?

— Ще ти ги върна!

И други се тълпяха да зяпат цената, а след това се юрнаха да разкажат и на другарите си за чудотворния спад. Около другите помпи започваше да се трупа народ.

— Побързай! — от разочарование Мария почти крещеше. Печалбата щеше да е огромна. А тя се намираше тук в идеалния момент.

— А какво ще правим, ако цената не се покачи?

— Ще се качи. Ще се качи!

Сара колебливо ѝ връчи двайсетачка.

— Това ми е наемът.

— Малки банкноти ми трябват. Не големи! Не те пускат да купуваш с големи!

Сара извади още кеш — изрови от сутиена си парите от чукането.

В старите дни, беше казал хидрологът, човек можел просто да пъхне една цяла стотачка в машината и да си тръгне с всичките галони накуп. Но в горния край на системата някой бюрократ с остър молив пресметнал какво става, и сега можеше да се купува само на петдоларови наддавания. Така че Мария тъпчеше петарки, без да отлепя очи от цената, заключвайки галони. Всяко захранване — ново гарантирано количество. 2,44$. Никога не беше виждала такава ниска цена. Пъхаше банкнотите с възможно най-висока скорост.

Машината се задръсти. Противеше се на опитите ѝ да вкара още пари. Наоколо вече се трупаха много хора и на свой ред тъпчеха банкнотите си в помпите, но нейната беше засякла. Мария изруга и удари помпата. Беше купила вода за петдесет долара и с парите на Сара имаха за над осемдесет. А сега какво? Всички други маркучи бяха в употреба.

Мария се предаде и започна да налива. Цената вече се вдигаше. Автоматичните домашни системи на богаташите се събуждаха, хващаха падането на цената и започваха да помпят галони в цистерните. Или може би аркологията „Тайян“ се включваше в играта, ускорявайки покупките при пресмятането, че сега си струва да се насмучеш. Числата премигваха: 2,90$… 3,10$… 4,50$… 4,45$…

5,50$.

6,50$.

7,05$.

7,10$.

Редът — възстановен.

Мария извлачи плискащите се бутилки до червената количка и ги метна в нея. Водата на стойност петдесет долара току-що бе станала сто и двайсет и веднага щом я извлачеше от оазиса…

— Колко взехме?

Мария се боеше да каже, толкова хубаво ѝ беше. Само да успееше да замъкне водата в центъра на града и да я закара до строителната площадка на „Тайян“ — хората там копнееха за студена чаша. И имаха пари. Мястото ѝ беше познато от времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле — всичките онези бригади, които излизаха от смяна. И тя щеше да е там и да ги чака. Да им предложи облекчение в жегата. На работниците не им беше позволено да си наливат на строежа, така че, ако искаха да пият вода на работа, или трябваше да идат да се наредят на „приятелска“ помпа и да платят обичайната цена, или можеха да се спрат при Мария и да получат вода, която им е подръка.

— Двеста — каза момичето. — По времето, когато успеем да откараме всичката тази вода, ще е поне двеста.

— За мен колко ще има?

— Деветдесет.

Мария беше наясно, че Сара е впечатлена. Не спря да дърдори през целия път към дома, замислена за дела си и възбудена, че е изкарала тридневната си надница само като се е помъкнала с приятелката си в тъмното.

— Ти си също като моя скъпар — заяви Сара. — Чаткаш я тая работа с водата.

— Не съм такъв играч.

Но дълбоко в себе си Мария се чувстваше поласкана от комплимента.

Скъпарят на Сара виждаше света ясно.

А сега и тя умееше същото.

Глава 4

Антуражът на Кейтрин Кейс от черни „Ескалейд“46 хрущеше по строшени стъкла и парчета гипсокартон, оставяйки тебеширени следи.

Предната кола изпълваше огледалото за задно виждане на Анхела — стоманената ѝ решетка му се хилеше. Беше матовочерно чудовище, клекнало под тежестта на бомбоустойчивата броня, огледалните бронирани прозорци и високоефективните батерии. Нямаше лога, които да идентифицират Водната служба на Южна Невада. Черно и анонимно. Въпреки заслепяващия блясък на обедното слънце над Вегас фотоволтаичната кожа на водещия „Ескалейд“ едва-едва блещукаше.

Изотзад наизлязоха още няколко коли и затвориха улицата.

Охранителните отряди на ВСЮН излязоха от колите и се разпръснаха, нахълтваха в прашасалите изоставени къщи и проучваха преките. Наемниците бяха хора на „СюисЕкзек“, въоръжени с M-16-ки, защитни жилетки и непрозрачни очила.

Анхела наклони огледалото и се загледа в патрулите, които като призраци обикаляха обградилите алеята руини. Позна няколко души. Чиселм и Собел. Ортис. Дело на тръгнали на зле патриотични воини. Военни отпадъци, изхвърлени от Министерството по въпросите на ветераните и без обещаните им пенсии. Добре се справяха на новата си въртележка.

Собел се появи на един плосък покрив отпред, проучвайки хоризонта за снайперисти. Анхела си го спомни да лочи бира в един стриптийз клуб дълбоко под казината на „Сайпръс 1“, докато над него се върти едно момиче.

— Получавам пет пъти повече, отколкото в армията! — беше надвикал басовия тътен Собел. — И изобщо не излизам по задачи от страната! Плюс че не ме целят дронове от три мили височина! Казвам ти, Веласкес, това е проклета златна мина! Минаваш на частно и копаеш съкровище!

— Лесна работа ли е? — беше се поинтересувал Анхела.

— Тая щуротия? Мамка му, не. Последният път, когато беше толкова зле… беше май при президента Сапиенса в Мексико сити точно след като се изрепчи едновременно на онези от Синалоа47 и на Картелните щати и се опита да действа сам.

— И как мина?

Собел забели очи и придърпа момичето в скута си:

— Е, аз се измъкнах жив.

Анхела чакаше търпеливо. Екипите на ВСЮН си знаеха работата. Леден въздух изпълваше теслата, по соларната кожа на колата се стичаше ток. Още една двойка премина покрай затъмнените прозорци на теслата — Ортис и жена, която Анхела не позна, внимателно се промъкваха покрай натрошено на парчета триетажно блокче, разритвайки нахвърляните празни чисторби. Тухлените стени на сградата бяха надраскани с избелени от слънцето обиди и рисунки на Кейтрин Кейс, които демонстрираха къде може да си го завре, ако смята, че ще накара хората да се махнат оттук.

Най-хитрата беше стилизиран ковчег с надпис „Кутия за Кейс“. Останалите не бяха толкова готини.

ПИЙ--КНЯ--ИБ--А ВОД--ЧКА

Надрасканите със спрей обиди и сексуални заплахи прекъсваха под дълбоките драскотини по фасадите, където грабители бяха смъкнали старите охладители и бяха насекли стените, за да измъкнат окабеляването и медните водни тръби. Масовите потреби, превърнати в масов боклук.

вернуться

46

Модел високопроходим пикап „Кадилак“. — Б.пр.

вернуться

47

Щат в Мексико, известен с наркокартела, който се отъждествява със същото име. — Б.пр.

13
{"b":"583214","o":1}