„Просто такъв ми бил късметът — да се натъкна на последната проклета светица в целия проклет Финикс!“

Буквално чуваше как онзи sicario му се надсмива.

Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали така, mijo? Вадиш си хляба, като режеш водата на хората, и в един момент везните ще ти изравнят дълга.

Симетрия. Чиста симетрия.

Все някой трябва да кърви до смърт, за да има какво да пият другите. Проста работа. И сега беше негов ред.

За малко може би беше успял да се самоизмами. Седеше си на хладно в „Сайпръс 1“, режеше водата на другите хора, наслаждаваше се на климатика и водопадите и му беше лесно да си представи, че единствената значима игра е тази, която играе той самият.

— Нищо лично — додаде Луси. — Наистина те харесвам, Анхел.

— Ами да, знам! — той ѝ се усмихна леко и сви рамене. — Ние сме просто малки колелца в голямата машина. Схващам идеята. Понякога просто трябва да се въртим, понеже така е построена системата.

И си беше вярно. Той откри, че не може да го приеме вътрешно. Наистина бяха само въртящи се колелца. И той, и калитата, и Карвър Сити, и Кейтрин Кейс, и всичките различни части и детайли.

Понякога откриваш начин да се намесиш за кратко в работата на уреда, може би дори да се въртиш синхронно с някого — както бяха сторили те с Луси. Друг път просто не можеш да намериш къде ти е мястото. А понякога се оказваш най-важната част на машината.

Друг път пък се случва да си излишна част.

Анхела се зачуди дали и Саймън Ю не се е чувствал по същия начин, когато гвардията пристигна и отряза водния запас на Карвър Сити.

Той бавно отпусна ръце.

— Ами давай тогава — въздъхна. — Щом това се каниш да направиш, давай, направи го.

Луси стрелна с поглед мотора си. Анхела измъкна оръжието си. Тя бързо завъртя пистолета си.

— Недей!

Той се ухили сковано:

— Все още нищо не съм направил.

— Хвърли го.

— Стига, де, Луси. Ти не си убиец. Не искаш да си оцапаш ръцете с кръв. Ти си светица. Аз съм Дяволът, нали не си забравила?

— Ще те гръмна, ако се опиташ да ме спреш.

— Просто те моля да ме изслушаш.

— Няма за какво повече да си говорим.

— Мислех си, че ти си онази, която изцяло разчита на думите.

За миг тя го зяпна уплашено и на ръба на паниката, после започна да се усмихва.

— Няма да ме застреляш.

— О, ще те гръмна, ако не ме слушаш — изръмжа Анхела.

Тя само се ухили по-широко:

— Не, няма — и преметна крак през мотора.

— Не го прави! — извика той. — Не ме карай да стрелям по теб!

— Няма да го направиш — повтори Луси. — Твърде много ме харесваш, за да ме застреляш. Освен това си ми длъжник, нали не си забравил?

— Не ти дължа чак толкова.

— Пусни ме да си тръгна — каза тя меко. — Просто ме пусни да си ида.

Анхела не откъсваше очи от нея, докато тя включваше мотора. Помисли си за изкуплението и дълговете, спомни си как Луси коленичи над него и го връща от прага на смъртта. Чудеше се колко ли са издръжливи обещанията. Всички лъжи, които хората си разправяха, и всички обещания, които любовниците си даваха…

— Моля те — повтори, — наистина те моля!

— Съжалявам, Анхел. Твърде много хора се нуждаят от тези права. Не мога просто да им обърна гръб.

— А, по дяволите! — той свали пистолета си. — Ами тогава се махай оттук. Върви да ставаш светица!

Прибра оръжието в кобура и се извърна.

Зад него електрическият мотор потегли, хрущейки по прахоляка. Анхела откри, че се вслушва с надежда Луси да промени мнението си и да се върне да го вземе, но знаеше, че няма да го направи.

Живей, както очакваш да умреш, и умри, както си живял.

Той вече обмисляше последиците. Трябваше да намери някакъв начин да се защити пред Кейс, когато Финикс се появеше в съда с тези документи в папката си.

Не. Нямаше да се получи. Трябваше да избяга. Трябваше да бяга колкото се може по-бързо и по-далеч. С Кейс по петите си и награда за главата си…

Зад гърба му изтрещя изстрел.

