Тууми запази подозрително мълчание по време на разговора. Едрият мъж се взираше право в своите pupusas, които се пържеха на скарата. Мазнината цвърчеше. Зад него тихо изсъскваха електрическите коли.

Мария знаеше, че има и други клиенти, които мълчаливо чакаха зад двамата cholobis. Групичка смазани тексасци и зонъри от предградията и всички ги гледаха безмълвно. Няколко китайски бригадири стояха встрани от опашката и наблюдаваха замислено, коментирайки един с друг на собствения си език. Държаха се встрани от чуждестранния сблъсък.

— Е, какво да бъде, Тексас?

Мария потисна огромното си желание да плисне водата си в лицето на Като. Вместо това бръкна в сутиена си и извади пачка потни банкноти. Взе да отделя кинти в зелено и юани в червено. Като протегна очаквателно ръка. Взе цялата пачка, както тя се мъчеше да я брои. Врътна глава към опашката клиенти:

— Ще изкараш още.

— Но аз вече си платих таксата! — прошепна Мария.

Като взе своите pupusas, увити в „кървавия“ таблоид, и прибра и половин бутилка вода за себе си.

— Вече си платила, така е.

Естебан само сви рамене и побутна шапката си. Докато вървяха обратно към камиона, Като му подаде току-що заграбената пачка и двамата се разсмяха, докато се качваха вътре. Мария виждаше ясно как Като отпива от водата ѝ. Той ѝ вдигна наздравица, докато потегляха.

— Опитваш се да ме убиеш ли? — прошепна ядно Тууми.

— Току-що ми взеха наема! Все още трябва да кихна на Деймиън за наема.

Тя огледа водата си, опитвайки се да сглоби новата сметка в главата си. Пресмяташе колко дължи на Сара и колко — за наем. Доплака ѝ се. Цялото планиране, сдобиването със сведения за вертикалните ферми — всичко се свеждаше до нищо. Може би по-малко от нищо, ако Сара не пожелаеше да раздели с нея загубата.

Тууми поклати глава:

— Куражлия си, малката. Признавам ти го. Така да се опъваш на убийците. Ама ако я караш по същия начин, ще станеш на храна за хиените на Ветеринаря, а ще завлечеш и мен, да знаеш.

— Платих си таксата.

— Мамка му. Платила била! — Тууми приклекна и я обърна, за да го погледне в очите. — Нека ти обясня нещо. Естебан, той бачка за Ветеринаря и прави каквото оня му каже. Докато Ветеринаря е доволен от него, Естебан може да си разиграва коня. Шефът му не се меси. Стига момчето да убива когото Ветеринаря иска, и да не му бърка в пачката, на началството не му пука.

— Нали изкарвам пари и за него?

— Изкарвала пари! — изпръхтя Тууми. — Ами добре, Ветеринаря може да глоби Естебан. Да му каже: „Ей, мацката, дето разкарва вода в оная ми ти червена количица, к’во стана с нея?“ А Естебан пита: „Коя, оная кльощава кучка tejana? Изчуках я и после я дадох и на приятелчетата за купона — и те я чукаха, докато ръцете и краката ѝ изпаднаха, а накрая я гръмнаха в главата и я пуснаха да плува. Що питаш?“. И Ветеринаря, той ще щракне с пръсти при тая реплика, понеже си малката му водопродавачка, дето се трудела и си плащала таксата като добро малко тексаско лайненце. И знаеш ли какво? Естебан може да го глобят двеста кинта, понеже за Ветеринаря горе-долу толкова струваш. Може би. Ако наистина те цени. Ако изобщо има идея, че съществуваш… — Тууми поклати глава. — Мамка му. Приятелката ти, дето хвърчи по баровете, и тя е същият заменим боклук, но поне смъртта ѝ би струвала нещо. Ветеринаря несъмнено ѝ хвърля по някое око. Задникът ѝ поне изкарва пари. Мамка му. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се струва, че Ветеринаря дори няма да глоби Естебан, дето те е ликвидирал… — той сграбчи Мария за ръката с много сериозно изражение. — Трябва да разбереш, момиче. Ако продължаваш да се кахъриш за правилно и грешно, ще се споминеш точно като татко си. И той обичаше да са му прегледни нещата. Все повтаряше как Върховният съд ще разреши отново междущатските пътувания. Пениш се за правилното и грешното, но само ти си знаеш кое какво е. Правилата са такива, каквито едрите риби казват, че са. Причината да плащаш такса е, за да забравят да те убият днес. Това си купуваш с таксата. Разбра ли?