Цяло ято птици изхвърчаха в небесата, закръжиха и се разлетяха.

Анхела се върна на земята.

Оръжието риташе по-силно от очакванията на Мария, но жената рухна от мотора и тупна в прахоляка.

— Какво, по… — обърна се Тууми и изумено се взря в момичето.

Мария не му обърна внимание. Китките ѝ горяха от ритника на 44-калибровия, но още не беше свършила задачата.

Прокрадна се към жената, стиснала пистолета във вцепенените си ръце, в очакване да види дали онази ще се размърда.

Ако жената се опиташе да отвърне на изстрела, Мария беше сигурна, че ще се наложи да я довърши веднъж завинаги. Тя обаче лежеше в прахоляка на няма и дузина ярда от мястото, където моторът най-накрая бе паднал настрани. Не изглеждаше да мърда.

Зад нея затупкаха стъпки. Мария се обърна и се прицели с пистолета си. Беше белязаният — водосрезът.

— Опа! — той вдигна ръце във въздуха. — Полека, малката. Нищо не ти правя. На една страна сме!

Мария се поколеба.

— Сериозно ли говореше, че тези документи ще ни измъкнат оттук? Ще отидем в Лас Вегас.

— Аха — той кимна с мрачно изражение. — Аха, така е.

— И аз ще дойда с теб, нали сделката е такава?

— Точно така. Чак до Вегас. Чак до аркологиите. „Сайпръс 4“ е почти готов. Там ще се намери достатъчно място и за теб.

— Обещаваш ли? — попита Мария с дрезгав глас.

Водосрезът кимна отново, тържествено:

— Няма да оставя никого тук.

— Добре. Става — тя свали 44-калибровия.

Той я подмина бързешком и изтича до жената, която беше паднала в прахоляка. Мария се приближи по-бавно. Жената лежеше отпуснато. Водосрезът беше вдигнал главата ѝ в скута си. Утешително ѝ гукаше, все едно е малко бебе. Жената обърна към момичето озадачените си сиви очи.

— Ти ме застреля?

— Ами да — Мария коленичи до нея. — Съжалявам, че се наложи.

— Защо? — изхриптя тя.

— Защо ли? — Мария зяпна жената в опит да разбере какво кара всички тези хора по света да се държат по начина, по който се държаха. — Понеже нямам намерение да се връщам във Финикс. Ти може и да си мислиш, че документите са особено важни, но градът никога няма да се оправи, а аз няма да се върна там.

Водосрезът погледна към нея.

— Само предна скорост имаш, а?

— Естествено — каза Мария.

— Дявол го взел… — той поклати глава с лека усмивка. — Кейтрин Кейс направо ще се влюби в теб.

Преди тя да успее да го попита какво има предвид, той подвикна на Тууми и взе от него телефон, а след това се обади на някого и започна да изрежда поредици цифри и букви, навързани на дълги пароли.

Тууми се приближи иззад Мария и я прегърна. Тя очакваше да ѝ каже какво ужасно нещо е направила, но той просто я задържа в обятията си.

Мария се взираше в жената и се чудеше дали тя ще оживее. Чудеше се и дали трябва да се чувства виновна, задето е убила някого. Както и дали сделката ще бъде успешна.

Питаше се дали не е редно да се чувства по-зле заради страданията на жената, но не изпитваше нищо и това я накара да се почуди за самата себе си. Например дали не се е повредила нещо покрай всичко, което беше видяла и направила, но в крайна сметка не успя да се притесни и за това. Мислеше си само как ще пресече реката и ще види фонтаните в Лас Вегас, където всеки можеше да си напълни чашата; където Тау Окс караше егати яката тесла и всички живееха в големи, бляскави аркологии; където не гълтаха прах и не се пържеха по цял ден.

Отърси ръцете на Тууми и се отдалечи да седне сама на глинестия бряг.

Спускаше се здрач.

Постепенно Мария долови песента на щурците, пърхането на врабчетата, плискането на рибите. Прилепи и лястовици се въртяха и се стрелкаха през сгъстяващия се мрак и ловяха насекоми.

Момичето се взираше в ленивата река и се наслаждаваше на прохладния полъх откъм водата, която целуваше въздуха.