Толкова силно я стискаше за рамото, че Мария предположи, че ще ѝ остане синина.

— Боли ме.

Тууми разхлаби хватката си, но свирепата му гримаса не омекна.

— Ти си една малка мишчица в голямата стара пустиня — каза той. — Бих си помислил, че вече си го разбрала. Има ястреби и бухали, койоти и змии и всички те искат само да те хапнат. Тъй че ми направи услуга, когато се звериш на момчета като Като и Естебан. Спомни си, че си мишчица. Свий се и гледай да не те забелязват. Забравиш ли го и за секунда, ще те изядат от върха на нослето, та чак до кранчето на опашката и дори няма да забележат, че са те глътнали. Даже няма да се оригнат. Няма да им призлее. Ти си просто хапка по пътя към каквото там е истинската им вечеря. Разбра ли?

Изчака Мария да кимне и едва тогава най-сетне гримасата му омекна.

— Добре! — чукна я нежно по брадичката и се изправи. — А сега, хайде. Да видим колко ще успеем да продадем преди края на обедната смяна. Все още имаме клиенти! — Той се обърна към следващия човек на опашката с такъв вид, сякаш целият разговор не се е случил и изобщо не е бил адски бесен на Мария. — Имам свинско, имам боб, имам сиренце. Какво да слагам във вашата? — и гладко допълни, поглеждайки многозначително момичето: — Искате ли вода с поръчката?

Мария се захвана отново да налива вода в поднесените ѝ чаши и канчета.

Знаеше, че Тууми е прав. Знаеше, че не е трябвало да се опъва. Също като хиените на Ветеринаря, Естебан и Като нямаха каишки. Ако им се отвореше възможност, щяха да я глътнат. Тогава защо не бе имала достатъчно здрав разум да си затвори устата?

— Виждаш ли — каза Тууми и ѝ се усмихна. — Все още имаш стока за продан. Водно момиче точно като мини Кейтрин Кейс.

Мария му се намръщи:

— Ако бях като тази дама, нямаше да допускам задниците да ми крадат водата. Щях да им резна гърлата, да им прецедя кръвта през чисторби и да продам и тази вода.

Тууми спря да се усмихна.

Тя продължи да налива на клиентите, събирайки парите наум, и се опитваше да измисли как да обясни на Сара, че е изгубила наема им и нейната инвестиция.

В главата си имаше карта как се предполага да работи светът и беше сгрешила — точно толкова, колкото и тате с идеята, че Щатите няма да вдигнат блокади по пътищата, и хората като Тууми, които си бяха представяли, че ще строят завинаги.

Естебан и Като бяха грейнали неонови знаци, които ѝ подсказваха точно колко малко разбира за функционирането на света си.

Мария продължи да налива вода, но все едно как стъкмяваше печалбата си, нямаше да ѝ стигне.

Лагерни огньове блестяха в мрака отвъд прозорците на колата на Анхела — първите издайнически следи на Финикс. Тъмната зона на града гъмжеше от бежанци и рециклиращи „предприятия“. Самият град се самопоглъщаше, хранейки се с тлъстините от по-доброто време.

Пред него: стоповете на сгъстяващия се трафик, евтини електрически скутери, които хвърчат около черните силуети на пикапите на „Флекс фюъл“ и джипове „Тесла Мачете“. От облаците прах по междущатската магистрала изникваха сенки.

Призрачни образи: шибана от вятъра жена, яхнала задницата на скутер, обгърнала с ръце кръста на мъжа си, очите и устата ѝ — здраво стиснати срещу прахоляка. Друг скутер, влачещ петгалонова туба с вода, вързана с ластици за бънджи, шофьорът — присвит над дръжките на кормилото с лице, скрито изцяло зад яркосиня филтърна маска „Спаркъл пони“.

Движението става все по-натоварено. Животът приижда. Глави и лица, скрити под шалове и маски за защита от прахоляка. Светят фарове — ярки тунели в мъглата. Човешки силуети покрай пътя изриват останките на отминалата буря от колите. Невидими мравчици, които трескаво се трудят.

Асфалтът стана неравен. Анхела намали скорост, за да прекара ниската кола над неравностите. Пластове прахоляк, наложени един върху друг, върху трети. В теслата студеният климатик помпеше с равномерно съскане през хепа филтрите. Анхела беше скрит от външния свят в какавида. Сини и червени отблясъци от таблото. Тихо дърдорене от радиото: